ВРАЧАНСКИЯТ МИТРОПОЛИТ КАЛИНИК ПРАЗНУВА ИМЕН ДЕН
В неделя кириархът на Врачанска епархия митрополит Калиник празнува имен ден. Повече от пет десетилетия са минали от мига, в който Димитър Райчев от Мъглиж оставя света и приема монашество с името на св.Калиник. Цялата му дейност от тогава е обвързана с българските национални интереси, които са неотменно свързани с православната история и нагласа на българския народ-бит, традиция, култура, наследство и бъдеще. Митрополит Калиник е от поколението „синодални старци”, които са получили изключително образование, както и закалката да съчетава мъдростта и дълготърпението. Това поколение архиереи, което се е молило за времена на пълна свобода на съвестта десетилетия наред, доживя да види и съпреживее промяната. Дядо Калиник е от тях. От тези, които най-добре знаят какво коства компромиса с властта, до къде може да стигне неговата траектория и как да го съчетае с максималната за времето полза за църква и народ. Той продължи блестящо делото на предишния митрополит Паисий за катехизация според времето-чрез строеж, ремонт и поддържане на храмове и манастири, тяхното благоукрасяване така, че да искри в Божия дом Неговата светлина. Да стане видима и действаща чрез благолепието на багри и образи,внушаващи надеждата в доброто, вярата в невъзможното, което е възможно за Бога и любовта към него и ближния. Негово лично ктиторско дело е изграждането на параклиса „Св.Пимен Зографски„ в Черепишкия манастир. Молитвен кът в чест на изкусния живописец, който в робските времена е успял да съчетае духовни сили, талант и творчески потенциал, за да зографиса храмовете около Сафия и в Искърското дефиле така, че фреските да възвисяват душата в нейния копнеж към Божественото столетия след него. И во веки веков! Митрополит Калиник е толкова широкоскроен човек, че не престава да изненадва дори и хората, които са в обкръжението му десетилетия наред. Той винаги е живял с националните и обществени нагласи и въжделения, затова времето, през което е творил градил в една посока, днес и утре му предлага други възможности. Блестящ в проповеди и обръщения, които никога не звучат сухо и тривиално и които винаги са произнесени очи в очи с присъстващите, той не спира да използва словото и ораторските си дарби да вземе отношения по актуалното. Неговите срещи с епархиоти и публични личности в епархията, в страната и по всички кътчета по света са също запомнящи се, твърдят тези, с които е имал каквато и да е комуникация. Вярата може да се запали и предаде по много начини, убеден е архиереят. Неговият оригинален начин за катехизация в годините на позволен до определен кръг религиозен изказ е преди всичко църковно славянската музика, която, Слава богу, не успяха да забранят и заличат. Сам той духовно обдарен да познава изтънко религиозната музика, пял я е с екстаз десетилетия, вижда осъществена мечтата си през тоталитарните години да се създаде голям Епархийски хор. Чрез неговите певци, чрез тяхната духовност и майсторство вярата стига до сърцата на много хора и ги отваря за вечните истини. След промените всичко се трансформира поради смяната на поколенията и времето, но отново любовта съгражда нова формация, с нови търсения, нови върхове. Митрополитът намира в лицето на инока Киприян не само бъдещия църковник, готов да върви по трънливия път на пастирството с търпение, смелост и себеотрицание, но и големия музикален педагог, който ще покаже у нас и в чужбина силата и омаята на църковното източно пеене. И необятността на измеренията, в които музиката властва. Архиереят винаги е наясно как върви всяко разучаване, защото присъства на репетициите, вижда усилията, обичта към това особено тайнство, каквото е изпълнението на църковнославянската музика. Той благославя и съвместните концерти с Врачанската фиохармония, и създаването на великолепния свещенически октет, и уникалните изяви по български и европейски подиуми. Както и сближаването с италианския маестро Джан-Луиджи Борелли, което в началото леко смущава обществеността-класическа (макар игениална) музика, православен хор и православен духовник-диригент и изпълнител на велики произведения?! Но това показва православните измерения за свобода на духа и разкрива прекрасните мигове на съвместно обогатяване, което дава докосването до шедьоврите от световната културна съкровищница-тук и в Италия… Митрополит Калиник никога не криел собствените си търсения, завои и лъкатушения. ”Който трупа мъдрост, трупа печал”, тази библейска перифраза важи за всички ни. За негово Високо преосвещенство изминалия досега път в монашеско и архипастирско служене е всичко, което Бог и апостолите са предрекли, а именно, че пътят на църковните водачи и на тези, които служат на Бога е трънлив и мъчителен. В житието на именния му светия има много вълнуващи мигове. Пътят от Анкара до Гангра е сякаш Голготския път, който всеки Негов последовател изминава. Св.Калиник е трябвало да измине този път пеша. В страшна шега и пек, с железни обуща с гвоздеи отвътре, докато мъчителите му войниците, които го водели към лобното му място, се движели на коне. И все пак подобно на Спасителя той се помолил за тях, които умирали от жажда и Бог чул молитвите му-от един камък по пътя бликнала чиста, студена вода. Пътят до Гангра е извървян от Врачанския архиерей може би наполовина. Но с достойнсвото на този, който знае за какво е страдал и страда. И с надеждата, че Бог всичко вижда, а човеците сме слепи да видим и разберем истини, които сетне ще излязат наяве. Църковната история е велик пример за служене на обществото и интересите на вярата. Когато много отдавана се разбра за неговите връзки със службите, си спомних за житията на св.Тодор Студит, съвременник на св.Тарасий, Цариградски патриарх. И двамата са живели в осми век. Велики люде по своему. Светители-също по своему. Докато св.Теодор не се побоял да отлъчи императора Константин Шести за разгулния му живот и да претърпи и съблазни, и гонения заради това, св.Тарасий не благословил втория брак на василевса, но мълчал и не го осъдил от страх да не навлече нови беди на църквата, която туку-що излизала от страшните двувековни страдания за и против иконопочитането. И въпреки това Тарасий успял да измине с достойнство и велики дела жизнения си път отпосле. Както се изразиха и водещи църковни интелектуалци, митрополитите - сътрудници на службите са жертва на тоталитария режим. Такива режими в историята на църквата е имало много и често се е налагал компромис с диктатора, със сатрапа, за да се запази стадото от унищожение и разпилвяване. Това винаги е било целта на тези режими-да убият пастиря, водача, гордата глава, за да бъде после лесно с низините, с обикновените, с нищите… Никой не знае какви интереси са продиктували поредното компромисно общуване с властта. Вярващият, особено когато той е прегърнал от сърце и душа истините на християнството, може да се преструва и да бъде дипломат години наред, ако вижда смисъл от своето съхранение. И може да изгори на клада сам предавайки се, както са го правили стотици хиляди.. Ако е виждал смисъл в това. Въпрос на личен избор. Свети Калиник загива на клада, но само духът му го напуска, за да отиде при бога. Тялото му остава нетленно. Кладата, която всеки от нас си избира, е различна. За врачанските архиереи от векове наред тя е по принцип мъчителна, а животът от „Житие и страдание” по-лесен никога не е бил за никой врачански архипастир. Но почти винаги е бил душеспасителен за тях и полезен за народа. НА МНОГАЯ И БЛАГАЯ ЛЕТА, ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНИЙ ВЛАДИКО! ЗДРАВЕ, ДУШЕСПАСИТЕЛНА И НАРОДОПОЛЕЗНА ДЕЙНОСТ! Наташа Войкина
Напиши коментар