Румен Петров е родолюбив българин от врачанския квартал Бистрец, дарил чувствителни лични средства и време за благотворителност. Убеден е, че хората на културата са силно зависими от държавните пари и това ги прави несвободни. Той е човекът, който не жертва ЗДРАВЕТО си, за да печели пари. И е спокоен за бъдещето на деца, внуци и врачани като цяло, че се радва с ентусиазъм на НАСТОЯЩЕТО.
Резултатът при него е, че живее отговорно в настоящето и е уверен в бъдещето!
Румен Петров е наясно, че в настоящата политическо-икономическа система и очакваната икономическа рецесия хората на изкуството – особено тези, които постоянно желаят държавата да дава повече и повече за култура – не са свободни. Те са зависими. Искат или не, умишлено или не, искайки и висящи само на държавните пари, всички тези институции се превръщат в контролирани структури. Ситуацията е очевидна. Целият бюджет на художници, писатели, скулптори, музеи, театър, младежки домове и центрове, църквите са зависими от благосклонното отношение на местната власт. И всеки сам се вкарва в тази зависимост, желаейки, лобирайки и промотирайки идеята, че „Държавата (респективно Общината), трябва да дава повече пари за култура“. А това според Румен Петров е изключително вредно.
Румен вярва, че почтеноста е способност да отстояваш идеи, а тя предполага способността да мислиш. Защото мисленето е нещо, което човек не може да вземе назаем или да заложи. И той с огромни сили и време работи за съгражданите си от Враца. Така той с предприемаческите си действия налага свобода в културата, а и изобщо – една истинска дясна политика в културата, особено в сегашното пандемично време, иска именно такава свобода, независимо дали „културно“ се поставя в прогресивисткия или консервативния спектър, в България желанието на всички е да получават пари, за да сеят своята си визия за света.
Кръгозорът на Румен е когато се говори за култура, да се разграничи от елементарното: „Ако държавата не дава за култура, то няма да има пари за театри, опери, ще има само чалга“. Той смята, че това е едно от най-ограничените неща, и едно от най-незапознатите със световната политика и култура. Той с действията си насажда реалност, че във всяко умерено управление, бизнесът има възможности и стимули да дава пари за култура. Румен Петров не влиза дори в детайли, но знае, че вариантите на държавата да помага косвено за културата са много: да се опрощават данъци, да се смятат за фирмени разходи и прочее. У нас това не се случва. Не защото той и колегите му са алчни, а защото сравнено с останалия цивилизован свят, в България централизацията и левичарщината в културата владее.
Това е едно много елементарно правило – ако ти зависиш само от един източник на средства, ти си зависим от този източник. Ако зависиш само от държавата, ти си зависим от държавата (и правителството). И най-тъжното е, че най-популярното мнение в средите на културата е, че държавата трябва да дава още и още, сиреч да поставя в още и още зависимости най-интелигентната част от българското общество. А Румен прави точно обратното, убеден е, че борбата на хората на духовността и културата трябва да е за свобода, а не за зависимост и политиците изобщо да не се месят (или да се месят минимално) в парите за култура.
Иначе личният живот на Румен Петров е труден. Когато е още дете над родата му е стоварен тежкия ятаган на Държавна сигурност. Дядо му е осъден и тормозен като "враг на народа" с издадена смъртна присъда от комунистическата власт. Румен учи занаят при баща си и в техническото училище във Враца. Създава семейство но животът му е труден и той се грижи за двете си деца. В демократичното време се занимава с бизнес в няколко сектора. Посветил е и сина си в предприемачеството с което изхранва семейството си. Трудно могат да се изброят всичките му добрини и дарения. Скромен и човечен, самият той забранява да се пише за даренията му. В квартал Бистрец изпълни кът за отдих по "малки граждански инициативи", организира бетонирането на алеите в гробището, доставя камъка за паметника на Гаврил Петров Бистречанин, ръководи и подпомага изграждането на църквичката в квартала, спонсорира национална научна конференция на тема "Изучаване на комунистическия режим 1944 - 1989 г." Неговото житейско мото е: "Състоятелен съм, без да съм егоист, а съм социален без да съм социалист."
ИЛИЯН НИСТОРОВ
