...КЪДЕТО ДА СИ ЧЕСТЕН Е НЕЧЕСТНО

Спомням си, когато преди десетина години се върнах в България след около две години, прекарани в централна Англия. Беше лято, а аз вървях по улуците и се радвах на хората. На красивите, умни българи, които в сравнение с англичаните от работническата класа бяха мистър вселени, бяха професори, бяха завидно искрени.

Тогава моите 20 години живот ме карах да си мисля, че "ние" никога, никога никога няма да станем като "тях". Няма да станем дебели, мързеливи, лицемерни и да живеем на кредит.
И бях права. Не станахме. Станахме доста повече от това. В лошия смисъл на думата. В продължение на доста години упорито полагахме усилия да станем европейци. Поне на повърхността. И успяхме в много отношения, ограмна част от които бяха лош избор.

Балкански патриархат, с елементи на лицемерие. Звучи много сложно. Това е моето скромно определение на съвременното ни общество. Общество, в което понятията като искреност, семейство, дълг са удобно изопачени.

Искреност. Ние, за разлика от лицемерните усмихващи се "западняци" сме искрени. Ние "казваме каквото мислим" - навсякъде, по всяко време, винаги по отношение на някой друг, грубо, авторитетно и с диалект, ей така, за повече тежест. Съдим, присмиваме се, обиждаме и накрая завършваме със "Сори, ама съм искрен". Най-изненадващо обаче тази искреност приключва до прага на домовете ни и никога не успява да стигне до огледалото.

Нормално е. Мярката за нормалност също е изключително национално обословена.
Например нормално е всеки успял мъж да си има любовница. Съвсем нормално. И дори е честно. Той си гледа семейството и малко забавление от време на време... Ами нормално е. Особено неуместно обаче е, ако една сутрин се събуди и реши да се разведе.

Ей така, да спре да лъже, да каже "Не съм щастлив" и да продължи да си гледа семейството, имайки и друго такова. Това е ужасяваща постъпка според родните представи за морал. С нея започва деленето на децата, като най-ценна разменна монета.

Деленето на приятелите - тук става интересно. Жените на приятелите му викат "разпни го" от страх да им се случи същото, защото знаят, че както беше в онзи виц "нашата любовница е по-красива". Мъжете им удобно, социално приемливо лицемерничат и порицават. После на по чашка го питат "Ти луд ли си бе, да делиш всичко".

Ако историята е с разменени роли, тогава нещата са още по-страшни. Дори да няма любовник, жената избрала да прекрати брак, в койо не е щастлива, просто защото не е щастлива, бива обявена официално за луда. От семейството, колегите, прииятелите, да не забравяме съседите. Коя нормална жена ще изостави комфорта на лъжата и сигурността на "семейство" просто защото не е щастлива?

Просто кому е нужно да си искрен? "Сори, ама това е, което мисля".

Нормално е да лъжеш. Удобно е и е за предпочитане. Нормата тук е такава. И пишейки това, си спомням за западняците. За иначе лицемерните западняци, които обаче знаят как да са честни пред себе си.

Имам приятел швейцарец. Познаваме се от 9 години. Преди три години се запозна с една прекрасна жена и се влюби в нея. Жената беше с брак и три деца. Той имаше едно от предишен брак. Днес те живеят къща до къща с бившия й вече съпруг. Гледат четирите си деца. В съседната къща е новото смейство на баща им, в което има две деца на новата му приятелка. Живеят къща до къща, за да си помагат с децата. И са щастливи.

И това е реалност. За съжаление, не е наша.  

Напиши коментар