ДОБЪР ЧОВЕК ЛИ СЪМ? В ОБЩИЯ ЛАГЕР НА БЕЗЧУВСТВЕНОСТТА

Никога не бях виждал нещо толкова унизително – унизително за всички нас.Един от най-обичаните ни актьори, несъмнената звезда на всички времена – да се пита публично, дали е добър човек. И то след като е повече от ясно, че е добър, доблестен и талантлив човек. Но ние толкова сме оскотели, толкова сме потънали в нечистотиите, които неуморно ни сервират от екрана, че отдавна не правим разлика между добро и зло, между достойно и притворно, наслаждаваме се все по-стръвно на отвратителното и на още по-отвратителното.
Заети сме вече единствено с това, да отгатнем докъде ще стигнем в това спускане в мерзкото.
И това спускане/пропадане вече ни прави щастливи.
Виждал съм всичко в кариерата си – така мислех поне до онази неделя, когато разговарях със Стефан. Интервюирал съм хиляди хора, повечето от тях умни и почтени, срещал съм немалко знаменити наши съвременници. Имал съм насреща си и някои празни типове, това е неизбежно. Изслушвал съм всякакви истории, някои от тях пределно драматични, и съм убеден, че съм разбрал немалко неща за човешката природа.
Знам вече със сигурност, например, че злото сякаш е неизкоренимо, че то може да поникне навсякъде – и че, в края на краищата, няма малко и голямо зло.
Знам също така, че човек е в състояние да извърши ужасни неща, при това без да има видима причина за това. Мевлидие и Али от едно селце в Североизточна България спокойно бяха оставили новородените си близначета да измръзнат в студената зимна нощ – и още по-спокойно ги бяха погребали в двора си.
А после, също тъй спокойно, седяха срещу мен в студиото и Али чоплеше из историята им. Хубав, направо красив мъж, не излъчваше нищо лошо – но така спокойно разказваше за злото, което бяха извършили, че тръпки ме побиваха. Уж отдавна вече знаех, че човек е състояние да извърши всичко, но това ми се виждаше извън мярката.
Този прост човек ми казваше, че и това е част от предназначението му – да се отърсва от собствените си деца, понеже не е в състояние да се грижи за тях.
Али не беше по-различен от някакъв нашенски политически сопол, който, за да се хареса на временните си покровители, патетично пращаше българчета в Ирак – и още по-патетично посрещаше ковчезите им.
Той обаче беше по-страшен заради убеждението му – макар и неизразено с думи, но то се усещаше, сякаш беше нещо физическо – че да убиваш собствените си деца също е човешко.
След изповедта на Стефан във „Всяка неделя“ си казвам, че ние или поне по-голямата част от нашето общество – или по-скоро средище – сме се превърнали в едно чудовище като Али. Вече смятаме, че е напълно в реда на скотските правила, които ни налагат разни самозванци, да убиваме собствените си първенци, да се гаврим с тях, и най-вече да се гаврим с Миналото – да го унижаваме и онождаме дори, да го оглозгаме до кост.
Прехваленият ви Фейсбук никога няма да направи акция в защита на Данаилов или Парцалев, например, то е загрижено за всяко келяво борче на някой баир – но не и за живия човек, когото изтърбушват пред очите ни.
Въпросната общност се грижи за бъдещето на планините ни, и изобщо за някакво бъдеще, понеже това е най-лесната грижа.
Това беше и най-тъпият комунистически номер – трайте си сега, за да сте щастливи, когато цъфне и върже комунизма. Което, разбира се, никога нямаше да се случи. Хората разбираха тази игра – обаче и това не ги правеше по-малко трудолюбиви, съвестни и отзивчиви.
Дори соца не успя да оскоти българина така, както Новата Свобода.
Наистина няколко хиляди души страдаха по лагерите и затворите – сега обаче всички се оказахме заедно в един общ лагер на безчувствеността и безчовечността.
Нищо, което е истински човечно, вече не може да събуди и грам внимание, но вие си го знаете това отлично. Уж варварският социализъм, освен че направи една-две истински магистрали, успя – и това беше истинско чудо! – да съхрани и магистралата на човечността.
Покойната Бинка Желязкова, която беше не само голям кинорежисьор, но още и истински дисидент в лоното на почтеността, дойде веднъж във „Всяка неделя“ и разказа историята на някакъв бездомник, който се криел в един безистен на „Граф Игнатиев“. Беше в разцвета на соца, някъде през 1988 година, и нейният разказ прозвуча оглушително – беше възприет като нещо кощунствено от властите, но на публиката подейства направо окуражаващо. Това бяха малки истории, обаче имаха смразяващ ефект. Коцето изчезна веднага след предаването, сигурно тутакси бяха уредили въпросът му, ако изобщо имаше нужда от някакво уреждане. Но това си остана един малък, но все пак позорен момент от светлата история на соца, някакъв крив, неясен детайл във всеобщата картина на преднамерена красивост.
Историята на Коцето се появи 44 години след 9 септември 1944 година – великият ден на комунистическата Промяна.
А днес – на 23-та година от великата Промяна на 10 ноември 1989 година, такива като Коцето са хиляди и хиляди, а и никой, всъщност, не знае колко са, никой не ги брои, за да не изцапа съвестта си. Никой не се интересува от коцетата – и така ще бъде, докато целият български народ не се превърне в клонинги на онова Коце.
Тогава, след разказа на Бинка Желязкова, не успях да открия горкия човечец и да разбера, кое го беше довело до неговата окаяност. Но съм сигурен в едно: той, при всяко положение, дори и да беше и невменяем, щеше да е по-човечен от днешните безсърдечни сеирджии, в каквито сме се превърнали. Е, да – ще излезе, че социалистическият луд – ако Коцето е бил луд – е най-свестният луд. Можете да се хилите, но си е така.
И сетне – какво, по дяволите, имаше в повече в този ебан социализъм, какво имаше в маята му, че беше изключено да се случи гаврата със Стефан, която с наслаждение наблюдавате днес?
Познавах чудесни актьори, някои от тях по-талантливи от Стефан, които бяха преживели немалко – Леда Тасева, например, я бяха лашкали от театър в театър, но от това тя сякаш ставаше все по-добра и още по-добра, и изглеждаше все по царствено, кралицата на Хелън Мирър щеше да се спука от яд, ако имаше честта да познава Леда. Обаче да се гаврят с теб публично, и то с наслаждение – това беше изключено, това щеше да бъде невъзможно. Тихо и безшумно, Преходът, като някакъв непобедим Злодей, ни превърна в братя на Али, източи по някакъв начин чувствителността ни и ни превърна в неандерталци.
Идеолозите на това оскотяване бяха мизерни хорица с нисък произход, безкнижни хора, безкултурни – и те като Гьоринг биха повтаряли – ако ги знаеха и ако имаха достатъчно кураж, зловещите думи от пиесата на Ханс Йост: „Щом чуя думата култура, се хващам за кобура“. Чули или недочули тези думи – обаче галеха кобурите си.
Един направо беше казал, че до 1989 година в България нямало култура – и тъй наречените български интелектуалци го оставиха жив и невредим. Няма по-страхливо нещо от българския „интелектуалец“, особено от породата на политическите приспособенци: правиха палатков лагер под прозорците на президента Младенов, който си беше един тих и безпомощен пияница, нещо като Коцето на комунистическата върхушка; спяха в мръсните си палатки, пишеха възвания срещу комунизма – пак така бездарно, както го бяха правили в негова възхвала. Но когато Костов ги прати всички на майната им с въпросните думи, те не само не посмяха, те дори не се сетиха да отидат и да налягат пред Министерския съвет, а отгоре на всичко по-късно се точеха като покорна рая на рождения му ден. И тогава политическата каста окончателно разбра, с каква пасмина си има работа и никога повече не им обърна внимание. Така постепенно Прехода, изтърбушвайки всичко наред, се добра и до културата и й прегриза гърлото. И обрече на бавна агония общуването на публиката с духовните ценности.
Още тогава, в началото на 90-те години, пролича, че това, което днес се случва със Стефан, ще бъде неизбежно. Това беше ясно, но мнозина пак си завряха ушите под възглавниците – най-сигурното място за голяма част от българската интелигенция.
А Иван Кондов, още през 1996 година, вече беше казал, че ако се наложи да рови в кофите за боклук, ще накара да снимат този позор. Сещам се за него, понеже по едно време бе родственик със Стефан – беше съпруг на сестра му, и той му дължи немалко за актьорското си израстване.
Сега всички уж са възмутени от гаврата със Стефан, а преди това и с Парцалев и Калоянчев, обаче това е едно привидно възмущение, типично българското, в което тънкото ухо винаги ще долови и един стържещ звук :“Евал съм му майката, нали беше толкова време любимец на народа, време е да си плати!“
Хубаво, да ги оставим тия настрани – ами обикновеният зрител? Той пък кога стана толкова безразличен и дебелокож, защо толкова лесно го обработиха идеолозите на Прехода, защо толкова лесно се хвана на машинациите им?
Гледах учениците на Стефан от театралната академия – прелестни деца, одухотворени и достатъчно смели, поне засега. Едно момче се обърна към камерата и нарочно повтори: „Стефан е велик!“. Прозвуча като шамар по фасона на тъпанарите нещастни, дето ходят само по задника на златки, млатки и пр. Обаче, какви са шансовете на тия деца – още отсега те не само са малцинство, ами и са в безнадеждна обсада. Онази сган насреща им е неизброима, изпълнила е до краен предел чалга заведенията – това са новите хуни, те си имат и лакеи- говорители, също тъй бездарни като тях, по телевизиите, а и навсякъде. Вижте, каква енергия се надига, когато понечиха да затворят кръчмите в Студентския град – колко адвокати се извъдиха в тяхна защита и не спират да дуднат.
Ето за подобни каузи се интегрират днешните алита - и във врякането им могат да се чуят невероятни неща.
Аливрякането – макар че прототипът им беше доста по-сдържан – е всеобхватно и неудържимо. А алитата са толкова агресивни, че нищо не може да проникне до празните им глави. Няма студентски кампус в света, в който да има кръчми и който да е депо за разпределяне на наркотици – това е добре известно. Но, интересно защо, никой, дори храбрият Карбовски не иска да разчовърка в тази смрад – вместо да защитава някаква несретница, която отглеждала канабис, а сега се прави на репресирана!
Беззъби срещу истинското Зло – иначе много ящни, когато разпъват на кръст някой, само защото е имал нещастието да стане известен и бъде харесван десетилетия наред.
Изповедта на Стефан бе цитирана обширно във всички медии – но единици бяха ония, които се осмелиха директно да го защитят. Другите уж проляха по някоя сълза заедно с него, повече обаче предпочитаха да се разсейват. И няма как да е иначе, когато чалгата – жертва на която, всъщност, е Стефан – отдавна е обсебил цялото им внимание. Това е очевидно.
По-вероятно ще направят всенародно движение, за да спасят спуканата силиконова цица на някоя млатка, отколкото да спрат линча над Стефан.
От години се храним с подобни линчове. Онзи, който каза, че у нас няма култура, сякаш даде паролата народа да се храни с гавра и линчове.
Драматургията на „ВИП БРАДЪР“ едно към едно следва и копира драматургията на Прехода, който имаше за цел да подмени истинският елит с някакъв нов сбириток, в повечето случаи измислен и несъстоятелен.
Линчът беше един от основните инструменти на Прехода – и заради това е естествено да стане и атрибут в една телевизионна конструкция, и то порядъчно фалшива.
Естествено е – да, но, в същото време, е напълно безчовечно.
Големият въпрос е обаче, дали алитата осъзнават това, поне в някаква степен?
По-скоро не.
…
Нещо светло просветна от хоризонта на европейската левица: Сергей Станишев се обади в защита на Стефан.
Ура, три пъти ура, хайде към Бузлуджа и пр.
Само дето на Станишев му бяха нужни цели три седмици, за да прояви европейската си доблест – и през това се спотайваше между алитата.
Но, междувременно, намери време храбро да се репчи в защита Мишо Шамара, който препика националния трибагреник.
Кеворк Кеворкян
В. Уикенд