ОТИДОХМЕ ОТВЪД ПРЕДЕЛИТЕ НА ЧОВЕЧНОТО И БЕЗЧОВЕЧНОТО

„Една обичана жена” е последната книга на Андрей Макин, излязла във Франция през януари тази година. С писателя за Пушкин и Молиер разговаря Тони Николов

Една обичана жена е последната книга на Андрей Макин, излязла във Франция през януари тази година. Романът разказва историята на младия Олег Ердман в Ленинград по времето на комунизма. Мечтата му е да стане кинорежисьор, но живее в мизерно студентско общежитие и е принуден да работи в кланица, за да изкарва прехраната си. Напълно обсебен от личността на Екатерина Велика, той изучава живота й в най-малки подробности, за да й посвети първия си филм. Стреми се да „узнае всичко” за „руската Месалина”, както понякога я наричат историците, за тази жена, която всеки ден се е будела в 5 сутринта, обтривала е лицето си с лед, работела е по 15 часа на ден, обличала се е съвсем семпло, смъркала е тютюн, пиела е изключително силно кафе, колекционирала е любовници, сприятелявала се е с най-видните философи на своето време, от Волтер до Дидро. Олег се опитва да стигне до истинската същност на императрицата, останала скрита и неразбрана от безбройните клишета. Веднъж тя споделя: „Истинското нещастие на моя живот е, че сърцето ми не може да живее и секунда, без да обича…” Ердман се потапя в живота на Екатерина, от момента на първата й любов, прекратена поради династични интереси, до тайното пътуване в Италия, което е трябвало да осъществи с единствения мъж, който някога я е обичал. Романът минава границите на обикновената биография, редувайки сцени от кипящия от събития XVIII век и комунистическа Русия. Андрей Макин говори за насилие, свобода и любов с толкова присъщото му красноречие, със своя ерудиран и трескав стил.

„Една обичана жена”

(откъс)

Стават любовници през пролетта на 1780 г. Александър Ланской е на 22 години, Екатерина на 50. За разлика от предишните й фаворити, Ланской изглежда напълно безкористен. Не се стреми към титли, не облагодетелства близките си. Дворцовите интриги не го интересуват, влиянието, което би могъл да упражнява, му е безразлично. Изглежда искрено привързан към тази все още красива и жизнена жена, която си налага изключително строга физическа дисциплина. Останалите фаворити, веднъж озовали се в двореца, се чувстват като пленници и при първия сгоден случай се насочват към интриги, заговори и разврат. Ланской е щастлив единствено по време на дългите си разговори с Екатерина, разходките им по алеите на Петерхоф, вечерите на брега на Балтийско море.

Човек би казал, че той наистина обича тази жена…Което е логично и едновременно с това напълно невъзможно. Логично, защото всеки фаворит е длъжен да заяви открито любовта си към императрицата. Невъзможно поради факта, че тези мъже са твърде непостоянни-бързо се възгордяват, опитват се да превърнат капризите си в държавна политика, лъжат царицата и рано или късно изчезват от живота й. Кратко писмо, с което ги отпраща, прощален подарък (земи, крепостни селяни, злато) и забрана да се появяват в двора. Често още на следващия ден в опразнените апартаменти се настанява нов фаворит.

С Ланской нещата стоят по друг начин. Екатерина го среща за първи път през декември 1779 г., но чак през пролетта на следващата година го кани в двореца. Животът на царицата изведнъж променя своя ритъм.

Андрей Лаской сякаш успява да успокои нейното трескаво управление. Екатерина най-сетне може да си отдъхне. Това без съмнение се дължи и на възрастта й, на физическата цялост и пълнота, на които се радва. Още повече, че през тези години тя достига момента, в който стабилно е наложила властта си и тя вече не й тежи толкова. Селските бунтове са останали в миналото, заговорниците са се предали, омразната Европа най-накрая е приела тази огромна страна, която винаги може да бъде упрекната за своята източна тромавост, но с която от тук нататък ще трябва да се съобразяват. Делото на Екатерина напомня на току-що отлята бронзова статуя, която трябва още да се шлифова и доизглажда, но скулпторът знае, че най-важното вече е направено.

Историците възприемат появяването на Ланской като кратък период на нежност и спокойствие в живота на една жена, която трябва непрекъснато да се доказва, да се налага, да управлява и поради липса на любов, да си купува плътски удоволствия. И въпреки това той остава до царицата повече от четири години. Тяхната раздяла се дължи не на разочарование, а на неговата смърт.

Именно той е този, който подготвя най-голямата промяна в живота й – заминаването. Олег се сеща за Ева Сандер. Тя страстно вярваше в тази версия. На Екатерина най-накрая й се случва тази любов, макар и закъсняла, тази толкова неочаквана нежност от страна на една жена, която цял живот е управлявала любовния си живот, така като се управлява министерство.

„Това, което те изживяваха, беше толкова чуждо и неразбираемо за останалите, че за да продължат да се обичат, бяха принудени да заличат познатия им свят. Да тръгнат. Да се родят отново…”

Ева изговаряше тези думи с развълнувана увереност, която не се основаваше на почти нищо. Десетина остарели карти на Европа и едно съвсем кратко писмо на Ланской до царицата, цитирано понякога от историците, в което той говори за „нашето пътуване”…

Най-вероятно става дума за пътуването им във Финландия през 1783 г., когато Екатерина се среща с краля на Швеция Густав III. Единственото по-дълго пътуване, което двамата влюбени предприемат.

Олег се придържа към идеята за „заминаване”, защото е изпълнен със спокойната увереност, че без надеждата за това тайно пътуване, животът на Екатерина би бил лишен от смисъл. Или по-скоро, че би се свел единствено до хрониките на войните, метежите, политическите интриги, цялата кървава и едновременно с това бляскава суета, която наричаме История…

превод от френски: Мина Петрова



Андрей Макин:


За френския език и руската чувствителност





Кой сте вие? Френски писател от руски произход, руснак, пишещ на френски? Или пример за двойна литературна идентичност?

Мисля, че формулирахте всичко с този въпрос. Обичам такива въпроси, това е един наистина философски въпрос. Човек, който пише на даден език, принадлежи на този език. За мен това е повече от ясно. Аз несъмнено принадлежа на френския език и френската култура. Но привнасям в този език моята руска, или ако щете, славянска чувствителност. Както и моя исторически опит за Русия, каквато я познавам, в продължение на тези 30 години, прекарани в Русия. И то в съветска Русия.

Откъде дойде у вас поривът да пишете на друг език, в случая на френски? Защо изоставихте езика на Пушкин, за да пропишете на езика на Молиер?

Не съм наистина изоставил този език, защото знаете, че руската и френската култура са доста свързани. И може би знаете, че Пушкин е започнал да пише на френски, неговите първи театрални опити са писани направо на френски. Някога вкъщи са си говорели на френски, целият руски елит и даже едни по-широки слоеве са говорели френски, на този език са говорели в лицеите и колежите. Така че в моя опит няма нищо невероятно. Невероятно е може би за съветска Русия, но за Русия като цяло моят опит е доста банален.

Спомням си, че в едно ваше телевизионно интервю, дадено навремето за Бернар Пиво, когато спечелихте наградата Гонкур, казахте, че френският е бил един вид диалектът на вашето семейство в Съветска Русия?

Да, точно така. Говорехме френски, но противно на това, което се смята, такъв беше случаят в много руски семейства. Защото немалко французи бяха решили да се установят в Русия. Преди революцията Русия е била една доста богата страна. Не искам да кажа, че всички са били богати, имало е селяни, живеещи в крайна нищета. Но все пак това е била страна, привличаща чужденците, в това число и французите, с огромните си възможности. Това е била страна, в която един младеж или едно младо момиче, дошли от Париж, са могли да влязат в контакт с различни цивилизации. Да отидат на юг, да видят целия „руски изток”, тоест Централна Азия и Кавказ, да отидат в Далечния Изток, тоест почти на прага на Япония или Китай, или да отидат още по-нагоре, към Скандинавия. Тоест самата Русия обединява много и различни култури, Изтока и Запада.

Слушам ви и си мисля, че в основата на вашите идеи е залегнало нещо твърде руско, твърде гигантско…Често цитирате Рилке, че „Русия е толкова велика, че навсякъде усещаш Бога”…

Но добавям, че там навсякъде е и дяволът….

Като че ли липсва само свободата в нейното класическо за Европа разбиране?

Знаете ли, просто трябва да се върнем към историята. Демократичната история на Русия е на 20 г. Това е нищо. Освен това, преброим ли годините на Горбачов и Елцин, които бяха доста деструктивни, има над какво да се замислим. Да проявим разбиране: това беше време на демонтаж. Не искам да хвърлям камък нито по Горбачов, нито по Елцин, но те демонтираха системата. Тоест те разрушаваха, но трябваше да се мине през това. Така че конструктивният етап е твърде кратък, може би някъде около 10 г. А демократичната история на Франция е вече на два века. Не можете да искате от едно дете на улицата да тича като някой голям шампион. Франция и Великобритания са големи и стари демокрации, с висоти, но и със спадове, с напредък, но и с връщане назад. В историческия опит на Франция присъства и Петен, Третата република. А каква свобода и демокрация е имало по време на Третата република, когато министърът на информацията е събирал журналистите и им е казвал: „Ти ще напишеш това за посещението на президента, ти останалото и т.н.” Разбира се, аз не критикувам Франция. Това е страна, която се бори за демокрацията всеки ден.

И все пак вие превръщате това минало в свобода? Искам да кажа, че Утопията е литературен пренос във вашите романи?

Вижте, това минало вече не интересува никого. И в същото време то е едно впечатляващо минало, защото отидохме твърде далеч. Наистина отидохме твърде далеч, отвъд пределите на човечното и безчовечното. Тъкмо това е интересно. Този груб и понякога див капитализъм, който сега се установи в Русия, ме интересува далеч по-малко. Защото го познаваме. Виждали сме го в Чикаго, в Париж, в колониите. В общи линии знаем същината на тази капиталистическа система. Но да се тръгне от една мечта, тази за равенството и братството, и в крайна сметка да се стигне до концентрационните лагери и сталинизма, това е невероятен сюжет за един писател. Как е възможна подобна битка вътре в нашия череп? Как подобни крайности могат да се съвместят в нашето човешко сърце? Това е проблематика, достойна за Достоевски.

Разговаря Тони Николов

Роден в Сибир през 1957 г., Андрей Макин получава политическо убежище от Франция и заживява в Париж на 30 годишна възраст. Избира да пише на френски и става изключително четен и популярен с автобиографичния си роман Френското завещание (1995 г.), за който му присъждат наградите Гонкур и Медиси. На български са преведени романите му Френското завещание, Музиката на един живот, Човешката любов, Жената, която чакаше и др.

Напиши коментар