НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ГРЯХ...

Драга редакция,



Изпращам ви един текст, на който попаднах преди време под формата на видео и чуването му остави много трайна следа в мен. Става въпрос за презентация направена от сина на бивш Мексикански президент, публикувана в сайта ТЕД на испански с англиийски превод, от който аз си позволих да я преведа на български.



Казаното в голяма степен може да разочарова последователите на идеята, че българският народ единствен се ползва с “привилегията” да бъде обречен на универсално страдание по вина на всички други, и че нищо никога не е зависело или няма да зависи от нас. С всеки изминал ден се убеждавам как, възползвайки се от това системно натрапвано чувство, определени кръгове в държавата вярват, че си имат работа със завършени идиоти и си позволяват да демагогстват по всевъзможни и все по-обидно елементарни начини.



Превод: Иван К



Моето име е Емилиано Салинас и днес съм тук, за да говоря за ролята, която ние като част от обществото играем в изпълнената с насилие атмосфера, в която живеем днес. Роден съм през 1976 и израстнах в традиционно мексиканско семейство. Като дете имах сравнително нормален живот: ходех на училище, играех с приятелите и братовчедите ми. Един ден моят баща стана президент на Мексико и животът ми рязко се промени.xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />



Това, което искам да кажа или поне част от него несъмнено ще предизвика противоречия. От една страна, защото аз съм човекът, който го казва, а също така и защото се отнася до неща, които са истина, но които предпочитаме да не чуваме и които ще ядосат много хора. Задължително е да се вслушаме, защото това се безспорните факти. Членовете на криминалните организации също ще останат недоволни от чутото.



Ще говоря за ролята, която ние като част от обществото имаме в този феномен и за четирите различни нива на отговор, които ние гражданите имаме срещу насилието/несправедливостта. Съзнавам, че много от вас ще намерят за трудно да разделят факта, че аз съм синът на Карлос Салинас де Гортари от това, че също така съм и гражданин, разтревожен за актуалната ситуация, в която се намира нашата страна. Не се безпокойте, подобно разграничение не е нужно, за да разберете важността на това, което искам да ви кажа.



Аз мисля, че имаме един проблем в Мексико, един голям проблем. В това отношение всички са съгласни, но липсва единодушие по въпроса в какво точно се корени този проблем. Дзетас? Наркотрафикантите? Правителството? Корупцията? Бедността? Или може би е някъде другаде? Мисля, че нито едно от изброените не е истинският проблем. Далеч съм от мисълта, че не заслужават внимание, но ние не бихме били способни да разрешим нито едно от тези неща, ако първо не обърнем цялото си внимание към истинския проблем на Мексико.



Същинският проблем, пред който сме изправени е вътре в мнозинството от нас. Ние, мексиканците вярваме, че сме жертва на обстоятелствата. Ние сме държава съставена от жертви. Исторически, ние винаги сме играли ролята на жертви на нещо или на някой. Бяхме жертви на Испанците. След това бяхме жертви на Французите. След това на Дон Порфирио. След това на ПРИ. Дори на Салинас. И на Пехе. А сега сме жертва на Дзетас и на трафикантите, на престъпниците и на похитителите... Какво ако нито едно от тези неща не е големият проблем? Проблемът не е в причините, които ни карат да се чустваме като жертви. Трагедията се крие във факта, че ние винаги се вживяваме в ролята на жертви. Трябва да отворим очите си и да видим, че ние не сме жертви - достатъчно би било да спрем да се чустваме и държим като жертви и нашата държава ще се промени толкова много!



Искам да ви говоря за пътя, който ние трябва да извървим ако искаме да се превърнем от народ, който живее живота си като жертва на обстоятелствата, в отговорно и участващо в решенията общество, което взима бъдещото на своята страна в собствените си ръце. Искам да ви опиша четирите различни нива на граждански отговор срещу заобикалящата ни несправедливост, от най-слабия до най-силния. Първото и най-слабо ниво на отговор е отричането и апатията. Днес много от мексиканците отричат същината на ситуацията, в която се намираме. Опитват се да продължават с опитите си за нормален живот въпреки ненормалните обстоятелства, в които са поставени. Всекидневният живот в нашата страна е, меко казано, подчинен на извънредни, изключителни обстоятелства. Метафорично, това което се случва е все едно някой, страдащ от тежко заболяване, да опитва да си внуши, че става въпрос за грип и той просто ще отмине. Ние искаме да вярваме, че Мексико има грип. Но Мексико няма грип, Мексико е болно от рак и ако ние не предприемем нищо, скоро ракът ще ни убие.



Трябва да придвижиме мексиканското общество от състоянието на отричане на проблема и апатията към следващото ниво на гражданско отношение, коеото се изразява в осъзнаването. Виждането и разбирането на ситуацията ще посее страх, страх от сериозността на положението, в което сме. Страхът обаче е по-полезен от апатията, защото ни мотивира да търсим решение. Много хора в Мексико днес са уплашени, ние сме много уплашени и действията ни са повлияни от този страх. Това е второто ниво на обществен отговор: страхът.



Нека погледнем како се случва по мексиканските улици: насилието ги прави несигурни и хората си стоят по домовете. Това по-сигурни или по-несигурни ги прави? Те стават още по-опасни и затова ние си седим вкъщи още повече, което ги прави дори още по-несигурни и пусти, а ние съвсем спираме да излизаме. Резултатът от този порочен кръг е, че цялото население се вкопчва в домовете си, изплашено до смърт - страхът е дори по-силен от времената, когато бяхме по улиците. Трябва да се изправим срешу този страх. Трябва да придвижим частта от мексиканското общество намираща се на това ниво към следващото – нивото на действие.



Трябва да се изправим лице в лице със страховете си и да си върнем обратно нашите улици, нашите квартали, нашите градове. За много хора действието включва гняв. Ние се лутаме между страх и гняв. Те казват: “Не мога повече така! Трябва да направим нещо!”. През 2010 са регистрирани 35 публични линчувания в Мексико. Обикновенно годишната бройка не надхвърля едно до две на година, а сега ставаме свидетели на средно една саморазправа всяка седмица. Това показва, че обществото е отчаяно и се опитва да вземе правораздаването в собствените си ръце. За съжаление, независимо че каквото и да било действие е по-добре от пълното бездействие, насилието води само до възбуждането на още повече насилие.



Гражданската активност и ангажираност са изключително важни, но също така от безпрекусловна важност е и да помогнем на хората, които са завладяни от гнева и отговарят с насилие, да стигнат до следващото ниво, което е на мирния, ненасилствен отговор. Мирна и организирана гражданска реакция, което съвсем не значи пасивна реакция. Напротив, означава решителни и ефективни действия, които не включват насилие. Има не малко примери на подобни действия и в Мексико. Преди две години в град Галена, Чиуауа е отвлечен Ерик ле Барон. Неговите братя, Бенджамин и Хулиан, се събрали заедно с останалите им съграждани в търсене на най-правилния подход спрямо престъпниците: да им платят откуп, да вдигнат оръжие срещу тях или да потърсят помощ от правителството.



В крайна сметка Бенджамин и Хулиан решили, че най-доброто, което могат да направят било да организират местните и да действат заедно. Те мобилизирали

всичките си съграждани и отишли заедно в Чиуауа, където организирали мирно стоение в централния парк на града. Съобщението, което изпратили на похитителите било: “Ако искате откуп, елате и си го вземете - ние ще ви чакаме тук.” И те чакали там, докато след 7 дни Ерик бил освободен и в състояние да се прибере в дома си. Този пример доказва какво е в състояние да постигне обединеното общество.



Разбира се, че престъпниците могат да отговорят и в цитирания случай те го направаили. На 7 юли 2009 Бенджамин бил убит, но Хулиан продължава да работи и да обединява хората от общността в името на различни каузи. Независимо, че от близо година е наясно за обявената награда за главата му, той продължава да се бори, да организира, да мобилизира. Подобни героични действия са разпространени из цялата страна. Ако хиляди хора като Хулиан се обединят и действат заедно, Мексико много скоро би било различно. Тези хора вече са навън и просто трябва да вдигнат своите ръце.



Аз съм роден и израстнал в Мексико и така се научих да обичам Мексико. Вярвам, че всеки, който веднъж е стъпвал по тези земи ще се съгласи, че е много трудно да не обичаш Мексико.



Пътувал съм много и никъде другаде не намерих страстта, която мексиканците имат. Начинът, по който се отдаваме на подкрепата си за националния ни отбор по футбол, съпричастността, която показваме на жертвите от природни бедствия като земетресението от 1985 или тазгодишните наводнения. Страстта, с която пеем националния ни химн още от детска възраст, когато мислехме, че Масиосаре е митичен враг и рефренът “войник във всеки твой син” изпълваше детските ни сърца. Знам, че най-голямата обида, най-лошото, което можеш да кажеш на мексиканец, е да обидиш неговата майка - най-свещеното в живота ни. Мексико е нашата майка и днес тя плаче за своите деца. Държавата ни минава през едни от най-мрачните времена в съвременната история. Нашата майка, Мексико, е неспирно насилвана пред нашите очи. Масиосаре, митичния враг е тук, но къде е войнът във всеки от нас?



Махатма Ганди казва “Бъди промяната, която искаш да видиш в света”. Днес Мексико се нуждае от своите Ганди. Имаме нужда от мъже и жени, които обичат Мексико и са готови да преминат в действие. Това е зов за присъединяването на всеки истински Мексиканец, апел да съхраним всяко от нещата, които обичаме в Мексико - фестивалите, пазарите, ресторантите, избите, текилата, мариачите, серенадите, ритуалите, Ел Грито, денят на Вси Светии, Сан Мигел, радостта, страстта за живот, борбата и всичко останало, което означава да бъдеш истински Мексиканец - нека не позволяваме да изчезнат от света.



Изправяме се срещу много силен противник, но ние сме много повече. Те могат да отнемат нечий живот - всеки може да убие мен, теб или нея, но никой не може да заличи духът на истинския Мексиканец. Битката е предварително спечелена, но въпреки това трябва да излезем и да си я извоюваме. Преди 2000 години Римският поет Ювенал кава нещо, чиито смисъл и днес трябва да осмисля съществуването ни. Той казва: “Най-големият грях е да избереш живота пред честта и в името на самоцелно съществуване да изгубиш ценностите, заради които си струва животът да се живее."

Напиши коментар