ДЕЦАТА НА ИНТЕРНЕТ

Светозар Колибарски
Дневник

Поредица изследвания на медиите в България регистрират не само срив на свободата на словото, но и бездната, която дели съдържанието на традиционни медии и новата онлайн среда.

Виртуалният свят се превръща в последен пристан на свободното слово. От няколко месеца това усещане започна да става толкова натрапчиво, че започна да отеква из коридорите на Брюксел.

Може би без още да е разбрало пълния смисъл на случващото се, правителството трайно се качи на мушката на Европейската комисия и оттук насетне медиите ще се следят под-лупа. Това само по себе си е новина, защото за да разтревожиш и активизираш европейските бюрократи се изисква особен талант.

Европейският чиновник се слави с интелигентност и добри маниери, но има слабост към уюта на меките килими, изисканите ресторанти и тихата коктейлна политика на по-малкото съпротивление. Свидетели сме на засилващ се европейски натиск и медиен мониторинг, които вероятно ще кулминират във фокус върху медиите чрез Механизма за сътрудничество и проверка на Европейската комисия. Това говори за зле прикрити апетити, които са толкова желани на европейската трапеза, колкото муха в супата.

Бялата медийна лястовица обаче е друга. Въпреки недостатъците, които интернет пространство може да генерира – удавяне на всеки опит за сериозен разговор в безсмислен бял шум, – виртуалната сфера не подлежи на лесна централизация и циркулира информация, която не е изцяло филтрирана от корпоративните, икономически и политически нагони на собствениците на големите традиционни средства за масова информация. И това е така заради много съществена разлика между

традиционните и новите медии

В предходни времена, за да направиш публично съобщение винаги се е преминавало през одобрението на други хора – редактори, издателства, студия. С други думи вестникът, книгата, киното, радиото и телевизията са медии, които имат "стражар пред портата" независимо как е структурирана обществената власт. В тоталитарна България например, стражарите преглеждаха цялата циркулираща информация под светлината на идеологическия червен фенер и през зорките очи на ДС.

От повече от десетилетие насам, задружните задкулисни договорки на власт и медии и духът на разюзден, глобален капитализъм направиха така, че традиционните медии у нас започнаха да функционират на принципа на билбордовете – всеки, който има достатъчно пари може да закачи съобщението си на показ.

Тази възможност имат най-вече собствениците на съответните вестници, телевизии и радио честоти, които са новите стражари пред портата. В България нелицеприятната ситуация се задълбочава от това, че не знаем истинските лица на собствеността. Тя, по-всичко изглежда, става все по-съсредоточена около тесен кръг хора и нечистоплътни интереси, противни на обществения.

Наред с това досега използваните средства за провеждането на политическия дебат бяха вестниците, радиото и телевизията. Техният принцип на функциониране е на пасивна, вертикална култура на участие. Някой, някъде редактира материали, които се излъчват към публиката, а тя ги попива без особена възможност за ответна реакция.

Движението винаги е отгоре-надолу, независимо дали имаш избор за един, три или петдесет телевизионни канала. Политическият елит далновидно проумя, че ако имаш влияние над това "отгоре" пропагандата се търкаля лесно надолу.

С разширяващото се влияние на интернет в публичния живот обаче, този модел започва да се пропуква. За пръв път в историята безчет ентусиасти могат да генерират и разпространяват

информация, която не преминава през цедката на когото и да било

Това е кодирано в самото днк на глобалната мрежа, която се ражда през 60-те като академичен проект за свободна обмяна на идеи, където всеки има достъп и възможност за принос.

Разбира се, възможността за свободно изразяване и обмяна на информация съвсем не изчерпва темите за свободата и интернет. В световен мащаб с интернет се зараждат и новите възможности за контрол. Наполеон проницателно отбелязва, че - "Три враждебни вестника са по-страшни от хиляда щика".

Интернет и социалните медии могат да увеличат до ен-та степен това правило и властите в много държави започнаха да си дават сметка, че три враждебни блога в комбинация със социалните мрежи в правилното време и назрели обстоятелства могат да са по-страшни от цяла армия. И тъй като всеки управник носи по един малък Наполеон в багажника на лимузината си, битката за контрол на и чрез интернет тепърва ще се разраства.

Ако се върнем на разликата между традиционните медии и интернет можем да видим не само разлика в съдържанието. Интернет започна да създава

активна, хоризонтална култура на участие

като няма значение дали това участие е тривиално като натискане на "like" бутона под снимката на някоя чалга звезда, споделяне на снимка с приятел или създаването на блог за поезия. Моделът е на активност. Комуникацията е хоризонтална, егалитарна. Изборът не е между 50 канала с подбран материал, а между временни точки от безкрайна интерактивна мозайка, в която и ти си участник.

Докато традиционните медии създават информационно пространство с линейно време, център (на излъчване) и периферия (която приема), в онлайн света всеки сам е център, който пресява информация и може да се свърже и участва в безброй периферии като времето винаги е "сега" – новините от осем, могат да бъдат видени и в десет. Скандалите не отминават с поредната емисия, защото Гугъл помни всеки от тях завинаги.

Що се касае до политическия живот, интернет в България започна да завръща самоорганизиарането и оживява участието в летаргичната публична среда. Това само по-себе си не е нито добро, нито лошо. Днес хора могат да се събират през интернет да спасят гората, утре неонацисти могат да изскочат от някое глобално гето и да организират побой над хора с шоколадов цвят на кожата.

Факт е обаче, че поколението на интернет и прехода се "разля" от виртуалната във физическата среда и започна

да връща хората на улицата

Последната година сме свидетели на нова вълна активизъм, който не гравитира около национализъм, по-високи заплати или тясно партийни интереси, а около космополитни теми като природата, свободата, достойнството, справедливостта и правилата. Все още тази активност не е стабилна, зряла или мащабна и е далеч от политическо представителство.

Можем само да гадаем какво ще се случи обаче, когато поколението, което не знае или смътно си спомня какво е живота без интернет започне да навлиза в своя пик. Този пик обикновено е свързан с началото на последната трета от живота, когато дадена възрастова група съсредоточава в ръцете си несъизмеримо повече ресурси и власт от идващите след тях.

Засега обаче можем да направим някои заключения, от които властта в България тепърва ще започва да трепери. Поколението израснало с интернет и прехода започна да заявява себе си. Някои от темите, които повдига са дълбоко неудобни за тесните хоризонти на сегашната политическата и икономическа система, която компенсира загубата на устои като затяга хватката и контрола около традиционните средства за комуникация. В това няма нищо чудно – католическата църква извиква инквизиторите на помощ, именно когато властта се разклаща.

Духът обаче е пуснат от бутилката. От една страна тепърва ще виждаме как Брюксел наказва все по строго нагона към обяздването на традиционните медии. От друга страна можем спокойно да предвидим, че колкото повече се затяга медийният контрол над традиционните медии, толкова повече ще се разтяга интернет съпротивата.

Колкото повече, властта не споделя информация, толкова повече ще са споделените покани за участие в протести. Няма как да е другояче, интернет може да има и много тъмни страни, но възпитава участие, избор и активност. А когато съдържанието на тази активност започне да придобива солидарен, идеалистичен и разумен характер, това не вещае нищо добро за дребните политически тарикати и модела, който ги възпроизвежда.

Напиши коментар