ПОЛИТИКЪТ КАТО ЧАСТ ОТ ПУБЛИКАТА

Орлин Спасов
Култура

Засега не толкова новите, интернет базирани медии, а телевизията остава ключовият инструмент за политическо влияние в обществото, следвана от пресата и радиото. Но за съвременния политик далеч не е достатъчно да бъде представен в средствата за информация.

Той често сам трябва да заеме място в редиците на публиката, за да проследи важни развития или просто да се забавлява.

Понякога – за да види себе си. Осама бин Ладен дори се заснема в тази роля. Във видео, направено в убежището му в Аботабад в Пакистан и публикувано след акцията за ликвидирането му, виждаме бившия терорист номер едно да седи на пода пред телевизор и с дистанционно в ръка да наблюдава собственото си отразяване в телевизионни новини. Самият факт, че този ритуал е избран за заснемане (и би имал вероятна бъдеща публична употреба), подчертава важността му.

Да гледаш и анализираш собственото си присъствие в новините безспорно е нарцистичен акт, но и демонстрация на власт: че контролираш нещата, че внимателно подбираш всеки свой публичен жест.

Днес е норма екипите на политиците да наблюдават медиите и да пресяват информационните потоци, извличайки това, което смятат за най-важно за техния патрон. Ето защо отговорът на въпроса какво лично гледа даден политик, кои вестници чете и коя радиостанция слуша винаги носи важна информация.

Широко коментирани са, например, пристрастията на Барак Обама към популярната медийна култура: заедно с дъщерите си той следи комедийните сериали „Modern Family” и „Hannah Montana”, като така подчертава привързаността си към семейните ценности. Американският президент гледа също сериалите „Boardwalk Empire” по HBO и „Homeland” по кабелния канал Showtime, демонстрирайки вкус съответно към разплитането на криминални интриги, свързани с отношенията между мафията и политиката по време на сухия режим, и към съвременен сюжет, завързан около действията на агентка на ЦРУ в Ирак и борбата срещу тероризма.

Отвъд нюансите зад конкретния избор на едно или друго предаване, афиширането на гледането на телевизия неизменно е и знак, че политикът е „един от нас”, че прави това, което и „обикновените” хора, че споделя техните интереси и вълнения.

Потреблението на медийно съдържание не е неутрално, а е вид скрит политически акт. На пръв поглед случайните избори и спонтанното харесване всъщност активно участват в конструирането на идентичност и са показателни за – често подсъзнателното – обвързване на зрителя с определени ценности.

Политическите разделителни линии преминават през конкретни медии и шоупрограми. Добре известен е фактът, че десните в САЩ се доверяват предимно на FOX, а либералите – на MSNBC. Републиканците в САЩ предпочитат Джей Лено, докато демократите гледат шоуто на Дейвид Летерман. Политическите пристрастия влияят дори върху рецепцията на жанра на риалити форматите: познатият и у нас „Сървайвър”, например, е предпочитан по-скоро от зрители републиканци, отколкото от либералите в САЩ.

На този фон - каква е медийната „консумация” на ключовите политици в България? Защо дадена фигура от властта гледа един телевизионен канал, а не друг, защо чете определени вестници, а на други не обръща внимание? Как културните и информационни предпочитания се свързват с политическите действия? Подобни важни въпроси у нас остават почти напълно непроучени.

Данните са повече от оскъдни. Знае се, например, че Сергей Станишев сам за кратко е работил като журналист – бил е репортер на вестник „168 часа”. Неясно остава обаче дали тази част от биографията му носи някакви предимства при общуването с медиите. Лидерът на социалистите обича да гледа сериала „Стъклен дом”. Така той изпраща допълнителен знак за партийна лоялност: централна роля в сериала играе известният актьор и съпартиец на Станишев Стефан Данаилов.

Според пишещите във форумите на вестниците „Дневник” и „Сега”, вицепремиерът и финансов министър Симеон Дянков редовно чете публикациите на читателите и използва техни идеи при вземане на важни решения. Подобна употреба на „мъдростта на масите” се приема подчертано добре от онлайн общностите, които се чувстват удовлетворени от предполагаемия си принос.

Бившият президент Георги Първанов слуша радио „Дарик” в колата, когато пътува на посещения в страната. Изборът му дава сигнал за известна „разчупеност”: вместо по-традиционното и обвързано с държавата Българско национално радио, е предпочетен частен и по-комерсиален канал.

Президентът Росен Плевнелиев обича да гледа анимационни филмчета с децата си, като сред любимите му е „Колите”. Фактът веднага препраща към ролята на семейството в живота на политика.

Най-богата – макар и далеч не достатъчна – е информацията за специфичния опит на министър-председателя Бойко Борисов в ролята му на читател и зрител. Ето защо в този анализ накратко ще разгледам неговия случай.

Трудно е да се каже кои вестници и списания следи премиерът, но за сметка на това, много повече се знае за изданията, които той игнорира. Сред тях традиционно е вестник „Сега”, защото „всеки ден карикатурите са с мен в този вестник”, оплаква се Борисов. „Не го чета този вестник, откакто разбрах, че спонсорът […] е Овергаз”, допълва премиерът. През 2011 г. Борисов обявява, че спира да чете също така „Труд” и „24 часа”, обиден от публикации в тях: “Не ги чета, дайте някой по-сериозен вестник”, настоява той при споменаването им от журналисти като източник на информация. Министър-председателят не се интересува и от разкритията на Уикилийкс: „Не чета Уикилийкс... Не чета жълта преса”, анонсира премиерът, слагайки знак на равенство между нашумелия сайт на Джулиан Асандж и булевардните издания.

За сметка на това, министър-председателят всеки ден чете бюлетините на „Ройтерс”, „Стандарт енд Пуурс” и „Блумбърг”.

Борисов е известен като запален телевизионен зрител. В резиденцията, в която живее, във всяка стая има телевизор. „Като чуя някой гъгнещ глас, надавам по едно ухо какво ще каже”, признава премиерът. Спортът заема централно място сред предаванията, които Борисов внимателно следи. Футболът и тенисът – които той сам практикува – са на първо място. Но и други спортове привличат вниманието на министър-председателя.

„Премиерът Бойко Борисов ни се обажда лично след всеки мач, гледа всеки мач”, отбелязва например членът на управителния съвет на Българската федерация по волейбол Любомир Ганев.

Когато пътува служебно из страната, а предстоят важни спортни срещи, които не иска да пропусне, Борисов предварително поръчва инсталирането на големи телевизионни екрани на местата, откъдето е планирал да гледа събитието. Дори рождения си ден министър-председателят понякога прекарва пред телевизора в гледане на футболни мачове.

От шоупрограмите Борисов признава, че следи единствено „Господари на ефира”. Предаването, в което самата телевизия е обект на специално внимание, неслучайно се оказва сред приоритетите на ръководителя на правителството и подчертава извънредното му любопитство към случващото се в медията. Той дори се появява на един от празниците по повод годишнина от създаването на „Господарите”.

Особената важност, която екранът има за Борисов като устройство за наблюдаване на света, се вижда и от други факти. На сватбата на външния министър Николай Младенов премиерът – в качеството си на кум – подарява на младоженците огромен плазмен телевизор, показващ образите „почти в естествен ръст”.

В сферата на политиката телевизорът също има централна роля за Борисов. Първото нещо, което той си поръчва в качеството на премиер, е плазмен телевизор за кабинета си. Количеството на времето, инвестирано в гледане, е допълнено от многобройни спонтанни включвания на премира в пряк ефир.

Особено нашумяват няколко случая, в които Борисов се намесва, за да парира критики, отправени по негов адрес. Така например, през февруари 2012 г. премиерът е зрител на рубриката „Гореща точка” в „БОдилник” (TV7) с участието на Весела Лечева. Раздразнен от мнението й за строителството на спортни съоръжения и по политически теми, министър-председателят се обажда по пряката линия и влиза в спор с Лечева.

В друг случай, през март 2012 г., премиерът гледа седмичното предаване „Насреща Люба Кулезич” – отново в TV7 – с гости в студиото Едвин Сугарев и Александър Каракачанов. След като чува критични думи за рокади в правителството, Борисов се обажда в медията и получава достъп до ефир, за да опонира на гостите. На учудването на Александър Каракачанов как премиерът намира време да гледа телевизия, Борисов лаконично отговаря: „Не виждам нищо лошо в неделя сутрин човек да гледа телевизия”.

Предпочитаният момент за подобни намеси са именно сутрешните блокове, когато премиерът сам не участва в някой от тях. Понякога, по различни причини, Борисов избира да проследи телевизионното предаване пред реално участие в събитието. По време на вот на недоверие към неговото правителство през 2011 г. той се оттегля в кабинета на Председателя на парламента, за да гледа дебатите по телевизията.

Интензивното гледане на телевизия от премиера намира продължение в логиката, че и други важни фигури по аналогия са често пред екрана. Тази хипотеза на министър-председателя му позволява директно да се обръща с послания към конкретни „зрители”. Така става, например, с апела му към издирваните от МВР т. нар. „братя Галеви”: „Знам, че тези, които се крият, гледат телевизия”, казва Борисов по техен адрес и от екрана им препоръчва „по-добре да се прибират и да отидат в съда, за да си доказват вината или невинността“. В други случаи, в ролята на подобен „пряк” канал за комуникация влиза радиото: „Ако ме чува, дето се вика, няма кой един шамар да му удари, ако ме чува - дано да бъде така добър да се предаде”, обръща се премиерът към похитител в клона на „Инвестбанк" в Сливен.

Нека сега видим как Законът за радио и телевизия дефинира правата на премиера за достъп до обществените медии. Според Чл. 51, „Българското национално радио и Българската национална телевизия са длъжни незабавно и безвъзмездно да предоставят при поискване програмно време за служебни съобщения на представители на държавни органи в случаи на бедствие или на непосредствена заплаха за живота, сигурността и здравето на населението или на отделни лица”. Член Чл. 52 (1) допълва: „Право на обръщение по БНР и БНТ имат президентът на републиката, председателят на Народното събрание, министър-председателят, главният прокурор и председателите на Конституционния съд, на Върховния административен съд и на Върховния касационен съд”.

Бихме могли да предположим, че по отношение на частните медии, важат аналогични норми, най-малкото в етичен план. Очевидно е, че спонтанно и емоционално включване на висш представител на властта в дадено предаване (или обръщането към някого конкретно) не може да бъде нито „служебно съобщение”, нито „обръщение” по смисъла на закона.

Извън правните аспекти на достъпа до медиите, премиерът, разбира се, е и гражданин и формално може в това свое качество да се обади в едно или друго предаване, в което подобна практика е налице. Проблемът е, че, за разлика от обикновените зрители, той най-често получава незабавен достъп до ефир дори в ситуации, в които жанрът на предаванията не предполага преки включвания. Това означава възползване от привилегирована позиция. Но дори участието на публиката да е норма, остава открит въпросът етично ли е изобщо премиерът да влиза в ролята на „обикновен” зрител, който просто се обажда в телевизията, за да изрази мнение.

Разделянето на обикновения гражданин от политика при фигура със статус на министър-председател е непосилна задача. Показва го реакцията на самата TV7 при спонтанните обаждания на премиера. На екрана се появява надпис: „На телефона: Бойко Борисов, министър-председател”, а не, примерно, „На телефона: Бойко Борисов, зрител”. Всяко подобно обаждане е неизбежно институционално маркирано и привнася в ситуацията цялата власт на поста. Затова то винаги е и форма на контрол над медиите и над свободата на изразяване на мнение в предаванията.

Подобен е и ефектът от публичното огласяване на вестници и електронни издания, които премиерът „не чете”. Изговорени от позицията на статуса, такива изказвания не могат да бъдат неутрални и са форма на упражняване на натиск в публичността. Самият факт на раздаване на квалификации за пресата – критика на карикатури, нехаресване на спонсор, определяне на утвърдени издания и сайтове като недостатъчно сериозни или направо като жълти и т.н. – е прекрачване на неписани етични норми в упражняването на властта. Демонстративното игнориране на критичните медии, прякото им назидателно посочване е еквивалентно на изпращането на ясни политически указания за отношение към тях.

В крайна сметка, тези жестове неизбежно водят и до съмнението за искреността на твърденията, че подобни средства за информация действително са извън интереса на премиера. По-скоро обратно: специалното внимание, отделено за омаловажаването им, показва, че може би тъкмо това са изданията, които министър-председателят най-внимателно чете.

Борисов многократно и настойчиво заявява, че не се меси в работата на медиите. В същото време, както показва докладът „Медиите в България: карта на проблемите”, изготвен от фондация „Медийна демокрация”, тъкмо политическото вмешателство в работата на средствата за информация е разгледано от многобройни чужди и български анализатори като най-сериозния проблем.

Натискът може да има различни форми. Някои са ясно видими, но други са по-малко забележими, защото са маскирани зад, на пръв поглед, извинимите лични странности на политика, превърнал гледането на телевизия във важна част от своето управление.

Напиши коментар