*

РЕАЛНОТОРАЗДЕЛЕНИЕ В ЕВРОПА НЕ Е КУЛТУРНО, А КЛИЕНТЕЛИСТКО

|
РЕАЛНОТОРАЗДЕЛЕНИЕ В ЕВРОПА НЕ Е КУЛТУРНО, А КЛИЕНТЕЛИСТКО

Проектът за обединяване на Европа в някакъв фискален съюз ми се струва нереалистичен. Външният натиск никога няма да успее да наложи промени, освен ако не действа в съюз с вътрешни сили, които сами да желаят реформа. В Италия тези сили съществуват поне потенциално, но в Гърция изглеждат напълно липсващи

Франсис Фукуяма *
Сега

Основният въпрос, около който се въртеше предизборната кампания в Гърция, беше дали страната трябва да изпълни условията на меморандума, който беше договорила с ЕС и МВФ, продължавайки мерките за икономии, или не. Никоя от партиите обаче не беше готова да разгледа в дълбочина какъв на първо място е бил източникът на гръцките проблеми, както и причината, поради която страната беше изпаднала в такава криза на публичния дълг - а това е всепроникващият гръцки клиентелизъм.

Напоследък се говори много за две Европи, като разговорът тръгна от първоначалната тема за периферните PIGS (Португалия, Ирландия, Гърция, Испания), за да се превърне в дискусия за Севера и Юга на ЕС, защото стана ясно, че Италия и потенциално Франция също са изправени пред огромни дългове и банкови проблеми. Всичко това често се представя като контраст между усилено работещата, протестантска, дисциплинирана Северна Европа (Германия, Холандия и Скандинавия) и мързеливия, разпуснат, католическо-православен юг. Но реалното разделение не е културно; всъщност то е разделение между клиентелистката и неклиентелистката Европа.

Клиентелизмът се появява тогава,

когато политически партии използват обществени ресурси като средство за възнаграждаване на политическите си поддръжници. Политиците предлагат не програмни публични политики, а индивидуални възнаграждения, като например работно място в пощите, лична намеса в полза на някой роднина, а понякога и директно изплащане на пари или подаръци.

По мое мнение клиентелизмът трябва да се разграничава от корупцията изобщо, тъй като между политиците и гласоподавателите тук съществува взаимна връзка. При клиентелистката система е налице система на реална отчетност: политикът трябва да даде обратно нещо на поддръжниците си, ако би желал да остане на власт, дори и ако това е чисто лична облага. Истинската корупция е по-хищническа - когато например някой политик вземе подкуп или комисионна, която отива директно в швейцарска банка за лична облага единствено на политика и семейството му.

Раздаването на обществени длъжности и направляването на ресурси към собствените политически поддръжници е нещо легално в много страни, докато подкупите не са. Една от големите трагедии на нескончаемата Афганистанска война се състои в това, че племенната система (tribalism), която е по същество клиентелистка, се разпадна и беше заменена с чисто хищничество; завръщането към клиентелизма тук би представлявало реален прогрес.

Един друг начин за разбиране на клиентелизма е, че той представлява ранна форма на демократическа мобилизация, която се практикува почти навсякъде в бедни страни, провеждащи редовни избори. Той е всеприсъстващ в страни, инак толкова различни, като Индия, Мексико, Бразилия, Тайланд, Кения и Нигерия. Клиентелизмът е продукт не на някаква специфична културна тенденция или неспособност на политиците да разберат по какъв начин би трябвало да функционира една модерна политическа система.

Всъщност той често е най-ефективният начин да се мобилизират и изведат на политическото място на действие сравнително бедните и необразовани избиратели. Такива избиратели често не се интересуват особено много от програми и политики, а само от непосредствените лични облаги, като работно място или еквивалента на печена пуйка за Нова година.

Собствената история на Америка демонстрира всичко това: когато ограничената избирателна система бива разширена през 1820-те и 30-те години до универсално право на гласуване за всички бели мъже, политическите партии реагират, като мобилизират тези нови маси от гласоподаватели по клиентелистки начини.

Действително, в САЩ са изобретени както масовите политически партии, така и клиентелизмът (или онова, което в американската история е известно под името "система на патронаж"). В продължение на един век, между избора на Ендрю Джаксън и края на Прогресивната ера[1], американската политика на федерално, щатско и локално ниво е била организирана около способността на двете съперничещи си партии да раздават държавни работни места.

Германия, Скандинавия, Великобритания и Холандия никога не са били доминирани от клиентелистки партии, докато Италия, Гърция, Испания и Австрия са били. Както посочва Мартин Шефтър в книгата си "Политическите партии и държавата" (1993), причината за тази разлика е в сравнителния тайминг на

консолидацията на модерната Веберова бюрократична държава и началото на демокрацията

Страни като Прусия/Германия, Франция, Швеция или Япония, които са били ангажирани в изключително остра военна конкуренция по време на автократичните си фази, са успели да създадат модерни, основаващи се на заслуги (меритократични) бюрокрации. Автономията на тези бюрокрации е била поддържана от една "абсолютистка коалиция", която ги е защитавала срещу попълзновенията на политическите партии, когато всеобщото гласоподаване и политическата конкуренция са станали всеобщо достъпни.

Политическите партии са могли да разпределят ресурси към своите групови интереси, но не и държавни работни места. Това е причината, поради която всички тези страни продължават да имат сравнително висококачествени обществени сектори, които, освен всичко друго, съумяват и да контролират по-добре фискалните дефицити.

В Съединените щати, Италия и Гърция, напротив, демокрацията е дошла преди консолидацията на модерната държава; без политическа коалиция, която да защитава бюрократическата автономия, обществените сектори са били готови за бракониерство от страна на демократични политици, които са се нуждаели от раздаване на работни места, за да мобилизират избирателските маси. Гърция, като част от Османската империя, никога не е успяла да развие силна държава в прусашки стил.

Демокрацията е дошла в Гърция сравнително бързо след освобождението от турците; универсалното избирателно право е постигнато през 1844 (във Великобритания например това се е случило чак през 1884, след Третия реформаторски акт), докато парламентаризмът е бил въведен едва през 1870-те. Политическите партии са започнали да мобилизират избирателите въз основа на роднински връзки и местни селски мрежи от патрони и клиенти. Капитализмът е бил слабо развит, така че съществуващите елити са виждали в държавата, а не в частния сектор, основен източник за търсене на шансове и ресурси.

Урбанизацията от ХХ век тук не е довела до онази трансформация на общността в общество, която се е получила във Великобритания и Германия (с други думи, разрушаването на традиционните роднински и локални мрежи и заместването им от модерно разпределение на труда). Вместо това тук се е получило едно преместване на общността в градска обстановка, с последващо оцеляване на

традиционните отношения между патрон и клиент

Този модел продължава да съществува през целия ХХ век, и особено след връщането на Гърция към демокрация през 1974-а, след диктатурата на полковниците. Двете основни политически партии -, ПАСОК и Нова демокрация, са търсели достигане на власт чрез разпределяне на държавни работни места за поддръжниците си. Мощните професионални съюзи от гръцкия обществен сектор са успели да постигнат доживотни договори за държавните служители.

Това означава, че всяка смяна от една партия към следващата, не е водела до уволняването на работниците на другата партия, както е ставало при американската система на патронаж, а до още по-голямо разширяване на държавната заетост. Тук се крият и корените на настоящата гръцка криза, свързана с непропорционално голям обществен сектор и пълна неспособност на съществуващите партии да извършат структурните реформи, изисквани от Брюксел и МВФ.

Италианската история е малко по-сложна. Северна Италия е била традиционно организирана около олигархични и самоуправляващи се градове-държави, като Венеция, Флоренция, Торино, Болоня и Генуа, със сравнително добри местни управления. Югът обаче е бил част от Кралството на двете Сицилии, управлявано през по-голямата част от ранния модерен период от далечните испански Хабсбурги (след това поети от Бурбоните, бел.р.) въз основа на една йерархична, феодална система на поземлено владение.

Италианският юг няма история на реално, силно централно правителство. Когато Италия е обединена през 1860-те, тя е обвързала в едно цяло Севера, който от социална и икономическа гледна точка не е бил много по-различен от Австрия и Южна Германия, и Юга, който по същество е бил една по-слабо развита страна.

Когато се ражда следвоенната италианска демокрация,

северните елити се изправят пред проблема как да мобилизират избирателите от Юга - един регион, чиято бедност е означавала, че поддръжката за комунизма там е била сравнително силна. Онова, което правят християндемократите, е, че те трансформират традиционната система от патрони и клиенти в модерна клиентелистка такава, при която обществените работни места са използвани като валута за избирателите. Тази система е успяла да стабилизира страната, но цената за това е невъзможността за формиране на силна, модерна Веберова държава.

Голяма част от историята на съвременна Италия включва борба между модерния Север и клиентелисткия Юг. Клиентелистка Италия, за която освен това са характерни и феномените на мафията и организираната престъпност, е заплашвала да залее страната като цяло. Модерна Италия се бори срещу това с помощта на съдебни преследвания и Тангентополи[2], докато част от Севера, под ръководството на Северната лига дори заплаши да се отдели напълно от Юга. Едуард Банфийлд с неговия "аморален фамилизъм" и Роберт Путнам, чрез понятието "нисък социален капитал", се опитват да обрисуват тази нефункционираща социална система, създавана от клиентелистката политическа организация на Южна Италия.

В Съединените щати клиентелизмът е до голяма степен преодолян в резултат от икономическата модернизация. Индустриализацията на страната в ранния ХIХ век създава нови социални групи, като бизнесмени, професионалисти и градски реформатори, които се обединяват в Прогресивното движение, за да се борят за реформи на гражданското управление, и бюрокрация, основаваща се на заслуги. И докато борбата за постигане на второто е бавна и продължава през живота на почти две поколения, то до средата на ХХ век САЩ успяват да елиминират патронажа както на федерално, така и на местно ниво. (Тук може да се спори, че той се е върнал обратно под формата на модерните групови интереси и лобизма, но това е тема за съвсем друг разговор).

В Италия и Гърция обаче

модерната държава никога не успява да измести клиентелистката

В Италия, както вече споменах, поне се е водила борба за това. Но в Гърция никога не се е появявала каквато и да е прогресивна коалиция, въпреки очевидното отвращение на множество млади гърци от съществуващата система. Налагането на технократски правителства под ръководството на Марио Монти и Лукас Пападимос беше по същество опит да се наложат такива промени от външни сили. Но докато гръцкото правителство беше склонно да ореже определени форми на харчене и да повиши данъците, никоя от традиционните партии не демонстрира желание да подреже собствената си политическа база, като атакува самия клиентелизъм. Нито пък някоя от екстремистките партии, които сега са представени в гръцкия парламент, е правила от всичко това някаква значима част от собствените си програми.

Ето защо целият проект за обединяване на Европа в някакъв фискален съюз ми се струва толкова нереалистичен. Външният натиск никога няма да успее да наложи промени, освен ако не действа в съюз с вътрешни сили, които сами да желаят реформа. В Италия тези сили съществуват поне потенциално, но в Гърция те изглеждат напълно липсващи.

Решаването на проблема с клиентелизма би се обърнало към един от дългосрочните източници на настоящата криза. Но всяка промяна би имала ефект само в течение на много дълъг период от време, и следователно не е ужасно важна от гледна точка на краткосрочното бъдеще нито на Гърция, нито на ЕС. Ако гръцката общественост желае да отхвърли мерките за съкращения, което изглежда доста очевидно, страната ще тръгне по посока към директен банкрут и излизане от еврозоната.

Винаги съм смятал, че излизането от еврото е единствената реалистична опция за Гърция - която би могла да се получи сравнително подредено, ако беше предприета преди месеци. Сега вече, след като се изтъква като предпочитана политика на екстремистките партии, излизането най-вероятно ще се получи по много хаотичен начин, с тежки последствия за стабилността на Европа като цяло. Така че нито дългосрочната, нито краткосрочната перспектива не ми изглеждат особено блестящи.
----------

[1] Времето между 1890-те и 1920-те години в американската история - период на политически активизъм и политически реформи. Бел. пр.

[2] (в превод: град на подкупите): Понятие, с което понякога се обозначава борбата на италианската държава срещу корупцията и организираната престъпност, най-вече в широкомащабната операция "Чисти ръце", 1992-96. Бел. пр.

*Франсис Фукуяма е един от най-известните и общопризнати съвременни философи и социолози. Професор в Центъра по въпросите на демокрацията, развитието и правото в Станфорд. Преди това е професор по международна политическа икономия в университета "Джон Хопкинс" в Балтимор, Мериленд. Фукуяма стана световноизвестен с книгата си "Краят на историята и последният човек" (1992), в която провъзгласи, че разпространяването на либералната демокрация в целия свят бележи крайната точка на социокултурната еволюция на човечеството и е окончателната форма на обществено управление. Независимо че последвалите събития поставиха под съмнение верността на теорията на Фукуяма, той и до днес се придържа към концепцията за "края на историята". Някои от политическите му възгледи претърпяха промени - в началото на ХХ век той се разграничи от американския неоконсерватизъм, с което се асоциираше в началото на кариерата си.


ОЩЕ ОТ "ПОЛИТИКА"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez