*
Борба с вредителите

ДВЕ СВАТБИ И ЕДНО ПОГРЕБЕНИЕ

|
ДВЕ СВАТБИ И ЕДНО ПОГРЕБЕНИЕ

By Reduta.bg – November 27, 2011

Веселина Седларска

Бог е създал човеците, защото обича историите.

Това ми го казва Исмаил, който се има за голям иманяр. Споменавала съм ви го, той е признат от всички села наоколо за голям иманяр, не защото някога е намирал имане, а защото много го търси. Селата се редуват зад всеки завой на пътя, пресичащ сливенския балкан – изцяло турско село, после смесено, турско с две български семейства, българско с едно-единствено турско семейство…Няма смисъл да питам Исмаил защо две български семейства са се задържали в село с турци или защо само едно турско семейство седи в българско село, защото той пак това ще каже: Бог е създал човеците, защото обича историите. Бог ги омешва, Бог плете и разплита истории, за да ни улеснява да се ориентираме кое беше назад, кое е сега и кое чакаме да стане. Така Бог си пази тайната, че всъщност всичко е едно – и мястото, и времето. Тия неща, дето ядрените физици от ЦЕРН се мъчат да ги разгадаят в колайдера, Исмаил ги разбрал, докато ровел из планината за съкровище. Иманярството е алиби. Истинската работа на иманярите е да мълчат. Те са от хората, които знаят, че небето на душата – там, където тя разтваря крилата си, – е мълчанието. Няма никакво значение за Исмаил дето хората си мислят, че не е намерил съкровище. Той си знае, че го е намерил. Ровенето в планината е за заблуда – като плетката на Господа, всъщност той рови в душата си. То и без това на други места залежи няма.

Исмаил ще ми разкаже за бай Халил, ама…. „Ама да не ми туриш снимката! Никакви снимки, никакви имена. Аз си знам защо. Мен в овчи кожи са ме увивали да ми изтеглят синините, като ме биха за името. Иди да видиш на спирката в центъра следите от гумите, дето ги горяхме да се топлим, пък те ни пръскаха с маркучите с вода през януари, седят си още следите от гумите. Аз за тия неща съм си заключил устата, защото лошотията, като не я разказваш, слабее, слабее, та вземе, че издъхне. Скрий за всеки случай фотоапаратчето. Добре, де, имената може да ги измислиш.”

Халил пък търсел съкровището в партията. Как в коя партия, в единствената по онова време, в БКП. Исмаил не е човек на големите думи, ама направо му напирало да каже, че съселянинът му Халил бил по-голям комунист и от Тодор Живков. За Турция не искал и дума да чуе. Остави ги тия гаджали, викал. Тъмен, прост Диарбекир, викал. Ама Исмаил кимал и разбирал – щом това му идва на човека от душата, как да го съдиш, какво да спориш? Пък и почнали да им сменят имената, хората си мерели приказката. Халил ги агитирал за смяната, а Исмаил го глобявали в кръчмата, че говори на турски. Един ден го глобили десет пъти. Ами ей тъй – говорел на турски, плащал си глобата, пак говорел, пак плащал, пак говорел…А Халил си говорел редовно с Георги Джагаров, имали си уважението. Джагаров е от тоя балкан, през две села е роден. Много близко стоеше до Тодор Живков, до Халил не се знае колко бил близко, но в един момент предложил да стане кум на сватбата на внучката му.

Ама каква сватба! Поканите ги напечатали в София, грапави. Релефни, искаш да кажеш? Тъй, тъй, такива не били виждали дотогава. Нито пък такава сватба. Всичкото написано като за театър – кой какво да направи, кой какво да каже, какви да са поздравленията и пожеланията – да гледат турците с нови български имена от селата наоколо и да знаят, че сватбите вече ще се правят така. Възродителен ритуал, писали го учени хора в София. Бай Халил – по-наперен от всякога. Дано, викал, дочакам и правнучка да оженя, тогава тази първа сватба ще е най-обикновена сватба, младоженката ще е с българско име още в акта си за раждане. Кой разбрал какво говорели сватбарите и кума, кой не разбрал, сватбата минала с хоро, без кючеци, яли, пили, даже се веселили.

По това време Исмаил вече си бил загубил името и като ровел из пещерите, не знаел имане ли търси, или името си. Тогава още не знаел, че това е едно и също нещо. В края на 89-та му върнали името и нещата започнали да се понаместват в душата, но не и в главата му. Той обаче вече бил разбрал, че човек трябва да си слуша душата, тъй че не се тревожел много за главата. Какво ставало през това време с бай Халил, не бил наясно, защото вече не се виждали много-много, и двамата осъзнавали, че работите в държавата са на кантар и не се знае дали е по-добре да си от леката страна или тежката. Отделно от това не знаели и коя е леката, коя тежката.. Само бил чувал Исмаил, че роднините на Халил в Истанбул много го канели на гости. Ония роднини, които заминали при „гаджалите” по време на смяната на имената. По хора, по поща, по телефон му пращали хабер, че го чакат. Бай Халил се дърпал, стар бил да пътува, нагледал се бил на живота. Но накрая заминал. За седмица, склонил.

Какво се е случвало през тази седмица само бай Халил си знаел. Разправяли, че роднините му го развеждали из Истанбул през цялото време, щото там нямало много разлика между деня и нощта. Какво е видял бай Халил в Истанбул, какво е чул, какво ял и пил, никой в селото не разбрал. Халил се върнал в селото ням. Не говорел. Стоял като замръзнал. Не искал да види никой, даже и новородената правнучка. Като ей тоя пън седял и то с лице към стената, като че ли си четял живота изписан на нея. Какво прочел на стената, само той си знаел. Седял тъй седмица ли беше, две ли, Исмаил не може да си спомни, и умрял. Умрял бай Халил и тогава Исмаил разбрал, че на този свят всичко е пътуване, само едно е пристигане – смъртта.

Тези неща си ги говорим сега с Исмаил, защото тия дни беше сватбата на правнучката на бай Халил. Той не познал, тя била записана с турско име в акта за раждане. Младоженецът – и той. Кумовете били от Истанбул, децата на ония роднини. Възпитани, модерни хора, да им видиш само колата… Сватбата направили в града, в най-скъпия ресторант. Оня ритуал на Джагаров хич го нямало. Хората от селото, които били на сватбата, казали, че такава веселба не са виждали. Каква ти турска, каква ти българска, голяма веселба и толкова. Песните? Аааа, от песните били най-доволни. Ивана! Голяма певица, голяма жена, чак с пръстите си пеела, разправят. Умеела ги тия работи Ивана повече от Джагаров, смее се Исмаил.

И какво излиза сега, питам го. Излиза, че нито бекапета, нито депесета са по-големи от живота. Те се мъчат да го напъхат в техния си улей, а той прелива, прелива, докато ни залее, и на нас остава само да го изплуваме или да се удавим. „Тъй като те слушам – вика Исмаил, – почвам да си мисля, че и ти си иманярка. Щото какво е то иманярството? Иманярството е да търсиш нещото нито в Георги Джагаров, нито в Ахмед Доган. Ама и в Ивана не е, да ти кажа. Нещото може и да не го намериш, но поне да разбереш, че едно нещо не е обратно на друго – лошата дума трябва да се понесе като условие за добрата, вътрешната робия като условие за свободата…” Кажи, Исмаиле, а нещото къде е? „Е как къде, всеки иманяр знае – в пещерата. А пещерата е в планината.”

На спирката в центъра на селото, където следите от гумите според мен вече не личат, но Исмаил кой знае защо ги вижда, си спомням, че най-важните неща се казват на прага, защото Исмаил подвиква на тръгване: „Човекът е планина, хайде със здраве!”

Сп. „Тема”


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар