*

ТОВА Е ВЕЧЕ КРАЯТ...

|
ТОВА Е ВЕЧЕ КРАЯТ...

Дългата агония на СДС вече приключи. Да си спомним за последно за синята партия, която някога олицетворяваше промяната

Велина Господинова
Капитал

Когато миналия вторник бившият президент Петър Стоянов влизаше на "Раковски" 134 като кандидат на СДС за конституционен съдия, той по навик зави надясно, където преди време всеки вторник се провеждаха пресконференциите на ръководството на партията.

Телевизионните камери уловиха учудената му физиономия, когато вместо отворена врата бившият лидер на СДС видя тухлена стена. От четири месеца залата е затворена, защото част от партерния етаж на партийната централа беше върнат на собствениците й.

Това, че Стоянов не е посещавал "Раковски" 134 в близките няколко месеца, е по-скоро детайл. По-големият въпрос е дали титулуваният от ръководството на СДС като "най-големия седесар" си е давал сметка до какво ще доведе театралното представление "благодаря за номинацията/ще мисля три дни".

Твърде вероятно е да не е предвиждал сценария с изключването на тримата депутати от СДС – бившия лидер на партията Мартин Димитров, Димо Гяуров и Ваньо Шарков, както и напускането на Надежда Михайлова от партията. Няма как обаче да не е калкулирал сътресенията, които ще предизвика номинацията му.

Първо, защото в парламента депутатите на СДС са заедно с ДСБ в "Синята коалиция". Парламентарната група имаше номинация и тя беше на Екатерина Михайлова, но депутатите от ГЕРБ не я подкрепиха. Предложението на премиера Бойко Борисов за нова номинация от десницата не стана в парламента или на среща с лидерите на двете "сестрински партии", както се изрази министър-председателят, а на четири очи в Министерски съвет и в присъствието само на председателя на СДС Емил Кабаиванов.

Освен че създаде усещането за някаква договорка между двамата, преотстъпването на възможността сините да предложат свой кандидат за поста имаше и друга цел – да предизвика разнобой между ДСБ и СДС в парламента. И с това след официалното прекратяване на отношенията между двете формации на партийно ниво да се сложи край и на "Синята коалиция" в парламента. Слабото място обаче в този сценарий се оказаха сините депутати.

Те не само че отказаха да внесат кандидатурата на Стоянов в парламента, но не се подчиниха на ръководството дори и след като, без да мигне окото на членовете на националния съвет, трима от тях бяха изключени. Ако стратегията на председателя на СДС Емил Кабаиванов и хората около него е била по този начин да сплашат останалите, то тя претърпя пълно фиаско. И вследствие на това синята партия е пред поредното и този път вероятно последното разцепление и заплашена да остане без парламентарно представителство до парламентарните избори догодина.

Нещо повече – с номинацията на нов кандидат ръководството се постави в унизителното положение независими депутати да внесат номинацията на прокурор Галя Гугушева при наличието на шестима народни представители от СДС. Сключиха и споразумение за парламентарно сътрудничество с бившите депутати от "Атака" Валентин Николов, Димитър Карбов и Огнян Тетимов, което е знак към собствените им депутати, че няма да разчитат повече на тях.

Петър Стоянов и друг път в политическата си кариера е попадал в подобни ситуации, след които са следвали драматични раздели. В края на 1999 г., след промените в правителството, когато с постовете си се разделиха Богомил Бонев и Евгений Бакърджиев, тогавашният президент драматично поиска от Иван Костов да разкрие публично причината за раздялата.

"Иване, кажи си", беше репликата на Стоянов, с която той се опита да провокира Костов да заяви публично, че се разделя с ключови министри заради съмнения за корупция. Тогава обаче Иван Костов не посмя да изтъкне причината, за да не разклати синия кораб. От това обаче последва още по-силен разпад.

През 2000 г. тогавашният главен секретар на СДС, сега зам.-председател на ДПС, Христо Бисеров поиска оставката на Иван Костов като премиер и като лидер на синята партия. Така пък се стигна до изключването на Христо Бисеров и Йордан Цонев, които отцепиха сини депутати и си направиха собствена парламентарна група. По същото време и тогавашният кмет на София Стефан Софиянски напусна СДС и подобно на Бисеров и Цонев отхапа парченце от СДС, като си направи собствена формация.

След загубата на парламентарните избори от НДСВ през 2001 г. Петър Стоянов оприличи СДС на орда "разбити авари". После пък церемониално прие тогавашния премиер Симеон Сакскобургготски, който отиде на "Дондуков" 2 да го подкрепи за втори президентски мандат, въпреки че партията му СДС беше в опозиция. От това логично последва тих бойкот на съпартийците му по време на изборите за президент, което на практика коства на Стоянов и загубата на втория мандат за държавен глава.

През цялото това време в СДС постоянно се замеряха с взаимни обвинения в корупция в търсене на отговора успешно ли е било или неуспешно управлението на СДС и на Иван Костов. Въпросът за и против Костов се превърна във фундаментален за СДС и сините продължиха да се разделят по тази линия дори и след като той напусна партията и основа своя формация "Демократи за силна България" (ДСБ). Караха се и по въпроса дали да бъдат или да не бъдат с НДСВ. После дали да подкрепят или да не подкрепят ГЕРБ. Взаимно се подозираха в колаборация първо със Симеон Сакскобургготски. После и с Бойко Борисов.

В цялото това лутане в междуличностни и вътрешнопартийни проблеми и търсене на врага с партиен билет изгубиха представа какво се случва с избирателите им. През 2002 г. лидерът на СДС Надежда Михайлова поиска да се отворят прозорците и партията да се проветри, но след кратка надежда за промяна СДС отново затъна в апаратни войни. Първо, част от някогашните сини избиратели отидоха при царя. После се ориентираха към Борисов.

Друга част пък изобщо не гласуваха или се разпиляха по други малки партии. Резултатът от този процес се видя на последните парламентарни избори – двете формации СДС и ДСБ заедно успяха да вкарат в Народното събрание едва 15 депутати, от които нищо не зависи. И въпреки че сега социолозите дават на СДС между 1 и 2%, ръководството със завидна лекота се отказа от спасителния вариант "Синя коалиция" и е на път да остане и без депутати в парламента.

Така че драмата от последните две седмици с вътрешнопартийния конфликт между ръководството на СДС и депутатите от синята парламентарна група е може би финалният, но все пак епизод от продължаващата вече повече от 10 години самоубийствена междуличностна война.

Всъщност СДС не умря в понеделник, когато и последният "символ" на синята партия от митингите срещу управлението на БСП и Жан Виденов през 1997 г. - Надежда Михайлова, я напусна, каквито бяха повечето коментари. СДС умираше бавно от заблудените изстрели на своите все повече и повече смаляващи се лидери. Поставената на спусъка кандидатура на Петър Стоянов за конституционен съдия просто изстреля куршума, който този път може да се окаже смъртоносен за СДС.

За тази смърт бяхме подготвени отдавна, но както се случва обикновено с хора, които от дълго време са на смъртно легло, винаги е трудно да приемеш реалността, преди да е настъпил фаталният изход. И винаги в такива случаи се задават неизбежните въпроси като:

Грешна диагноза ли беше поставена на проблемите на СДС? Защо лекарствата не помогнаха за лечението на пратията? И можеше ли болният СДС да бъде излекуван?

Поредица от грешки

Най-удобният отговор на първия въпрос за СДС би бил: това се случи с почти всички партии от бившия източноевропейски блок, които трябваше да реализират прехода от социализъм към демокрация. Това обаче е само част от проблема. Според социолога от ББСС "Галъп" Живко Георгиев СДС твърде дълго е разчитал на антикомунистическата риторика като средство да се печелят симпатии.

"И в момента, в който антикомунизмът умря, се оказа, че нямат алтернативен механизъм за запазване на влияние", казва той. Втората грешка според него е, че в СДС не сработи механизмът за естествен подбор на лидерите. "СДС допуснаха в своя политически елит да вземат връх и да надигнат глава вътрешногрупови боричкания, които породиха разцепления, отлюспвания и това отслаби политическия морал на каузата на СДС", смята той.

За социолога от "Алфа рисърч" Боряна Димитрова основната грешка на СДС е тоталното излизане на партията от властта първо от изпълнителната през 2001 г. и малко по-късно и от президентството след загубата на вота от Петър Стоянов. "С отстъплението от властта се получи един процес, при който опитни и кадърни хора се отдръпнаха от СДС. Никой не може да присъства достатъчно дълго там, където се вижда, че влияние няма, а клубовете станаха пенсионерски седенки вместо на активни хора", казва тя. И добавя: "Това доведе до заемането на ценностите и принципите на СДС от случайни хора първо по места чрез кметската власт, а впоследствие и до избирането на едно случайно лице за лидер на партията."

Нямаше полезен изход

Всъщност изборът на кмета на Карлово Емил Кабаиванов за лидер на СДС преди няколко месеца е еманацията на този процес на отстъпване от политически принципи и заместването им с лични интриги. Това е и отговорът на въпроса защо опитите за рестарт на СДС чрез постоянна смяна на лидери – като се започне от Надежда Михайлова, мине се през Петър Стоянов, Пламен Юруков и предпоследния председател Мартин Димитров, се оказаха неуспешни.

"За жалост в политиката прокарването на определена линия минава през електоралния успех. Търпиш ли поредица от електорални неуспехи, нищо не можеш да рестартираш. В политиката рестартът на една политическа сила минава през електоралния успех", казва Боряна Димитрова.

Към това прибавя и отказа на СДС да се отвори към следващото поколение. "Не към поколението на старите седесари, а към следващото поколение, което вече имаше и други изисквания и предпочитания и не гледаше с носталгия към 1989 г., а гледаше с перспективите напред", смята тя. "Залагането само на техните вътрешни кръгове, които вече по места се бяха оформили като клиентелистки, в крайна сметка доведе до загубване на по-широк кръг симпатизанти и до свиване на тесния кръг, който на практика беше лишен от възможността да упражнява политика и влияние след загубата на властта." По тази причина честата смяната на лидерите се превърна само във вътрешнопартийно упражнение, което не беше насочено към привличане на друг електорален потенциал.

Кой има интерес

Мнозина видяха в самоубийствената поредица от ходове на ръководството на СДС от последните две седмици дългата ръка на ГЕРБ. Окончателното елиминиране на СДС от политическата сцена би разчистило терена за управляващите като единствената дясна партия.

"Формацията на Меглена Кунева така и не успя да се позиционира като партия с десен профил. СДС очевидно стана кръпка по гащите на Бойко Борисов и това отваря пространство за изправянето на ДСБ да заеме овакантената ниша вдясно, защото и ГЕРБ трудно се идентифицира с дясното. Така се отваря врата за Иван Костов, ако той успее да отиграе тази възможност.", смята политологът Евгений Дайнов.

"Много хора си въобразяват, че някой би имал полза от разпада на СДС. На пръв прочит започват да се правят някакви сметки дали гласовете на изпадналото вече в пълен колапс СДС ще отидат към ДСБ, колко към "България на гражданите" или ГЕРБ", казва Боряна Димитрова.

Според нея обаче кризата не е само в СДС, а в цялото дясно пространство. "Ако погледнем малко по-широко и вземем примери от други страни, ще видим, че от кризата в дадено политическо пространство обикновено не се възползват другите партии от това пространство, а се възползва основната партия в противоположното политическо пространство, т.е. БСП", смята тя.

А прогнозата й е, че тази криза вдясно ще приключи едва след като и ГЕРБ премине през своето сътресение. Което означава един мандат напред.


ОЩЕ ОТ "ПОЛИТИКА"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez