*
Борба с вредителите

ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ БЪЛГАРСКИ КАНИБАЛИЗЪМ

|
ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ БЪЛГАРСКИ КАНИБАЛИЗЪМ

През 2013 г. сайтът OFFNews започна дискусия за държавността, която по едно време смени посоката след публикацията на журналиста Петър Волгин „Десният интелектуалец – амебата на българския преход”. Краен и предизвикателен, материалът на Волгин породи реакция и последва отговорът на друг журналист – Калин Манолов – „Левите интелектуалци – комплексирани неудачници“, който аргументирано доказва „произхода” на интелектуалството по света и у нас.

След прочитането ми и на автори като Паул Файерабенд („Срещу метода” – 1975 г.), Пол Джонсън („Интелектуалците” – 1994 г.) и есето на Б. Богданов  - „Европейският интелектуалец в профила на античното време” – 2001 г., ме занимаваше проблема дали българският интелектуалец е още само „лабораторен” хомо – сапиенс или вече е пригоден да зареже „външните влияния” на социалната среда и да се занимава с чисто интелектуалните си занимания.

Моят отговор – още сега го обявявам – е „НЕ”и за двете!

И Петър Волгин, и Калин Манолов разсъждават академично , но деленето на интелектуалците на леви и десни е само единият поглед към тях – погледът, каква политика биха „удовлетворили” самите интелектуалци според тяхната политико – икономическа принадлежност. Този поглед в последните 25 години създаде и феномена „канибализъм” сред интелектуалците, който се роди по нашите земи след 45-годишното тоталитарно дрънкане на „социалистическия реализъм” и разделението на интелектуалците на „верни” и „неверни” на Партията.

Но … този поглед към понятието „интелектуалец” е ограничен и в някои моменти от българската практика – и нецялостен. Защото в масовите случаи антропологичният профил на интелектуалеца – учен, иноватор или човек на изкуството – включва той да създаде общност, кръг от почитатели (ученици, последователи), които най-често го признават, боготворят и му вярват безрезервно. С една дума – да бъде шаманът, идолът, авторитетът на създадената от него общност. И в този стремеж няма нищо лошо, а още по-малко – осъдително, защото всеки човек и в България, и по света, включително и уважаваните от мен Волгин и Манолов, по-явно или по-скрито, се стреми да прави повече или по-малко успешно същото, действайки повече или по-малко авторитарно. А  усилията, и използваният от човека инструментариум в тази посока са оправдани, ако наистина успее да създаде свои истински последователи. Това е и стратегическата цел от векове на всеки интелектуалец – да направи така, че неговите идеи и дела да не изчезнат с неговата физическа смърт, а да продължат да съществуват и да се развиват и след това, а книгите му, мислите му, делата му, да не събират прах по библиотечните лавици.

Нещо повече – когато интелектуалецът твори в определена политико – икономическа среда (демократична, тоталитарна, либерална и т. н.), той не се интересува толкова от „идеологията” на времето , а желае същото отношение (да бъде признаван, боготворен, идолизиран)  от съвременниците си. И тогава съвременниците му на бърза ръка му лепват етикет „курварин”, какъвто е случаят със скулптора Андрей Николов; „диктатор”, какъвто е случаят с Георги Джагаров; „авторитарен човек”, какъвто е случаят с Николай Хайтов; „темерут” – случаят с Христо Фотев; „особняк”, „блюдолизец” и „придворен”, какъвто е случаят с Елисавета Багряна и пр., защото доказано от векове се счита, че интелектуалецът е демократ, либерал.

Интелектуалецът винаги общува с хората либерално (по човешки, както сочи българската народопсихология) и демократично (като се изключат много извращения по командно – административен път по време на 45 год. тоталитаризъм в България), но това не означава, че неговата същност е непременно същата. Например Ботевата утопия за „единний светъл комунизъм” не  направи Ботев проповедник на комунистическата идеология и не му пречеше да е завладяващ интелектуалец, издаващ вестник „Дума”, а неговия безглаголен стих да стои на входа на Сорбоната в Париж. Още по-малко може да бъде определен за „ляв” интелектуалец! Ами Дечко Узунов или Климент Денчев (Климбо), или Георги Марков (един от сценаристите на „На всеки километър”, убит в Лондон), какви интелектуалци са – леви или десни? Ами Христо Явашев (Кристо) или Джон Атанасов – леви или десни интелектуалци са?

Разковничето в поведението и делата на интелектуалеца в неговото съвремие е как е възприеман, приет, осъзнат и доказал се, а не говоренето за тях, което е подлежало винаги на имитация. Говорейки сам или за него може да се играе, че интелектуалецът е демократичен и либерален човек, а всъщност да изпитва досада и отвращение от тези, с които общува демократично и либерално.

Същевременно интелектуалецът, в качеството си на такъв винаги е бил наясно, че никога няма еднозначни отговори и решения на конкретни житейски проблеми и е проявявал типичното за своята обичайна среда колебание. Пример с Вапцаров, който като корабен машинист работи омазан по цял ден в масло, но това не му пречи да изповядва, че „… трудът ще стане песен…”, а няма доказателство и днес, че макар и компютъризиран, трудът сам по себе си е станал по-привлекателен !По същия начин,  е оспорена и Дарвиновата теория „За произхода на видовете”. Такова колебание има и в българското откритие „Леене с противоналягане”, станало световна практика в автомобилостроенето – на Балевски и Димов, където съвременниците дават по-голяма тежест в това откритие на инж. Димов, но тоталитарната система направи така, че този феномен да се свързва повече с името на Ангел Балевски, който е бил по-приближен до тогавашните партийни среди. Такъв е случаят и с прословутия български анимационен апогей „Тримата глупаци”, смятан доскоро за еднолично творение на Доньо Донев, приближен до тоталитарните среди, а основния автор Антони Траянов (чичо Тони), даже бива „заставен” да си мълчи, че е автор.

Днес, еманацията на интелектуалеца е в свързването му с криво наложеното разбиране за „участието му” в политиката. Такъв е случаят с краха на учения – интелектуалец Иван Костов, превърнал се по неволя в политически лидер. Истинският му грях е, че милионите му последователи в политиката го намериха за нерешителен и колеблив до малодушие. Човек, видял доста по-рано от първите си действия корупционните далавери на свои съекипници, но не намерил смелост да действа радикално и да рискува, да разцепи овреме управляващата коалиция ОДС. Подобна нерешителност премиерът Костов проявява и с непредприемането на визита при Кадафи, с което усложнява живота на българските медици в Либия. Такъв муден и колеблив счетоводителски подход се оказа недопустим в голямата политическа игра, защото от „колебанията” на харизматичния ни тогава лидер страдаше цялата страна! А изстрадалият българин иска, ако има пожар, да бъде бързо загасен, ако се нуждае от хирургическа операция, да го оперира хирург, а не венеролог. Интелектуалецът – икономист оправи икономиката, но се „срина” в политиката. Даже „бидейки” политически лидер, Костов придоби диктаторски способности, като трудно понасяше чуждото мнение и не търпеше критика. В годините на апогея си разви вкус към обкръжение с лакейски манталитет, което му оказа лоша услуга. Проблемният му характер и демонстрирането на непоносимост към медиите го титулова „темерут”, не че медиите не заслужаваха такова отношение, но Иван Костов се „самоуби” чрез отблъскването от себе си на „четвъртата власт” (добра или лоша). Той предпочете да запази презрително мълчание, с което позволи на журналайващите плъхове да изгризат целия му авторитет, а по индукция и авторитета на партията му, и на съекипниците му, и на очакващите го в политиката.

Същият интелектуален срив застигна и Веселин Маринов, изпълнил много хитови, лирични и патриотични песни, прославящи българския музикален и поетичен талант. Но когато в смутните политически времена изпя „Нашата полиция ни пази”, той моментално изкриви образа си сред множеството български почитатели, знаейки за приятелската му връзка с Министъра на вътрешните работи – Цветан Цветанов и веднага бе захвърлен в графата „поръчков певец”.

Българският интелектуален канибализъм се състои и в това, че много малко от „тръгналите” по този път да стават интелектуалци, разбират, че в основата на думата е глаголът „intelegere” – разбирам. А редовите хора и в България, и по света, се отнасят винаги подозрително към интелектуалеца, най-вече защото рядко разбират какво точно им казва.

Дори уважаваният от мен Михаил Неделчев преди години написа похвално слово за Б. Богданов по случай неговата 60-годишнина, озаглавен „Богдан Богданов – един класик с поведение на интелектуалец”, което обърка много хора в първоначалното им разбиране, че всеки учен по подразбиране е и интелектуалец. Но в текста си М. Неделчев противопоставя понятията „учен - хуманитарист” и „интелектуалец” (синоними в контекста на неговото слово) на понятието „учен - експерт” – противопоставяне, което се среща и в есето на Б. Богданов.

Е, някои интелектуални канибалисти не схващат точно тези тънки разлики. А в днешното „пазарно” време интелектуалецът трябва да може да изкарва хляба си чрез своя интелект, чрез способността си да мисли, да наблюдава, да обобщава и да анализира, чрез степента, в която се е издигнал над единичното и опростенческото и чрез уменията си от тази позиция да обедини факти, хора и идеи, било в логическа последователност, било в система, тоест – като ги структурира (подреди). Иначе казано – „интелектуалецът” е винаги човекът на по-голямото ниво по отношение на съобщностниците си и битието.

В Античността първообразът на днешният интелектуалец е ораторът (Софокъл, Тукидид, Сократ, Платон и т. н.). днес съвременният HOMO SAPIENS е изобретил и презрително назовава интелектуалецът – интелектуал   (интелигент, особено, когато той – интелектуалецът – се колебае да посочи „вярното” решение).

С появата си според Пол Джонсън интелектуалецът е имал претенцията да измести от живота на хората духовника, духовното лице, тъй като някъде пък от ХVІІ в. насам вярата в Бога (и в духовника) в Европа значително се разколебава. Но докато духовникът е бил ограничен от религиозните норми и догми, то интелектуалецът, неограничаван от нищо, е давал свобода на волята и духа си и според тогавашните разбирания е нанасял повече вреди на човечеството, отколкото да допринася ползи за него в качеството си на нов негов духовен водач. На кладата горяха Джордано Бруно и Коперник, които дръзнаха да „доразрушат” вече разколебаната вяра на хората в Бога.

Ярко доказателство, че интелектуалците обръщат света наопаки и вкарват в него хаоса, е Великата френска буржоазна революция.

В българската действителност днес (след 45 години тоталитаризъм и връзката на почти всички духовници от висшия клир на БПЦ с ДС), мястото на духовника се измества от съзнанието на хората от фигурата на теолога и психоаналитика, доказващи се все повече като водещи обществени фигури, като: Калин Янакиев, д – р Николай Михайлов, Пламен Димитров.

Те успешно изместват изповедника – духовник, защото голяма част от решаването на даден психологичен проблем зависи от неговото правилно артикулиране и назоваване, което позволява проблемът да се обективизира, да се опредмети, за да излезе от вътрешния свят на човека, да стане предмет на разговор и евентуално да се „излекува”.

Теологът и психотерапевтът не могат да ти дадат „опрощение”, каквото навремето е давал изповедника, ако направиш това и това. Но използвайки научни теории и научни методи, ти показват, че твоят проблем не е уникален, че най-вредното в твоя случай е да изпитваш чувство за вина. И изповедникът, и психотерапевтът обаче са обвързани от „обет” за мълчание, което дава сигурност на „изповядващия се”, че това, което е споделил, няма да стане достояние на публиката (е, понякога и само за няколко минути, но все пак…).

Анализирайки моралните основания на ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦА да съветва човечеството, Пол Джонсън доказва, че всеки един от тях е достатъчно неморален и твърде непочтен във всекидневните си отношения и дела, за да си позволи подобна претенция.

Руският артефакт за интелигенцията, дефиниран като „Дума, с която се обозначава класата (!) на интелектуалците в Русия”, не се превежда на други езици, само се транслитерира. Не е задължително интелигентът да е аристократ, той е част от градското съсловие със стремеж да стане отделна класа и да поведе неуките (тълпата) към по-светло бъдеще. И именно съсловната идея за интелигенцията, развила се в класова идея, пречи на тази интелигенция да осъществи мисията, която сама си е възложила. Така е било в Русия, където висшият език е бил френският, а руският е бил само като че ли за домашни нужди.

В България поради вековната русофилия,  този билингвизъм се забелязва вече и в хора от десните и центристки политически партии, в които съсловната идея пречи на комуникацията, защото отрича идеята за диглосност, отрича това, което в днешната лингвистика се нарича „кодово превключване”. Високият стил на добре образованите нашенци не може да бъде осъзнат от масата. Това не само доведе до вреда на комуникирането с „простолюдието”, но и интелигентите мислят за народа си като за неука и необразована тълпа, като за стадо, което трябва да бъде оглавено и водено. Точно това отврати хората да не гласуват по начин, по който интелигентите би им се искало да се гласува. Особен е случаят с „екзактния” Лютви Местан.

Историята сочи, че в България, която винаги е била на кръстопът и още не можем да разрешим въпроса – интелектуалци или интелигенти? – през ХІХ в. по-скоро започва да се формира интелигенция – група образовани хора, готови да станат съсловие и водачи на народа, въпреки че мнозина получават образованието си на Запад, а не в Русия, и в това е нашата трагедия.

Това смесване между идеята за „интелигент” и интелектуалец се оказва устойчиво злокобно за българската действителност. Българинът под влияние на дълго насажданата русофилия, възприема по-скоро идеята за „интелигенцията”, отколкото за „единака” интелектуалец, продължава да очаква интелигентните да поведат хората, да решат проблемите им, да им помогнат да престанат да се чувстват фрустрирани и когато това не се получи, започва интелектуалният КАНИБАЛИЗЪМ на отрицанието.

У нас все още не се разбира, че не всеки учен е интелектуалец. Даже доскоро бъркаха и си се самозалъгваха, че всеки висшист е интелигент, но обществото все повече взе да не вярва нито на висшиста, нито на човека на науката. Фактът, че бюрата по труда са пълни с висшисти, доказва, че тези хора не могат да налагат наученото над други хора под тях за да ги социализират поне чрез труд. Факт е и, че учените интелектуалци проф. Илчев и проф. Статев, едновременно и ръководители на най-авторитетните учебни заведения в България, в разгара на студентските окупации през 2013 г. не можаха да екстраполират знанията и опита си, и техният „научен метод” не намери правилните решения да разговарят и убедят студентите си, че те им мислят доброто. Дори Статев недопустимо за интелектуалец се омаскари с фразата: „На който не му изнася тук, да заминава за чужбина”. Ами титулованите учени Орешарски, Бобева, Чобанов, Гечев, донесли икономически крах на България (някои от тях за втори път) - как имат претенцията да бъдат интелектуалци, решили по най-лошия начин „злободневни” проблеми за България, а налагат мисленето си на студенти и ги учат какво да правят?!

Приемайки гледната точка за поглед върху интелектуалците на България, а не българската интелигенция, се вижда, че болшинството от хората на науката (включително учителите и висшистите), осъществяващи експертна, обществена и политическа дейност, като предписват идеи и поведение, пропагандирайки свои парадигми и картини за света, се стремят да бъдат възприемани като интелектуалци, като морален коректив на обществото, но само  на една много малка и незначителна част от тях това им се отдава и те могат да капитализират своя интелектуален труд.

А  канибализмът на интелектуалците , като че ли е най-голям в политическата дейност в България. Ученият (най-вече в областта на хуманитарните и социалните науки, който най-често има претенцията да бъде провъзгласен от обществото за интелектуалец), често се изкушава и прекрачва границите на научното и попада в суетния свят на политическото с явната или скритата надежда да стане политически лидер.

След 1989 г. един драматург и един философ от Централна и Източна Европа станаха президенти на своите държави: Вацлав Хавел в Чехия и Желю Желев в България. Много интелигенти станаха народни представители, министри и кметове.Но по различен начин излизаха от политиката и с различно обществено признание.

В България все още битува мнението, че преди всичко интелигент от дадена гилдия трябва да стане министър на гилдията, а дали този човек има политическите ръководни качества е на втори план. Много малко хора си дават сметка, че министърът всъщност трябва да внедрява в ресора си политиката на правителството, към което принадлежи и да следи дали тази политика се прилага съответстващо без непременно да е необходима да бъде експерт в този ресор.Случаят с академично титулования Стефан Данаилов, вписал на български „ збогом“в траурната книга на своя колежка,не му помогна в министерстването и управлението на българската култура,което се доказва и от оценката след мандата му.

Световната, а и българската демократична практика от последните 25 години доказа, че обществената и политическата дейност на учения – интелектуалец трябва да се изразява предимно в областта на преподаването, а не в държавното ръководство.Интелектуалците могат да посочат на политиците къде да намерят интересуващите ги идеи и как да ги интерпретират, и да оставят истинската политика на професионалните политици.

Дори човешката интелигентност  не може да бъде измерена или вкарана в таблица, рамка или уред, както се опитват мнозина да втълпяват значението на IQ-тестовете.Едно е да решаваш тест за пръв път, съвсем друго е да си решавал 50 – 60 теста. Във втория случай човек вече е схванал принципа и по-лесно се справя, но в никакъв случай не е станал по-интелигентен. Повечето такива тестове са на математическа или геометрична основа и някои хора работят по-лесно с цифри, други с картинки, трети – с описателен текст. Абсурдно е да се твърди, че първите са по-интелигентни от вторите, а вторите от третите, а точно това излиза от тестовете. Груба грешка.Тези състояния имат връзка с психологията и биологията на човека, но не и с неговата интелигентност. Куриозен факт изнесе световната преса, че според някакъв тест певицата Мадона е три пъти по-умна от Айнщайн. Е как??? Тя наистина е голяма звезда, но става ли дума за наука, трудно ще я  откриете в редовете на учените, та камо ли до върховете, един от които – най-висок – е Айнщайн.

От друга страна, за да няма български канибализъм сред интелектуалците, се изисква към днешното българско състояние на държавата да се забрани на университетски преподаватели да пропагандират политическите си възгледи по медиите, защото всуе стават платени мекерета и не би трябвало да припарват до студенти.

Това би трябвало да стане така, защото обществена тайна е, че над 90% от преподавателите в СУ и УНСС са с леви политически възгледи и те не пропускат възможността да показват възгледите си пред студентите на лекции и изпити, като тънко и елегантно средство за пропаганда. Законодателят, особено в сферата на средното и висшето образование, трябва сегашните пожелателни норми в тази област да ги превърне в императивни и наказателно отговорни.

Интелектуалстването е преди всичко култура. Космополитност. Преживяване на света по начин, възпитан от семейството и училището, читалището, музеите, книгите, изложбите, театрите, концертите, националната история, обективната белетристика. Интелектуалецът е поведение в света, което е или непоправимо провинциално, или извисено глобално.Но в бедна България днес, където интелектуалците са повече на глава от населението, отколкото са в богатите държави, парите за интелектуалстване не стигат.  И просещата ръка на интелектуалците е протегната към администрацията (правителство, кметове и т. н.). В тази си просия те са облагодетелствани от липсата на авторитетни и приети от обществото стандарти за оценка на техния интелектуално – културен принос – липса на истинска (разбирай – безпристрастна) критика на издателски политики, мяра за качество, както и от всеобщия климат на очакванията на този народ, че отгоре, от центъра се решава неговата съдба. Вътре във всяка интелектуална гилдия се знае кой колко струва, но когато стане дума за пари, тази оценка се стъпква и настъпва канибализма.

И най-важното: интелектуалците като фини души, чувствителни личности, анархични мечтатели, етични творци, не разбират как се упражнява власт. Тяхната власт е референтна – произтича от личностните им характеристики. Властта на интелектуалеца е в културата му, като проява на националния дух и глобалното взаимовлияние, основаващо се на неговия респект и готовност на последователите му да му се подчинят или да го идолизират. Но интелектуалците на се пригодени да бъдат добри управленци, да лавират, да играят онези убиващи духа игри за надмощие и харесване!

С изложеното дотук и заставайки в спора Волгин – Манолов, като виртуален участник, съвсем съвестно бих застанал на страната на Манолов, защото разбрах, че:

  1. Ляв интелектуалец би трябвало да бъде отразявано в българските учебници като оксиморон.
  2. Левите интелектуалци лесно се отплесват, когато я оплескат в разговор с разумен човек.
  3. Левият интелектуалец може да го познаете по това, че непримирим в желанието си да победи в спор, който изначално е изгубил, той бързо скача от тема в тема, само и само да не даде отговор на неудобен въпрос.
  4. Лявото мислене на левия интелектуалец се състои в квинтесенцията: „да се вземе от богатите (имащи, можещи, кадърни и т. н.) и да се даде на бедните (тъпите, незнаещи, мързеливи, необразовани) !!! и това вземане да е насилствено – или чрез данъците; или чрез държавното, или общото или директно чрез кражбата  или чрез национализацията и във всички случаи – по престъпен начин.
  5. Левият интелектуалец е интелектуалец, само когато зад него има огромен силов, чиновнически апарат, който от своя страна да преразпределя спечеленото от други с труд към тях. Затова левите интелектуалци са социално – зависими, гласуват масово на избори, за да овластяват леви политически престъпници.

 

Илиян Нисторов

икономист

 



ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар