НЕПОНОСИМОСТ В МНОЖЕСТВЕНО ЧИСЛО

Веселина Седларска
Сп. „Тема”

Селяните са разюздани, докторите са убийци, учителите са тъпи, политиците са крадци, журналистите са журналя, владиците са бонвивани.

На пет години баба ме заведе в църквата и ми показа дядо Боже и дядо поп. Дядо Боже ми се стори гладен, дядо поп – преял. Оттогава всеки свещеник ми прилича или на единия, или на другия. Това науката нарича категоризация. Тя не е лошо нещо, не дава пълна представа за хората, но ти помага да сложиш ред в сложния свят. Лошото идва, когато се преминат граници и си въобразяваш, че все още си в рамките на приемливата категоризация.

Сливенският митрополит Йоаникий прилича на свещ. Човек-трепетлика. Суетата му се разпростира дотам, че поиска да има красотата на земята, по която ходи, на филм. Това беше подаръкът, който си направи за някаква годишнина – филм за общуването му с пролетта, лятото, есента и зимата. По този повод ще пътуваме към родното му село Пет могили, където той иска да влезе в житата, високи и натежали, и да изпее народна песен.

Пристигаме с камера пред митрополията, където сме сигурни, че ни чака новият корейски автомобил, за който се чу, че е даден от синода. Не, ще пътуваме до селото с волгата, която е на годините на българо-съветската дружба. Защо с нея? Е, как иначе – не разбира дядо владика, – това е частно пътуване, а новият автомобил е служебен. А волгата не е ли служебна? – търсим логика. Ох, тя вече не е никаква, въздъхва шофьорът Петко. Седалката му е подпряна с две щайги, иначе пада.

Ние двамата с видеооператора се сместваме на задната седалка, дядо владика сяда до шофьора. Не тръгваме, седим. Побутвам шофьора Петко, питам с очи. Той пък с ръце ми показва, че дядо владика се моли. За какво? За пътя, да стигнем – шепне Петко, – нали виждаш, че тая кола разчита само на молитви. В този момент митрополитът прекръства през стъклото пътя, тръгваме.

Петко, моля Ви да спазвате Закона за движение по пътищата и Правилника за приложението му, казва дядо Йоаникий на шофьора си. Двамата са толкова време заедно, че са обиколили няколко пъти екватора, но си говорят на „Ви”.

Петко все пак говори малко по-различно от владиката: „Вижте сега, дядо, не ми давайте съвети за техника, то Вие, ако имахте въобще някакво отношение към техниката, нямаше да пътуваме с такава кола. И щяхте да си носите мобилния телефон! А не да ме карате да спирам всеки път на първата бензиностанция, да звъним на протосингела да провери дали сте загасили кандилото. Защо не си носите телефона, а?”

На задната седалка ние се кискаме безгласно, защото знаем причината. Когато един ямболски бизнесмен подарил на дядо Йоаникий мобилен телефон за рождения му ден, му казал: ето, вижте, тук сега се появяват едни икони… И на дядо владика му е странно да възприеме такива икони. „Не го нося, защото не е активиран”, отговаря митрополитът победоносно, че знае такъв термин. И, вдъхновен от пейзажа, продължава да рецитира стихове – на български, руски, гръцки.

Никого не убихме по пътя с някоя изхвръкнала ламарина, никой не ни премаза заради пушека, пристигнахме в селото. Трябваше да спрем. Петко вика: Оглеждайте се за дърво. Оказа се, че волгата по-трудно спира, отколкото тръгва. Затова на възловите спирки, шофьорът си имал по едно набелязано дърво, намалява скоростта до възможното и много плавно спира о дървото, рационализаторско изобретение на Петко. Отпред волгата си има вече оформена вдлъбнатина от това технологично решение. Тук дърво, там дърво, все циментови стълбове. Хеле, намери се една слива. „А деуто в гаража, щото това било частно пътуване”, мърмори Петко.” Виж въздухът как трепти, виж житата колко златни…” – това пък дядо владика.

Щом някой е владика, той няма право на брак, неговата работа е да бъде крепител на вярата на миряните от своята епархия – това е в рамките на категоризацията. Кирил кара „Линкълн” , Галактион държи в джоба си титлите архонт, Николай има часовник „Ролекс”, значи българските владици са съмнително сближени със съмнителни бизнесмени и са суетни бонвивани – това вече е стереотипизация.

Някакви разюздани селяни, някаква развилняла се пасмина от провинцията…(Бареков). Няма да им легна на лекарите като агне на заколение, защото те са хората, които казват: „Ходи си на село да умираш” (Дайнов). Имам спомен колко разюздани са селяните. В моето село (после не знам защо стана град) всеки възрастен можеше най-разюздано да ме шамароса, ако правя нещо неприлично, и на родителите ми през ум нямаше да им мине да ми защитят правата. А за неприлично се смяташе да ядеш вафла и да не отчупиш на другите деца.

Да се биеш, да ритнеш животно, да не поздравиш възрастен, да не застанеш мирно, ако минава погребение, да произнесеш мръсна дума. Много неприлично беше да обидиш хляб, а хлябът се обиждаше от какво ли не – ако го тръшнеш на масата, ако го поставиш наобратно, ако хвърлиш на улицата филийката, която са ти намазали за закуска. Неприлично беше всяко нещо, което караше бабата на Цветка да въздиша: „Уж всеки знае пътя за Рая, ама Джендема е по-близо”. В моето село задължителен беше дългият път.

Цветка остана в селото, отгледа две момчета. Един ден ходила с мъжа си да коси люцерна. Косата лежала в каруцата, конят нещо се уплашил и тръгнал рязко (разюздан?), тя политнала, настъпила косата и острието се врязало през ребрата, през белия дроб на два сантиметра от сърцето. Ужасен, мъжът й, извадил инстинктивно косата от нея и така нанесъл още поражения. Завели я по най-бързия начин в близкия град. Неделя, обадили се на дежурния хирург. Останалата част от случката научих от самия лекар.

„Обадиха се да тръгна веднага към болницата. Дано не е катастрофа, молех се, дано не са няколко пострадали. Случаят е един, рече шофьорът, ама колегата ти е притеснен като за няколко. Имаше за какво, случаят беше нетипичен, можеше цял живот да си хирург и пак да не ти се случи, а и двамата с колегата бяхме млади. Дробовете на жената се пълнеха с кръв, време за умуване и изчакване нямаше, каквото щеше да се прави, трябваше да го правим ние. А ние не знаехме нито какво да направим, нито как да го направим. И ни личеше.

Жената беше сгърчена от болка, отмаляваше, говореше трудно. Направи ни жест да се приближим към нея и тихичко започна: “Момчета, и аз имам две момчета като вас. Знам какво могат и колко го могат, знам от какво се притесняват. Виждам, че и вие се притеснявате. Искам да ви кажа само едно нещо: Ако умра по време на операцията, няма да сте вие виновни. Няма значение какво ще ви кажат началниците или моите роднини, аз ви прощавам предварително и ви казвам, че няма да е ваша вината. Направете каквото можете. Само толкова – каквото можете!”

Почнахме. И досега не знам какво точно направихме. Вземахме решение на мястото, на секундата. Беше трудно, беше необикновено и в същото време някак вървеше. Оперирахме я около четири часа. Повечето от нещата, които направихме, ги правехме за първи път. Дори когато свършихме, не бяхме сигурни, че операцията е била успешна.
Това стана ясно едва на третия-четвъртия ден. Тогава жената вече можеше да се усмихва, говореше. Каза ни, че ако не сме били точно ние двамата, нямало да е жива. Каза ни, че сме големи доктори. И ние й казахме: бяхме толкова големи доктори, колкото ни направи нейната предварителна прошка и вяра в нас.”

Лекарите са убийци е стереотипизация. Психологията: Стереотипите са интегрирани групи от концепции и характеристики, които по общото мнение дават адекватно описание на определена социална група. За разлика от изводите за черти от характера, стереотипите представляват комплексна умствена активация, която не съответства точно и конкретно на настоящи събития, които човек възприема.

Когато видим човек, автоматично го категоризираме като член на неговата група и обикновено стереотипът, асоцииран с тази група, също се активира. Стереотипизирането е присъщо на ниско интелигентните хора, на ниско интелигентните групи и общества. То е деконструктивно и регресивно. То е опасно.

Тия дни безработният от една година Сашо Йорданов излязъл да разходи кучето си. И намерил на улицата портмоне с 400 лева. Какво си помислил бившият 56-годишен заварчик преди празниците, когато видял 400-те лева? Че са му пратени от Дядо Коледа? Не, помислил си, че може да са на някоя безработна като него жена,някоя си Зарка, както пишело на личната карта в портмонето. И че трябва веднага да я намери, за да не се тревожи жената, колкото се разтревожил той за нея. На адреса й нямало никой, Сашо оставил телефонния си номер и по-късно непознатата му се обадила.

Зарка се оказала учителката Димова, майката на убития на студентския празник пред дискотека „Амнезия” студент Стоян Балтов. Жената била наистина много притеснена, парите в портмонето били предназначени за помена на убития преди три години Стоян. Колко са 400 лева за майката? – един ден в памет на убития син. Колко са 400 лева за безработния? – паднал от небето бюджет за подаръци и трапеза за Коледа.

Колко са 400 лева за адвоката на един от убийците на Стоян Балтов, заради когото бе отложено последното заседание на съда, тъй като адвокатът липсвал? Каква част от заплатата на следователи, прокурори, съдии, които трета година разкарват безрезултатно близките на убития, са тези 400 лева?

От седмина, обвиняемите останаха трима. Колко по 400 лева е готов да плати родител, ако трябва да отърве детето си от затвора? В същия ден същия въпрос си задаваха майките на убитите пред „Соло”. Говореха почернени отвън и почернели отвътре, а компанията, с която гледахме телевизия, се умълча. После един каза „Такава ни е държавата” и всички се съгласихме.

„Такава ни е държавата” е крайната стереотипизация. То е когато капанът не просто е щракнал, а вече е и заключен – излизане няма. Едно е да стереотипизираш тъй, че пациентите да враждуват с лекарите, търговците да обвиняват клиентите, учениците да се надлъгват с учителите, българите да си го изкарват на циганите, патриотите да си точят ноктите на турците…

Друго е когато всичко това се сборува в спереотип „такава ни е държавата”, тогава обратен път няма. Същия ден ми казаха в пощата: „Че аз откъде да знам, госпожа, защо не са доставили писмото ви, моята работа е да го приема, не ми е работа да знам какво става след това, такава ни е държавата.” А в пътната агенция: „Ааа, не чакайте тази вечер автобус от Будапеща, той се счупи в Прага. Ама автобусите ни са такива, каквито и държавата, бе госпожо.”

Стоян Балтов беше студент по медицина. България произвежда 600 лекари на година. Миналата година България са напуснали 500 лекари. Защо? Защото такава ни е държавата. Когато „такава ни е държавата” стане основен аргумент, всичко губи значение – усилията, човеците, смисъла.

Напиши коментар