ДЕЦА НА ДУМИТЕ

Славея Балдева
http://www.svobodata.com

Понякога думите не могат да обясняват. Уж са свързани в изречения и формално излъчват някакво послание, но смисълът му е толкова абсурден или стряскащ, че човек се пита как е възможно това. Подобни мисли са особено актуални около 24 май – деня на българската просвета, култура и на славянската писменост.

Стенограмата от пленума на ЦК на БКП, проведен на 13 юли 1963, е написана на български. С това се изчерпва цялата й „принадлежност” към „всичко българско и родно”. Документът, който Христо Христов представя в сайта си, разкрива безпощадно какво люби, тачи и милее партийният елит. Накратко, ръководителят на партията и държавата предлага България да стане 16-а република на Съветския съюз.

Бягството от свобода и отговорност пред хората и държавата, както и поривът към национално предателство се представят като патриотизъм и висша добродетел. По правило те са залегнали в основата на партийния светоглед. Верността към страната на ВОСР /бел.ред. - Велика октомврийска социалистическа революция/ е на първо място. Сред мотивите за присъединяване на България към нея спадат уверенията, че икономическото ни свързване със СССР ще увеличи силата на нашата държава и … „още повече ще издигне нейната независимост.” Ще укрепнем икономически и политически вътрешно и пред света, защото ще се опираме на „гигантската мощ” на съюзника си. Няма да загубим независимостта си, защото ще бъдем „във всяко отношение суверен и пълноправен член на общото семейство на съветските социалистически републики”. За целта се предвижда „все по-пълно икономическо и културно свързване на българския народ със съветския народ.”

„Българският слон – най-добрия приятел на съветския слон”

Междувременно пълноправните членове на съветското семейство се разбягаха кой накъдето му видят очите. Преди това да е станало факт, обаче, пленумът на ЦК на БКП одобрява напълно предложението на др. Живков и го квалифицира като „забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм”. Ето как правоверната партийна „доблест” смята за в реда на нещата националната ни асимилация, в която държавническата отговорност съвсем официално да се измести от сляпо подчинение на центъра, гарантиращо феодално разпасване на местно ниво.

Националната асимилация си има евфемизъм – издигане на дружбата със Съветския съюз „на качествено нова степен”.

И „дружбата” на питона с жертвата му прераства в качествено нова степен, но кога ли точно – докато я стяга в пръстените си, докато я поглъща или храносмила.

Като стана въпрос за храносмилане, ето и здравият възглед на бившия ни пръв партиен и държавен ръководител що е това суверенитет. „Суверенитетът” – казва др. Живков – „означава ядене за народа.” Ни повече, ни по-малко. Не отстояване на национално достойнство, не култивиране на свобода и независимост, не държава, бранеща гражданите си и закона, а точно „ядене”.

Суверенитетът като грухтящ патриотизъм и самодостатъчност.

Стенограмата хвърля светлина върху дългогодишната държавна политика и е красноречив пример за вакуумна система от ценности, която може да съществува само там, където истинските ценности са изпъдени. Където думите са изпразнени от смисъл и в обвивката им се е наместило отровно гъмжило от идеологически или други ларви. Смисълът трудно се завръща обратно в подобен вакуум. Доказателствата са навсякъде около нас.
---------------------------

*Айрис Мърдок, "Дете на думите"

Напиши коментар