*

СРАМЪТ ДЕЗЕРТИРА ОТ ПОСТА СИ

|
СРАМЪТ ДЕЗЕРТИРА ОТ ПОСТА СИ

Юлия Иванчева
Дневник

"Накъдето и да се обърна виждам нещо, от което да се срамувам", коментира Салман Рушди в романа си "Срам". "Но срамът е като всичко останало, ако живееш с него достатъчно дълго, става част от мебелировката", констатира той.

Описвайки политическите абсурди в Пакистан, Рушди ни убеждава, че държавниците играят главна роля на сцената на срама. И това е така не само в Пакистан или България. Днес политиците изпъкват като най-безсрамната група от населението в световен мащаб. През последните десетилетия липсата на ценности в т.нар. политически елит влезе в симбиоза с алчността на оставените без контрол големи бизнес играчи – и докара криза не само в икономиката. Както отдавна се вижда,

тази криза не е само финансова или дългова; тя е и морална

За нас, простосмъртните, остана ролята на наивници, които продължават да изпитват чувство на срам сред засипващите ги безобразия.

Примерите, не от вчера, са навсякъде около нас. През 1999 година, цялата Европейска комисия бе бламирана и подаде оставка поради корупционни практики, измами и непотизъм.

С влизането си в ЕС и България се включи в представлението. Първият опит за български еврокомисар в настоящия състав на Европейската комисия - Румяна Желева, успя да ни накара да се срамуваме, без самата тя да изпита друго освен смущение. Докато ние все повече се изчервявахме, тя уверено отговори: "Аденския залив? Ние трябва да сме много активни на терен... Трябва да отидем на терен, имаме и много подготвени, професионални експерти. И за много такива места, като това, което споменахте, съм готова да посетя мястото на операцията и да видя как върви работата." Външният ни министър, нито се досети, че Gulf of Aden е залив; нито – че точно там върлуват пирати, които само дни преди изслушването похитиха български моряци.

Докато се питахме какво трябва да се случи, за да изпитат политиците срам, общественият укор предизвика политическа реакция – Румяна Желева се превърна в един от малкото български политици с прекъсната кариера.

За съжаление, възмущението на обществото не винаги дава подобни резултати. А липсата на срам освен в политиката, вече се е настанила и в средите на бизнеса.

Преди няколко десетилетия бизнесът изтълкува политиката на Роналд Рейгън за намаляване на данъците и дерегулация като сигнал, че вече всичко е възможно. И измисли лозунга:

"Алчността е добродетел"

Това бе истинска морална революция защото, както е известно (особено в дълбоко християнска Америка), алчността и лакомията са смъртни грехове.

Оставен без външен контрол, големият бизнес подтисна вътрешните си ограничения и не след дълго стигна до безобразия.

В началото на първия си мандат президентът Обама върна бизнесмените, пристигнали с частни самолети, за да преговарят за спасяването на компаниите си с държавни пари. Помоли ги да си тръгнат и да се върнат с влак. Напомни им, че трябва да имат срам. Което не им попречи да си раздадат отново огромни бонуси само година по-късно – пак от парите на данъкоплатците.

Българските им колеги неведнъж са доказвали, че не остават по-назад. Все още си спомняме фалита на банковата система. Шепа хора взеха пари от БНБ, т.е. от спестяванията на хората, основаха собствени банки и взеха от тях огромни кредити с ясното съзнание, че никога няма да ги върнат.

"Съжалявам... парите ви са в рая / money heaven" пък каза през 2010 година известният и в България исландски бизнесмен Тор Бьорголфсон (бивш собственик на БТК, Сибанк и Балканфарма) в отговор на въпроса, къде са двата милиарда паунда на английските граждани, вложени във фалиралата интернет банка Icesave. Въпреки, че е взел чужди спестявания, вложил ги е в рисковани сделки и е довел банката си до фалит, той заяви, че не е нарушил правилата.

На очевидно ниво, призивът да се засрами някой, който е считан за невинен от законова гледна точка е нещо странно. Съвременното общество е надскочило овалването в катран и пера. Изградило е законовия ред, който би трябвало да гарантира справедливост чрез процедури.

Не е възможно обаче законът да забрани всяка възможна наглост. Затова редът се опира и на ценностите и вътрешните задръжки на индивида. Срамът и законът, оказва се, са неразривно свързани, защото както казва Сенека: "Срамът може да ограничи това, което законът не забранява".

В България обаче връзката помежду им се разкъсва. Безсрамието, превзело глобалния бизнес и световната политика, у нас се настани и в съдебната система, която би трябвало да бъде стожер на морала – особено тогава, когато алчността стане норма. Наскоро това демонстрира Венета Марковска. Тя неразбиращо попита: "Ами аз", изумена от факта, че клетвата й се прекъсва. Въпреки убедеността на обществото, че не е достойна за конституционен съдия, тя не изпита дори привидно притеснение. С уверена крачка по този път премина и следващият кандидат, посочен за член на Конституционния съд, прокурор Гугушева.

Общественото разочарование от неуспеха на институциите да структурират, съхраняват и прилагат добрите нрави нараства с всеки изминал ден и скандал. Структурите на държавата загубиха доверието на хората и вече нямат авторитета, необходим им, за да настояват за определено благоприличие и кодекс на поведение. В този вакуум

чувствата на гняв и срам водят единствено към пряко гражданско действие

Алексис дьо Токвил казва ясно в "Демокрацията в Америка": общественият дух или силата на гражданското общество има за цел да формира достойни хора, социални животни, които не се нуждаят от правна сила. За свободните, демократични общества срамът е много по-добро средство за регулация и поддържане на приличен ред, отколкото законът.

"Докато срамът е на своя пост," смята Едмънд Бърк, основателят на консерватизма, "добродетелта не може да бъде окончателно изтрита от сърцата на хората". Както в демократичната Америка, описвана от Токвил, така и в аристократична (тогава) Англия на Бърк, срамът е по-важен регулатор от закона, тъй като и двете страни са структурирани на принципа на общностите. Всеки е възпитан така, че да допринася за добруването на общността – кой с каквото може. Богатите изграждат обществените сгради, училищата, кметствата, университетите. Бедните се обединяват в клубове за трезвеност, самообразование и социален напредък.

Всичко това е било реалност и в България. Но когато чувството за общност бъде разрушено, хората застават един срещу друг като врагове. Във вакуума, появил се след колапса на общностите, се намества законът на силата.

А силата е там, където са властта и парите. Силните, вместо да крепят общността и да дават личен пример за прилично поведение, започват да плячкосват слабите. Срамът дезертира от поста си, заедно с благоприличието. На тяхно място се настанява

безсрамен "елит" в който са оплетени политици, съдии, олигарси и бандити.

Това е България днес.

Въпросът е, как да се спре свличането и приближаването ни към Пакистан и отново да наложим благоприличие? А отговорът е в придържането към рамките на умереността.

"Страх от Бога, срам от хората" е максима, която бабите ни приемаха за очевидна. Те знаеха, че срамът ни предпазва от деградация, а там където той липсва, се стига до беззаконие и плячкосване.

Необходимо е, срамът да се върне на поста си, като основен вътрешен регулатор.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez