КОМУНИЗЪМ ЗА ПРОДАН

Тоталитарното (ни) минало в романите на български писатели-имигранти след 1989 г.[*]

Заглавието на този текст възникна по асоциативен път чрез спомена ми за една народна приказка, която присъстваше в читанките, ползвани от няколко поколения ученици през 60-те и 70-те години. В приказката находчив баща на момък за женене изобретява иновативна стратегия за избор на подходяща снаха. Натоварил кола със сливи, той обикаля съседните села, продавайки „сливи за смет”. Невести и моми се надпреварват да изметат къщите си, за да съберат домашен боклук, който бързо превръщат в разменна монета. Голямата награда в конкурса е спечелена от най-подредената и трудолюбива мома, която срамежливо донася най-малко смет от своя роден дом.
Този детски спомен предизвика у мен (отначало неясна, но очевидно метафорична) аналогия с темата, по която вече бях започнала да работя. Открих, че и в моя случай има трудолюбиви (по-скоро млади) хора, които премитат историческото минало на родния дом, наречен България, за да превърнат в разменна монета намерения на пода („тоталитарен”) боклук; техният избор се дирижира от ловка, макар и невидима, за разлика от фолклорния свекър, инстанция на оценка и чужда мисловна традиция. Неясен остана само въпросът кой печели най-много от тази размяна на книги за (историческа) смет: амбициозните автори на труда по измитането, почистеният (ни) роден дом или чуждата (по-богата и светла) къща на грижовния към своите интереси стопанин? Към този въпрос ще се върна обаче в края на моя текст.
Явлението, което ме интересува, по-скоро в културологичен аспект, вече има сравнително ясно очертани параметри на присъствие и може да бъде изразено по следния начин. Това са творби на писатели, които – макар и в различна степен – могат да бъдат наречени български; те не са политически емигранти, а са напуснали България след 1990 г. или са второ поколение (деца) от преселници в чужда страна; книгите им са написани на чужд език и са предназначени преди всичко за чужда публика; у нас се появяват в превод, направен от друг човек; темата е България от времето на комунизма през фокуса на личното преживяване. В списъка ми засега има седем имена и девет книги, но той подлежи на допълване и корекция. Това са „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” (Илия Троянов), „Апостолов” (Сибиле Левичаров), „Защото говорехме немски” (Евелина Ламбрева-Йекер), „Улица без име” (Капка Касабова), „Мавзолей” и „Органът на мълчанието” (Ружа Лазарова), „На изток от запада” (Мирослав Пенков), „Крака на костенурка” и „Вундеркинд” (Николай Гроздински/Грозни).
Веднага се вижда, че явлението е доста компактно в хронологическо отношение. То започва през 2007 г. (Троянов) и едва ли ще продължи по-дълго от десет години. Има епизодичен характер и прилича на вълна: надига се устремно под натиска на историко-политическата действителност, постига някакъв апогей във всяка отделна страна и бързо се изчерпва там, където се е надигнало. Възможно ли е да идентифицираме причините за неговото надигане? На помощ ни идва най-обикновеният поглед към хронологическата последователност. Първата книга се появява в Европа точно с присъединяването на България към Европейския съюз; другите (европейски) пет се побират в краткия период на следващите четири-пет години. Изглежда, че ситуацията е класически проста: книгите се появяват където и когато проблясва (политически породен) интерес към България; изследванията на национализма ще разпознаят христоматийна проява на отношенията между център и периферия. По стечение на някакви историко-политически обстоятелства центърът вдига очи и се заглежда в периферията; подобни случаи можем да открием в цялото протежение на българската история, най-малкото от средата на XIX век насам. Казано в термини на народната приказка, хитрият свекър натоварва колата (на своите интереси) със сливи и тръгва да си избира подходяща снаха. Капка Касабова например предприема написването на книга по тематична поръчка на едно лондонско издателство през 2008 г. Дори и да нямат пряк институционален ангажимент, другите споменати автори посягат към родното минало, защото усещат новоотворилата се пазарна ниша на интереса към нея.
Преди няколко месеца излезе интересната книга на Николай Чернокожев „България: стереотипи и екзотика”, която проследява българската тематика в творчеството на немския популярен писател от втората половина на XIX век Ханс Вахенхузен. Приликата е типологически удивителна, включително като повод на желанието да „се въобразява” България. Около средата на XIX век това е очакването да се разпадне Османската империя в резултат на поредицата руско-турски войни и най-вече идеята за немска икономическа експанзия в Югоизточна Европа. Казано с думите на много известния тогава теоретик на тази експанзия Фридрих Лист, „долното течение на река Дунав би могло да изхрани 10-20 милиона трудолюбиви немци”. Интересът към евентуалните държавици в Югоизточна Европа в този случай има нескриваемо колониален характер.
Век и половина по-късно в Германия отново се надига (макар и скромен) прилив на интерес към темата за България, този път в „общоевропейски” контекст. Освен книгите на Илия Троянов и Сибиле Левичаров, излизат творби на немски автори (в периодиката, която прегледах, се споменават поне трима); това са популярни романи като онези на Вахенхузен и Карл Май, които превръщат България в подходящ (екзотичен) декор за своя сюжет и обличат в българска принадлежност част от своя художествен персонаж. Второто място, в което се образува вълна на любопитство към нашето минало, е Съединените щати, макар и по различни причини. Като хора от „най-големия” център, американците са любопитни и отворени към възможността да научат нещо ново за чужда (най-добре екзотична) историческа традиция или географска среда, особено ако това знание успее да потвърди радостта им, че са родени в Америка, а не в далечното „там”.
Ако си зададем въпроса защо изброените седем автори са посегнали към българската тематика, отговорът би бил самоочевиден: защото долавят присъствието на празна ниша в колективния интерес и никой местен писател не би могъл да я запълни с повече публична легитимност от тях. На тяхна страна са оръжията на „личния спомен” и „автентичния поглед”. Вярвам, че всички писатели имат доброто желание да разкажат нещо за своята родина, да я покажат и популяризират в новата си среда. Въпреки понякога гротескните резултати от невъзможността да бъде разделено политическото минало от цялостното впечатление за една страна, не вярвам нито един от тях (включително Левичаров) да е бил воден от желанието да причини вреда. И тогава възниква един важен въпрос. След като всеки е имал добри намерения, защо тогава художествените резултати на общия труд се вместват в литературното пространство между схематичното опростителство, откровената измислица, развлекателната пародия и отблъскващата гротеска? Защо не откриваме опит за сложно, многосмислово, психологически разнообразно изображение на поредните „типове и нрави български” от тоталитарно време? И най-вече защо българската публика не успя да се разпознае в героите и сюжетите на книгите за България?
На първо място, защото действителността не е литература, а нейното буквално и вярно изображение не може да направи популярно изкуство. Авторите, за които говорим, от друга страна, искат да направят литература, при това онази литература, която ще им осигури значим достъп и бързо признание в чужда културна среда. Те пишат за България не за да кажат нещо на своите (бивши) сънародници, а за да ги превърнат в литературна тема, номенклатурно забележима в индекса на продаваеми теми, специфичен за тяхната нова страна. Тук трябва да отбележа едно изключение, което в крайна сметка ще се окаже по свой начин типично. „Защото говорехме немски” стои малко встрани от общата група, тъй като Евелина Ламбрева се старае да бъде вярна на сложността и противоречивостта, характерни за всяка житейска действителност, да внушава психологическите проблеми на своите герои така, че в тях да се разпознаят и други (днешни) български хора. Нейната книга се старае да бъде българска, може би „твърде българска”, и това логично довежда до проблеми с реализацията й в немскоезична среда. Сега пък немците не успяват да разпознаят в нея собствените си представи за българския/тоталитарния свят. Ръкописът е обиколил двадесет и четири престижни издателства и до този момент все още не представлява факт на немския книжен пазар.
В заключение на разсъжденията по този въпрос искам да подчертая, че не влагам никакъв опит за морална оценка в своите наблюдения върху начините, по които един или друг писател се старае да стане известен. Много по-интересно ми се струва това, че разликите между нашите седем писатели са всъщност симптоматични прилики на всеки от тях с някаква литературна традиция, в която полага усилия да се впише на всяка цена.
В Германия например книгите следват два модела – по различен начин, но еднакво популярни в немскоезичната литературна традиция. Първият е буржоазният сантиментален роман, който се опира на преживяванията на някаква „чиста душа”: дете, младеж или поне жена; той се старае да развълнува душите на своите читатели, тематизира „вечни” човешки преживявания като потребността от любов, семейство, корени и родина; цени носталгията и националните ценности, които устояват на историческите промени. Именно в границите на този модел работи „Светът е голям...”, направил известно името на своя автор за разлика от първата му книга, пътеписи от Африка.
Вторият модел, утвърден в немскоезична литературна среда, е социалният натуралистично-гротесков роман; той е прицелен в дълбочината на „своя” обществен живот, разголва грозното и отблъскващото в националните нрави, стреми се да стресне, да пречупи стереотипа на „еснафското” ежедневие, да предизвика катарзис и е свързан с представите за висока художественост и елитарност на културното поведение. Емблематичен за тази немскоезична традиция е австриецът Томас Бернхард; едва ли можем да сгрешим, ако кажем, че и Левичаров прави опит да се впише в нея с романа „Apostoloff”. Симптоматично е как тази немска книга беше разчетена като национална обида в България, просто защото не притежаваме подобен тип социален роман.
Да бъдеш „французин”, пишейки за България, в същото време изисква други качества. Най-добре е да има любовна история, по възможност пикантна; в краен случай ще свърши работа и малко семейна сага, но тялото непременно трябва да бъде сцена, на която ще се разиграят социални конфликти, ще се сблъскат различни традиции и епохи. Ружа Лазарова не само осъзнава тази стратегия, но я преекспонира с хиперболичното усърдие на чужденец, който се опитва да говори френски по-правилно от самите французи.
Ще съкратя примерите от други страни в опит да обобщя двете главни условия за успех на българската тематика в някоя чужда литература: авторът трябва да се прицели в повествователен жанр, който има здрави местни традиции, и да възпроизвежда популярните стереотипи на представите за България, българи и тоталитаризъм. Погледнато отстрани, неговото поведение съдържа отчетлив момент на (културна) инициация: той преминава прага на своята принадлежност към една (вече надмогната) и встъпва в пространството на друга (по-престижна и силно желана) общност. И както при всяка почтена инициация, и тук личният елемент (частното преживяване) гарантира достоверността на разказаната история. Това превръща автофикцията в предпочитан до задължителност литературен похват – и от страна на авторите, и от страна на издателите, които менажират интереса на публиката във всяка страна. Личната история като литературен похват, разбира се, не отрича и личната полза на авторите в психологически план; всъщност те самите нерядко я експонират. „Аз ги пиша [книгите си], защото имам вътрешна потребност от тях”, твърди Николай Гроздински. „Травматизирана съм от това минало... макар да не са ме били или измъчвали”, казва Лазарова.
Но нека сега се опитаме да направим преход от хлъзгавите дълбини на психоаналитичната интерпретация към доста по-ясните правила на съвременния културен пазар. Нашите писатели в чужбина продават на своите нови читатели една очаквана и разпознаваема за тях „тоталитарна България” с цената на известна недостоверност в литературните представи за нея. Тази недостоверност може да придобие откровени измерения, зададени още в корицата: Гроздински се появява с (печално известното) име на един руски цар; „изтокът” на Мирослав Пенков е онагледен със силуета на руска църква. Между кориците примерите са още по-драстични и абсурдни. Ще припомня само „органа на мълчанието” или анорексичното женско тяло, което според Лазарова е било популярен отговор на глада и безправието преди 1989 г. (Всеки психиатричен справочник ще разпознае анорексията като типична болест на консумативните общества; какъв е смисълът да се откажеш от храната, когато тя и без това не достига?)
Не по-малко показателен е подходът, предприет от онези автори, които решават да преведат сами книгата си на български или поне да я адаптират към своята родна публика. Така похвално постъпва например Мирослав Пенков. Той не просто превежда, а пренаписва и побългарява „На изток от запада”, като се старае да й придаде „автентичен” вид, пресолявайки я с диалектизми, прозаизми, разговорни фрази и старомодно фризиран синтаксис. Ружа Лазарова снабдява българската версия на „Органът на мълчанието” със справочен апарат под линия. На българската публика („европейци сме, но все не дотам”) трябва да бъдат обяснени, според мнението на авторката, и най-популярните топоси от туристическия маршрут на Париж, и най-елементарните психоаналитични понятия. Този вид побългаряване и адаптация ни връщат към културните практики на Възраждането и към един подход, който е имал някакъв смисъл преди век и половина, но в епохата на безпардонната модерна глобализация представлява истински атавизъм.
Така стигам до термина, който бих предпочела да не използвам, но всички факти ме водят към него. Литературата, която предлага „български тоталитаризъм” на чужда публика, е възприела стратегия, позната от изследванията на постколониализма като самоколонизация. Тя, с други думи, замества стремежа към аналитизъм, критическа авторефлексия и психологическа задълбоченост с приспособяване към пазарната конюнктура и обслужва онези стереотипи, които доминират в популярното мислене за България във всяка конкретна страна. Разбира се, всеки би могъл да ми възрази: защо самоколонизиране, след като тези книги са предназначени за чужда публика? По простата причина, че те се продават и на български език, представляват реалност на нашия книжен пазар и дори притежават един специфичен допълнителен чар: българският човек, както знаем, има навика да се предоверява на чуждото мнение за себе си, дори да го търси с жажда от мазохистичен тип.
Сега вече е време да се върна към въпроса, който зададох в самото начало. Кой печели от литературния износ на български комунизъм? На първо място, хитрият свекър или всеки културен център с голям книжен пазар. Онези книги, които потвърждават собствените му представи за „свое” и „чуждо”, за това как е устроен и накъде се развива светът, укрепват националната идентичност, сплотяват желанието да си останеш откъм сигурната страна на бариерата, която опазва политическото статукво. На второ място, писателите, които завършват сполучливо инициационния преход в нова родина. А българската култура? За нея остава утехата на олимпийския принцип – важно е да участваш и да бъдеш забелязан, а не да спечелиш състезанието. Тя е заприличала на момата от фолклорната приказка: никой не се интересува дали харесва или не харесва своя бъдещ съпруг. Важното е да има сватба, да празнуваме официалното сближение на културите.


[*] Текстът се публикува със значителни съкращения, поради което е възможно да са изпаднали някои важни коригиращи наблюдения и уточнения.



Милена Кирова

Напиши коментар