КАМО ДЕГРЯДЕШИ: ДОСЕГА 22:0! А ОТ ТУК НАТАТЪК?

След 22 години резултатът е 22:0 за ОЧЗ-тата. Мачлето обаче продължава

Васил Пекунов

Съвсем набързо да уточня едно-друго.

Най-важното: преспокойно и напълно основателно можем да датираме към 9 септември 1944 началото на мачлето между Организацията на чудовищата и злодеите (ОЧЗ) и нашего брата – почти целия български народ. Ако го сторим, резултатът ще набъбне на 67:0 за тях, какъвто е и всъщност резултатът. Предпочетох обаче „да дам” началния съдийски сигнал на 10 ноември 1989. Иначе изложението доста ще се усложни, пък и оная невзрачна пленумна събота някак се прие за времеразделна. Така да е. Нека е и мачленачална. На новото мачле.

Що е ОЧЗ? За жалост, мнозина са онези, които не са гледали прекрасното детско филмче. Цитирам Уикипедия за прегледност: „Организация на чудовищата и злодеите (ОЧЗ), англ.: Monsters And Villains Organization (M.A.V.O.) е мощна мафиотска групировка от американския анимационен сериал „Приключенията на мечето Ръкспин”, ръководена от злодея Куелър.” Кои са главните ЧЗ-та? Пак цитирам: „Туиг – кръстоска между трол и гръндж. Най-голямото му желание е да стане член на ОЧЗ. Ел Би (англ.: L.B., съкратено от Lead Bounder, преведено: „главен простак“) – червено, двукрако същество с рог на главата, помощник на Туиг. Куелър (англ.: Quellor, преведено: „потисник“) – главен злодей, председател на ОЧЗ.”

И накрая: кои са нашенските ОЧЗ-та, които ни водят с 22:0? Признавам си, възнамерявах и това да уточня, но вече ми се струва излишно. Че те и децата у нас знаят кои и какви играят в техния тим!

Умишлено поизчаках почти месец след 10 ноември, за да напиша тези редове. Щеше ми се да стихне надигащата се всяка година около тази дата еуфория от „равносметки”, „анализи”, „интервюта” със „строителите” на съвременната зидария и така нататък. Както всяка година и тази не направи изключение с поразителното скудоумие и напоителното словоблудие, което не казва нищо, самолюбувайки се. (Изобщо не говоря за планините от най-долнопробни лъжи.) Както всяка година изключение бяха няколко мъдри текста от неколцината мъдри автори, които с Божията помощ все още дишат и творят сред океана от скудоумие и словоблудие.

И така, как живеем 22 години по-късно? Ако се абстрахираме от първопричината, а тя е 9 септември, и се концентрираме само върху времето след падането на Берлинската стена – така наречения български преход, отговорът за повечето, за почти всички българи, идва бързо, лесно и абсолютно еднозначно. Отговорът е категоричен: по-зле. Какви са критериите обаче, по които нашенецът отсъжда своята самоприсъда?

Духовни критерии ли са? Или материални? Или и едните, и другите? И кои точно духовни критерии насред необятния всемир на духовното? И кои точно материални критерии насред необятния хаос на материалното? По-зле ли в сравнение с преди 22 години живее селската женица, която наскоро срещнах високо-високо горе по безлюдните планински пътеки, докато разговаряше по мобилния си телефон с дъщеря си в Германия или Америка?

По-добре ли живее в сравнение с преди 22 години новобогаташът митничар, едър чиновник или пишманбизнесмен, който се е превърнал в кълбо нерви и всеки ден се озърта и трепери, докато очаква я куршум, я „съдружническа” мръсотия, я данъчни, я да го изхвърлят от първите редове на копанята – всеки със своите си очаквания според своите си „способности и потребности”? Мисля, че за всеки мислещ човек е ясно: няма общовалидни критерии, по които да се измерва качеството на човешкия живот.

Няма, не е имало и няма да има. Съществува един-единствен „критерий” – субективен и дълбоко индивидуален, който важи по конкретен начин за всеки конкретен човек. И този „критерий” е как самият той се чувства и как самият той „чувства” живота си.
Та как се чувстваме и как „чувстваме” живота си 22 години по-късно? Да, отговорът за повечето, за почти всички българи, пак идва бързо, лесно и абсолютно еднозначно.

Отговорът отново е категоричен: по-зле. Даже много по-зле. Ужасно по-зле. Така ли е наистина? Не знам. Ала кой би се осмелил да противоречи на хорските чувства? Или да ги съди? Чувствата затова са чувства, защото не подлежат на осъждане. Можем да не ги приемем, но нямаме право да ги съдим.

Е, да видим заедно с читателя имаме ли основание да не ги приемем. Или, ако щете, да погледнем от обратната страна: нека се опитаме да решим не живеем ли все пак по-добре от 1989-а и по-рано?

За да сме коректни, ще надзърнем и в двата плана на човешкото съществуване. И нека се стремим, доколкото можем, да не се водим от чувствата си, а от някаква, макар и относителна, обективност.

Материалният план. Ние не сме комунисти, разбирай подлеци, лъжци и демагози, за да сравняваме по комунистически 1975-а (примерно) с 1939-а и да заявяваме гордо, че през 1939-а не е имало стомана и транзистори (примерно), а през 1975-а имаме и стомана, и транзистори, и даже цели проводници след полупроводниците. Не, ние с читателя не сме комунисти и няма да се тупаме по гърдите, че сега говорим по джиесеми в метрото, а през 1989-а нямахме лаптопи. Ние сме нормални европейци и ще сравняваме само мястото на България сред европейските страни – 22 години след началния съдийски сигнал на мачлето, в което ОЧЗ-тата ни водят с 22:0. Сравнихме ли вече?

Да, няма аспект на материалния план на човешкото битие, по който аспект ние да не сме на последно място в обединената Европа. Европа да беше само – с мас да я намажеш и да продължиш да си риташ мачлето! В много и много аспекти на материалния план ние вече отстъпваме на бедни доскоро, на мизерстващи доскоро страни, чието изреждане би принизило техните възхитителни усилия да живеят по-добре материално. Няма да ги изброявам, понеже уважавам усилията им. И понеже тамошните ОЧЗ-та (що се отнася до материалния план) едва ли бият народа си на нула, за да нареждам такива страни до нашата.

Е, имаме ли право да се съмняваме в почти единодушните чувства на българите как живеят материално? Толкова за материалния план. Само с една малка добавка: ние българите почти единодушно смятаме, че за хала на материалния ни план са виновни всички и всичко, но никога не и ние лично. Но това е друга безкрайна тема.

Духовният план. Кой аспект измежду безброя аспекти на духовното да изберем, за да се огледаме в него? Свободата, разбира се! Нищо духовно не може да съществува извън свободата. Говоря естествено за вътрешната свобода, за духовната свобода, а не за външната, материалната. (В Магадан и Воркута е имало хиляди външно поробени, ала свободни духом човеци; в Богданов дол и Белене – също.)

Ние не сме комунисти, разбирай подлеци, лъжци и демагози, за да сравняваме по комунистически мащабите и дълбочината на духовната свобода преди и след падането на Берлинската стена. Не, ние с читателя не сме комунисти и няма да се тупаме по косматите балкански духовни гърди колко се е разширил и задълбочил духовният кръгозор на българите през последните две десетилетия.

Ние сме нормални европейци и ще сравняваме само нивото, качеството, измеренията на духовната свобода на българите сред духовните свободи на европейските народи – 22 години след началния съдийски сигнал на мачлето, в което ОЧЗ-тата ни водят с 22:0. Сравнихме ли вече? И не само духовната свобода! Сравнихме ли – мера според мера – всички онези величествени духовни достижения на човека, произтичащи от духовната свобода и възможни единствено при духовната свобода?

Сравнихме ли (примерно) простичката всекидневна доброта, нравствеността, отговорността, обществения морал, творческата активност, милостта?... Сравнихме ли каквото ни хрумне – само малко от малко да се докосва до духовното? Да, няма аспект на духовния план на човешкото битие, по който аспект ние да не сме на последно място в обединената Европа. Европа да беше само – мажи мас и ритай топка!

Вече гледаме отзад и дишаме праха на духовно бедни доскоро страни, на доскоро духовно мизерстващи страни, чиито народи само за 20 години откриха у себе си воля и сили, за да растат духовно. Е, имаме ли право да се съмняваме в почти единодушните чувства на българите как живеят в духовно отношение? Толкова и за духовния план. (Няма да правя малка добавка кои смятаме за виновни за хала на духовния ни план.)

Да загърбим Европа и да се върнем в страната на всепобеждаващите ОЧЗ-та.

Няма случайности. Така е от Сътворението. Няма и да има. Сиреч не може да се надяваш на случайности в мачле, което досега се е състояло от 22 части, във всяка от които са ти вкарвали гол, без ти да вкараш. Не може да се надяваш, че догодина по това време резултатът няма да е 23:0. (Впрочем – може, може, милиони хора у нас тъкмо това правят, надяват се, но не бива, понеже е архиглупаво и архибезотговорно до степен на престъпление към децата ни.) А няма как и да излезем от мачлето, да се откажем, да си тръгнем към съблекалните, пък битият – бит… Правилата на мачлето са такива, че родим ли се, трябва да участваме. До гроб. Независимо от резултата.

Знаете ли защо? Защото никой и никога не ни е освобождавал от битката със злото.
Ами сега?

Елементарната човешка логика буквално ни заповядва какво трябва да правим, ако резултатът, деликатно казано, не ни устройва. В капан сме. Вижте само. Първо, нямаме възможности да влияем на селекцията им – регламентът е такъв. (А и да бихме могли да влияем по някакво чудо, ОЧЗ-тата се възпроизвеждат като гъби, като зайци, като хлебарки – и все в тоя порядък: потисници, главни простаци и мелези, чието най-голямо желание е да станат членове на ОЧЗ. Но това тук в скобата е безплодно чесане на езика: правилникът на живота просто не разрешава да се месим в състава им.) Второ, трябва да играем. Трето, не искаме повече да губим. Значи?

Значи – моделът е сгрешен. Цели 22 години е сгрешен. Изцяло е сгрешен. Моделът, по който играем. И оттам – моделът, по който избираме кого да включим в нашия отбор, за да се противопоставим ефективно на ОЧЗ-тата!

Значи – елементарната човешка логика, да повторя, буквално ни заповядва какво трябва да правим. Ако в България са останали хора, които смятат, че принадлежат към някакъв вид заченки на гражданско общество, тези хора в най-спешен порядък следва да се потърсят взаимно, да се намерят, да загърбят всичките си субективни и понякога смешни противоречия и да започнат да променят по-най-бърз начин модела на публично съществуване в тази страна. Като използват всички разрешени от законите и от извечния човешки морал средства – от чисто политическите (в национален и регионален мащаб) до привидно най-незначителните и уж най-маловажните средства, които често носят най-значителните резултати.

Целият политически и обществен модел в тази страна трябва да бъде променен. Свестните хора у нас (да, да, същите, дето ги считат за луди!) трябва да се обединят, след като искат да оцелеят в ОЧЗария. Чака ги величествено усилие и къртовски труд с Божията благословия. Чака ги най-висшата служба – службата на доброто – и пак с Божията благословия.

Няма време. Буквално за няколко години на свестните хора у нас им се налага да вкарат поне 25 гола на ОЧЗ-тата, за да преобърнат тенденцията! После ще е по-леко! Обърне ли се играта в мачлето, после ще ги бием и бием, докато ги превърнем в боксова круша. Докато превърнем злото в пихтия.

Ала сега трябва да спрем да губим. Не бива повече да участваме в такова мачле. Такива мачлета вече са анахронизъм. Не бива повече да участваме в собственото си убийство. Позорно е да бъдем спаринг-партньор, над който ОЧЗ-тата издевателстват година след година. Позорно е – от наша страна – така да продължава. Ако така продължава, догодина резултатът ще е 23:0 и още отсега мога да ви кажа, че голмайсторът пак ще е централният им нападател (да, да, оня мускулестият!).

А през 2013-а резултатът ще е 24:0… Докато след някоя и друга година не изпокапем на терена, докато не издъхнем на терена… И ще ни е съвсем безразлично, че заедно с нас ще приключат и онези идиоти ОЧЗ-тата, онези кърлежи ОЧЗ-тата, за които вече няма да има кой да работи.

Разбира се, че изборът на достойните хора е друг. Ала сам по себе си изборът не носи резултати. Достойните хора затова са достойни, понеже правят всичко, което е по силите им, че и повече, за да осъществяват достойните си избори.

А Божията благословия винаги е с тях – дори и да не успеят. Винаги, още от Сътворението.

Напиши коментар