*

ПОЛЕЗНО ЛИ Е МЪЛЧАНИЕТО НА ЦЪРКВАТА?!...

|
ПОЛЕЗНО ЛИ Е МЪЛЧАНИЕТО НА ЦЪРКВАТА?!...

Кой има интерес да унищожи устоите на българщината          Месеци наред БПЦ и висшия ни клир са подложени на всевъзможни атаки. Досиетата на владиците, проверките относно трудовите договори, възнагражденията и осигуровките на духовенството и работещите в системата, както и изразходването на държавната субсидия се дискутират толкова тенденциозно, че е извън съмнение кой поръчва и стои зад публичното оскверняване и заиграване с авторитета на православните архиереи у нас. От загубилите в Страсбург делото разколници до представители на различни деноминации, атеисти и непознаващи същността на традиционната ни религия хора- всички тези търсещи „истината” люде едва ли си дават сметка колко далеч са от нея.          От раздухания скандал с „линкълн”-а на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, заместил по „грандиозност”този с луксозното возило на Пловдивския митрополит Николай до актуалния все още въпрос за инвитро зачеванията и сурогатното майчинство избуяха такива”страсти български”, че засенчиха скорошната информация на НАП колко много милионери има в България. Представителите на висшия клир у нас са около 30 – митрополити и епископи. Почти колкото броя на българските милионери, които „общественото мнение”, което се вълнува толкова много за личностните визии на архиереите, нито е погнало по какъв начин е придобило возилата и имотите си, нито се пита дали те правят подобаващи за имането си дарения. Дали извършват някаква благотворителна дейност? Както е прието по белия свят, в който в кръга на  богатите се счита за цинизъм оскъдната „благотворителност”, с която се славят повечето ни имотни люде и в който не приемат подобни самовлюбени в богатството си хора, за които то е самодостатъчност, лишена от милосърдие, което всъщност е една от библейските ценности, усвоена от християнската цивилизация и превърнала се в нейна съществена отлика.          Висшият православен (и католически) клир от учредяването си до днес има и трябва да има определена представителност, съпътвана и от съображения за сигурност. Епископите, които изпълняват управленски функции (патриарх, митрополит, викарен епископ, игумен на манастир и т.н.) са длъжни да комуникират с обществото и тяхната цялостна дейност е в съответствие с определен протокол и етикеция. Не можем да очакваме от тях да са стълпници, пустинници, отшелници, постници. (Но всеки от тях е свободен да избира извън визията си на публична дейност да бъде от всичко по малко). А в исторически план -  много от тях и са били.          Примерът на св. Иван Рилски, който е върнал част от даровете на св. цар Петър не е задължителен. Св. Василий Велики, създал правилата на монашеския живот, не върнал даровете на император Валент, който между другото не му бил такъв доброжелател. „Василиада” – та, която едно от светилата на християнството управлявал, имала нужда от щедростта на василевса. Подобни примери са безброй.          Не само скъпи возила, но и много други щедри дарения нашите митрополити и църковни настоятели са получили. И не всичко, което добри християни , разполагащи с имущество, са дали на църквата (а тя е употребила разумно) ние знаем. По различни причини, включително и волята на дарителите. Това, което някои неосведомени недоброжелатели на клира искат, не е било прието едностранчиво и по време на османо-турското иго на Балканите. Да искаш духовенството да живее непременно и само в бедност и лишения е не само грозно, но и небогоугодно. И през най-мрачните времена на робството на иерарсите е позволено и утвърдено да имат своето достолепие с определени знаци на някакъв вид уважение и почит. Един от най-големите страдалци-архиереи през тази епоха – св. Софроний Врачански, също е имал, макар и в смутното и крайно мизерно „кърджалийско време” материални атрибути на епископско достойнство, които нито Гръцката патриаршия, нито турците са му оспорвали. Неговите деца, внуци и правнуци са използвали оставеното отнего състояние, за да получат завидно за времето си образование и положение в тогавашното общество и са извършили велики дела в името на българската кауза в църковно-националните борби и стремлления- Стефан Богориди, Алеко Богориди, Гаврил Кръстевич ( осиновен, отгледан и изучен от семейство Богориди).          Интересна би била реакцията на другите регистрирани в България вероизповедания – ислям, юдаизъм, протестантски деноминации, източни култове, дъновизъм и др., ако срещу тях започнат масирани проверки от рода на тези срещу БПЦ. И каква би била реакцията им, ако се гледат под лупа имотните им състояния, колите, домовете, банковите им сметки… Вероятно ще нададат вой, че ги подлагат на дискриминация – ще се жалват на папата, на Далай Лама, на Мюсюлманската, Еврейска общност, в Брюксел и Световният съвет на църквите, и къде ли не още…А може би това е целта? Да се подрони авторитета на БПЦ, а впоследствие да се разстрои дейността и, да се постигне това, което и тоталитарният режим не е успял да стори – да я заличи, да я вкара в едно нейно си позорно ъгълче. Да замълчи завинаги… Което и турците не са успели… на практика, негласно, бавно и май съвсем целенасочено се действа по повелите на една знаменита фраза, казана от знаменит наш съвременник: „Майната му на Православието!”          А какво би станало, ако някоя знаменита личност,(или незнаменита) обяви в публичното пространство: „Майната му на исляма, на католицизма, на юдаизма…!” Трудно е за представяне дори… Колко още трябва да се мълчи срещу тенденциозните удари срещу православната ни общност? Тя не е агресивна срещу другите регистрирани общности. Не съумя и не умее (все още) да изтъква това, което е направила и прави. Не търси помпозността, дори не може да излезе от традиционната си скромност, което и създава  много проблеми и поражда подозрения и нелепи обвинения. Дали ще я защитават интелектуалци или обикновени хора – тя си е наша. Вярващите имат нужда от нея. От своите духовници, наставници, архиереи. И съвсем не е задължително всички в България да са  православно вярващи и православно черкуващи се. Би било добре. Ако не са разбрали, няма и да разберат, че да се родиш в Православна страна, е шанс, отреден за малцина. Да си православно кръстен, е сигурният начин да тръгнеш към „пътя, истината и живота”, надеждата и Спасението. Да си православно черкуващ се – е кръст, тежък и благословен кръст, който не всеки може да носи до край. И не всеки може да се спаси.Не е отредено за всеки, въпреки, че в житейските ни пътища всеки получава от Всевишния своите шансове. Или както е отбелязал с огорчение св. Апостол Павел: „Ако пък е закрито нашето благовестие, то е закрито за погиващите.  За невярващите от тях богът на този век е заслепил умовете, за да не ги озари светлината на благовестието (2 Кор. 3-4 гл.) Какво не знаят неозарените от благовестието? Православието не е белязано с презумцията за непогрешимост на клира и само който общува с него и се черкува, надявайки се на своето самоусъвършенстване и спасение, знае с каква психологическа нагласа за борба с немощите и страстите „уповавайки се на Божията сила и милост, пребивава той. Съзнанието за лично недостойнство, какъвто и пост и чин се заема и каквито и подвизи да се вършат, е залегнало дълбоко в ортодоксалната доктрина още от библейски времена и почива на постулата, че само Бог е безгрешен, а противникът на човешкото издигане  - дяволът, непрекъснато се стреми да изкуши всекиго, най-вече „избраните”. „Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник – дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне (1 Петр.5:8). Апостолите, които са били свидетели на Неговия блясък и страдания, на чудотворствата и любовта Му, Преображението, на страданията, Възкресението, Възнесението, Слизането на Светия дух и са познавали майка Му, разбрали са мисията си и са Му останали верни до край, са пребивавали докрай в скромност и съзнание за лична греховност. Уповавайки се за своето Спасение не заради делата си, а на  волята и милостта Му. И дори за миг не са били сигурни, че ще станат светци. Както и стотици хиляди след тях, посветили живота си на християнските ценности. И са визирали своите човешки, понятни слабости в написаното по Божие вдъхновение от техните свети ръце: „Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истината не е в нас” (1 Йоан 1:8). А този, който според водещи психолози е казал в няколко изречения това, което Зигмунд Фройд е доказал с десетилетия научен труд – как се мята нещастният Аз между вечно изкушаващия го и формиращият го Super ego – св. Апостол Павел е изстенал : „Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто, защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам него върша. Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт? (Рим.7:18,19,24)… Духът ни подкрепя в нашите немощи” (Рим.8:26). Някогашният Савел, който на друго място с удовлетворение отбелязва, че се е потрудил най-много от събратята си, коригира като че ли впечатлението, което създава с това си признание за превъзходство, с много разкази за премеждия и немощи, които е преживял, както и безброй физически страдания и огорчения от близки и не до там близки негови люде. Навсякъде в тези горки стенания, той не пропуска да отбележи, че е греховен и не винаги достатъчно силен човек, но се надява винаги и единствено на Божията подкрепа, без която е нищо. „Най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг”(1 Кор. 15:8) „Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям? Ако трябва да се хваля, с немощта си ще се похваля „.(2 Кор.11:29-30). Авторът на най-великите трели за любовта е прозрял участта си, както и тази на първите последователи на Христос: „ Защото мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт” (1 Кор.4:9). Всички апостолски страдания той е обобщил в едно тъжно изречение: „Станахме като измет на света, измет за всички до сега” (1 Кор.4:13). Тази ”измет” полага в четирите посоки на света основите на една нова цивилизация и загива мъченически за нея, оставяйки примера, който кроткият Иисус е завещал – смирението и уважението към по- нисшия  от теб ближен, изразило се в онова поразяващо умиване на нозете, което трябва да ни напомня, че никоя плът не трябва да се „похвали между човеците” Не напразно византинизмът налага традицията в деня на възкачването си всеки император той да умие нозете на 12 произволно избрани граждани, за да помни, че е слуга на народа си, макар и господар. Би било полезно, макар и под друга форма, тази традиция да се възроди в политическишя живот – за държавния глава, за премиера, а защо не и за министри идепутати, магистрати и служители на реда?! Православните йерарси не е задължително да станат светци. Никой не знае дали всички ще се спасят. Никой мирянин не знае дали  ще се спаси, камо и дали ще стане светец. Можем само да се молим и да се надяваме. Нима баташките и новоселски мъченици, които бяха канонизирани миналата година, са се надявали че ще станат светци? Те са били хора, вероятно не по-малко грешни от нас, но са успели чрез Божия промисъл да спасят и „себе си и отечеството си. Нима св. Паисий, св. Софроний Врачански, св. Евтимий Търновски са знаели своята участ – че чрез молитвено просияване пред Божия престол в застъпничество за българския народ, ще станат част от Небесното царство”? Православните ценности са наложили образец „идеал за духовно израстване, чиято пълнота и святост е постигната в исихазма. Божията воля и личните усилия чрез дадения шанс за всеки са превърнали много грешници в светци – хора с различен произход, пол, социален, политически, интелектуален и властови статус, народностна и национална принадлежност, които са направили своя избор, но винаги и единствено чрез покаяние за сторените волни и неволни грехове и съзнание за лично недостойнство пред Бога;  съзнание , че никой не е достоен за причастието с Христовите тайни и дарове, а само по Неговата милост можем да се надяваме на милост и благодат. Чрез неговите свещенослужители, най-първо по чиноначалие Патриарх, а сетне митрополити и епископи, наричани архиереи. Какво можем да кажем ние за чудесата на Бога, които озаряват умовете на грешници и ги насочват по пътя на Спасението, за да  не се отчайва падналата ни душа в борбата и със страстите? Може само да се посочи, че първият грешник, който се е спасил, е разбойникът, прикован до Христа и припознал Го като Спасител и Бог. Твърди се, че това бил оня разбойник, който пощадил някога бягащото от репресиите на Ирод Свето семейство, заради поразителното излъчване на Младенеца… Какво може да се каже за равноапостолната Мария Магдалена, за св. Мария Египетска, живяла в блудство през младините си и призовавана всякога на помощ за избавяне от греха … Св. Бонифаций е живял в грях, разпътство и се е опивал с вино, но по стечение на обстоятелствата се е сдобил с мъченически венец и сега е покровител в борбата с изкушенията, – наркоманията и разпътството. Св. Моисей Мурин е бил върл разбойник и поел по пътя на покаянието, и станал монах. Много владетели са усмирили страстите си с монашеската власеница, други са придобили светителския ореол в бран или в мъченичество. На всеки от нас Бог дава шанса… Смирението и скромността – път към съвършенството Става въпрос за доброволното смирение на иноците, на отшелниците, на стълпниците, някои от които са станали впоследствие архиереи. Голяма част от днешните наши висши клирици го познават. Да не кажем – почти всички, защото кариерата на някои не е свързана с дълго пребиваване в манастир със съпътстващите там страдания и трудове. Всеки, който се е спасил или се е удостоил с благодатта на светостта, надали го е очаквал до последния си миг, а със страх е пребивавал в трудове и страдания, преживявал е страшни мигове на борба със страсти и изкушения, дори в самотата на своето отшелничество и пустинна необятност. Св. Василий Велики е преодолял своите ранни изблици на горделивост от интелектуалното си превъзходство  в тогавашното общество. Св. Йоан Дамаскин е търпял униженията  на духовния си старец, като дори е отпушвал – несправедливо наказан – отходните места на манастира; продавал е кошници насред Дамаск – той, бившият му управител! Св. Андрей Критски е съставил бележития „ Покаен канон”, в който е изказал с неповторими слова мъката и страданието на борещата се със страстите немощна човешка природа, но и упованието в Божията десница. Св. Василий Велики цял живот е боледувал, но това не му е попречило да бъде блестящ администратор. Много Божии угодници са пребивавали в пост, въпреки болестите си, вкл. и св. Паисий Хилендарски, (някои от нашите архиереи също страдат от хронични заболявания, но мъжки се борят с тях). Колко ли биха се подигравали днешните съдници на клира, ако чуят част от утринните и вечерните молитви на вярващите? А те са дело на хора, също изпадали в немощи – като нас. „Боже, очисти ме грешния,понеже никога не извърших добро пред Тебе”(от св.Макарий Велики) „Благодаря ти, че не ни погуби с нашите беззакония” (от св. Василий Велики) „Бъди милостив към мене грешния и лишен от всяко добро дело” (от св. Макарий) „Господи, просветли моето сърце, което лошото пожелание помрачи…Господи, Боже мой, макар и нищо добро да не сторих пред Тебе, но по Твоята милост дай ми да поставя добро начало… Господи на небето и на земята , помени в Твоето царство мене грешния, безсрамен и нечист твой раб…” (от св. Йоан Златоуст) Ако непозналите християнския морал прочетат и други слова, биха се изпълнили със злорадство; биха извикали „Разпни го!” за неговия автор: „Боже милосърдни! Не съм достоен да именувам Твоето пречисто име с моите нечисти уста…Отче Вседържителю! Нищо добро на земята не направих! Затова, моля те, изпрати Твоя благ ангел, за да не ми бъде пресечен пътя към небето от лукавите духове”. Тези думи принадлежат на небесния покровител на българския народ – св.Йоан Рилски, на чиято  помощ са се надявали, надяват се и ще продължат да се надяват безброй вярващи – за успех, за лично щастие, за избавление от болести, несполуки, безбрачие, липса на потомство, безработица, врагове… Преди смъртта си той е поръчал на последователите си  да се молят за него „най-грешния на света”. Не напразно авторът на Акатиста в негова чест е възкликнал: „Радвай се, защото с Апостола себе си пръв грешник си наричал!” Какво да кажем ние – потъналите в такава нечистота в сравнение с техните „грехове”?  Какво да кажат горките ни архиереи, които, за сетен път може би, си припомнят Апостолските слова, казани с горчивината на „гъбата с оцет”: „ Злословени – благославяме, гонени – търпим, хулени – молим се. (I Кор.12). Те нямат право да стачкуват. Нямат право на бойкот за тормоза, на който са подложени. Ако недай си, Боже, по някаква причина само една седмица – само една – те не се молят за нас ( както може би е било в страшните робски времена и както ще бъде във времената на Антихриста) – ние погиваме. Само който не е изпитал бремето на немощти, болести и грехове и не е видял и почувствувал как архиерейската десница с дадената и от Бога власт ги развързва, само той не знае цената на благодатта й. На вярващите е предписано да се уповават на нейната сила, изпратена от Бога; да вършат това, което им се казва, а не да гледат какво вършат йерарсите. За последното има правила. Знаело се е, че и поставените за пастири, имат своите слабости: „Защото всеки първосвещеник, измежду човеци избиран, за човеци се поставя да служи Богу, и да може да бъде снизходителен към невежи и заблудени, понеже и сам е обложен с немощ” (Евр. 5:1-3). Освен всичко друго те са подготвени за трънлив път – кога и как в кариерата им – и те самите не знаят. Знаят само, че е априори и константа. И може би никой не си пожелава да е архиерей във времето на Антихриста, защото, както се казва в една молитва, не се знае дали ще издържи на предизвикателствата: „Защото вам е дарувано заради Христа не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него”(Фил.1:29). Милост и кръст, на която се надява, впрочем, всеки добър християнин. Именно затова страданието е вид дар. Дали ще носи скъпи вещи, дали ще кара луксозни коли или ще консумира отбрана храна, духовникът не може да избегне тежкия кръст, който носи и да избегне трънливия път, който му е отреден. И с „Линкълн”, и с „Мерцедес” ако следва отредения му път, ще бъде полезен, има възможност да се спаси, а може – защо не да стане мъченик. Никой не знае това, никой… Както и, че ако живее в нищета и го возят в XXI век с волска и магарешка каруца, ще се спаси и ще стане Божий угодник. Това също никой не знае…По-уязвими на съблазни са духовниците ( от т.н. бяло и т.н. черно духовенство), които са в началото на кариерата си, дори и „на попрището жизнено в средата”, отколкото архиереите. Последните минали през пресата на живота и са придобили и смирение, и търпение и мъдрост, и печал, както се казва в един Псалом. Когато те коригират своите решения, го правят за наше добро. Тайните, които те знаят, биха ни съкрушили, биха ни разсипали в психологически и физически, ако биха се разкрили. Те ни щадят достатъчно, вярвайки в нашето поправяне и възход. Надеждата ни в тях, молитвите за тях – в частното ни правило и в Евхаристията – ни правят различни, но едно цяло. Всеки според дадените му от Бога дарове и началия, обязаности и кръст - „Овце, не пасете пастирите си и не излизайте извън пределите си”, ни е завещал св. Григорий Богослов, другар на св. Василий Велики. А св. Игнатий Богоносец ни напътства кратко: „Възлюблени, постарайте се да се подчинявате на епископа, презвитерите и дяконите; който им се подчинява, той слуша Христа”. Нали все пак гордостта ни трябва да бъде приучена да бъде укротявана; да не бъдем роби на инстинктите и емоциите си; да ги контролираме ние, а не те – нас. Кръстът да послушаш духовника дори когато смяташ, че той греши, е избор. Дава ни се за облагородяване на характера, за възпитаване в стоицизъм и мъдрост, което винаги ще бъде оценено от Бога. „Времето е мъдрост” – е констатирал Талес и с течение на времето разбираме, че да послушаш духовника е било правилно. Православните архиереи имат знанията и мъдростта да се борят с изкушенията. Трудно ми е да повярвам, че някой от тях се моли лицемерно по време на първата седмица от Великия пост със стиховете, на канона на св. Андрей Критски. Не вярвам нито аз, нито стотиците хиляди български богомолци, че духовниците ни празнословно и без персонално емоционално обвързване произнасят непосредствено преди причащението със светите тайни: „Вярвам Господи, и изповядвам, че ти си наистина Христос, Синът на живия Бог, Който дойде в света да спасиш грешниците, от които пръв съм аз…” Не вярвам, че духовниците се смиряват само привидно. Не вярвам, че молитвите от Великото тайнство Елеосвещение, което вдига от смъртен одър дори, духовниците не произнасят от сърце и душа! „Господи, не моята грешна ръка полагам върху главата на тоя, който иде при тебе в грехове и проси от тебе чрез нас прошка на греховете, но Твоята мощна и силна ръка, що е в това Свето Евангелие”; „Мене, смирения, грешния и недостоен твой раб, заплетен в много грехове и потънал в сладострастието, ти си повикал в Светия и превелик свещенически чин, за да вляза най-вътре, зад завесата, в Светая светих… Спомни си, че помислите на човешкото сърце клонат към зло още от младините му и никой не е безгрешен на земята – защото без грях си Ти едничък… Ако ли влезеш в съд с рабите си , никой не ще се намери чист от сквернота, а всяка уста ще се затвори, като не ще има какво да отговори: защото всичката наша правда пред теб е като опетнена дреха.”  Да се дискутират пропуските и непълните мнения на клириците не е забранено. Но да не се изтъкват заслугите и дейността, да се премълчава доброто и най-вече трудното добро, което носи рискове и огорчения е признак на незнание, на липса на разбиране, че Църквата прави (по места и в цялост) каквото е възможно, каквото и позволят. Много от духовниците имат своите мечти, своите въжделения за обществено-полезни и душеспасителни дела, но срещат невъобразими трудности, често прегради, които не могат да се преодолеят. В живота има и невъзможни неща. Пред Бога често са по-важни и по-ценни усилието и борбата, волята за победа, отколкото самата победа. И на Моисей, и на следващите го им се е искало да стигнат по-бързо и по-лесно Ханаан. Но не Моисей влиза като водач, а Иисус Навин. Светото семейство е трябвало да отглежда Детето с труд и лишения. Никой не е пускал пари и храна от Небесата. В това е имало смисъл. Смисълът да се опознаят лицата на живота такива, каквито са, за да бъдат разбрани. На Бог би му било по-лесно да порази Ирод, когато е търсел Младенеца, а не майка Му и баща Му да бягат и се укриват. Колко много светли умове и бъдещи Божии угодници са се борили с арианството, с иконоборството, но са им нанасяли само частични поражения; отивали са си от този свят не като победители. Помагали са от отвъдното на други, продължили борбата. Това са житейските уроци, те са безброй и трябва да знаем, че това са също лицата на Битието и не знаем истинските измерения на понятието Време, както твърдят философите. Можем само да вярваме, че все пак в рамките на своя живот ще видим поне няколко чудеса, но не всички, които Бог върши непрекъснато по Своя воля някъде в безбрежната и непонятна за нас (все още) Вселена. Ако „грешният” Софроний преживяваше патилата си днес, той щеше да е по думите на апостол Павел „измет” за днешните правила и стереотипи за възприятие на висшия ни клир. Щеше да бъде обявен за вероотстъпник, ако се беше крил пак в турския харем и би се борил, за да спази традициите на общуване. Ами дали не е бил доносник на Осман Пазвантооглу? Какво толкова е писал дълго време там? Вероятно доноси  срещу свои събратя или сънародници…Ами моментната му слабост, изкупена после стократно с вопли на покаяние и страдания – лечението при екстрасенс? Ами „разтрогването на брака на избраницата на турския големец? Вероятно тук се касае за съглашателство със светската власт, ще направи нов прочит на творбата някой дивен български интелектуалец. Защо не позволи да те обесят тогава, отче Стойко? Защо не стана мъченик, а спаси жалкия си живот с цената на съглашението и хитростта? Ами парите, които вечно е дължал и за които са го преследвали властите? Ами далаверата с добитъка? Ами дегизирането като шейх? Ами бягството във Влашко? Архиерею, защо не остана тук – да те отровят гърците, да те убият кърджалиите и разбойниците – пак щеше да станеш светия… Ето това е мисленето, което една част от българските интелектуалци или неинтелектуалци, писачи и обаждащи се в предавания примерно биха имали в оценката си за Врачанския епископ, пръв дръзнал да служи и проповядва на роден език след четири столетия… И не напразно от Враца започва църковно-народната борба.Врачани вече са се събудили. От неговите, макар и редки (поради невъзможност) служения и проповеди. От неговата смелост. И лесно ли му е било на най-богатия и влиятелен врачанин за онова време – Димитраки Хаджитошин (щедър дарител и благодетел), да да пожертва имане, власт, имоти, потомство и да си сложи главата в торбата?И да поведе врачани на бунт за народностно и църковно освестяване? Главата, която пада посечена във Видин – там, където Софроний е писал „Неделник”-а си, е на един бележит врачанин, който също, вероятно, е имал своите човешки грехове, но ги е изкупил с геройството си. А ако този „грешник” не се бе появил във Враца? Ако не бе се крил от време на време по хареми, пещери, домове на верни; ако не беше се дегизирал – кой щеше да  чуе словата му? От кого поробените в този разорен от кърджалийските издевателства край щеше да познае истини, които правят човека свободен? И тук стигаме до прословутите досиета на висшия клир Кои са били доносници? Кои са били служители? Каква е била дейността им? Срещу кого е била насочена? Ние искаме да знаем истината!” е мотото на тези, които тя ще направи „свободни”. Свободни – от какво? От греховете, които са натрупали и които изповядват пред психоаналитик, пред общността, само пред себе си… или свободни във войнствуващия си атеизъм, в изповядването на друг тип вяра, религия, ценности? В Православния изток църквата, която е в руслото на цезаропапизма, е научена да играе през хилядолетията различни роли, на които бляскави изпълнения биха завидели и най- гениалните артисти, царе, императори, велможи, диктатори, автократори, военни, шутове – управници – кой ли вече две хиляди години не се е опитвал да я опитоми, контролира, унищожи, засенчи, дискредитира, окарикатури…Тя и нейните служители са избирали – всеки за себе си . Не са липсвали малодушни, преминали в ерес, изпаднали в прелест, изгубили разсъдъка си, паднали доброволно или насилствено сложили чалма, католическа или еврейска шапчица, гъжва… Но тези, които са оставали в ролята си, са играли винаги в големия политически театър, наречен надхитряне на властта (според мнение на историци). Въпросът „кой-кого” честое горял като тлеещ въглен, друг път каато пожар, но като клада – само веднъж – през 1111г. И то в Константинопол.Политически театър са играли примаса Василий, св. Климент Охридски, св. Наум (съветвайки княз Симеон да не прекалява с войните). И колко други още…Да не забравяме борците за църковна независимост, Екзархията, срещу която Ботев е хвърлял понякога огън и жупел и на която и ВМРО впоследствие не е спестявало горчиви хапове… Театърът, игран по време на българската схизма е  нищо в сравнение с големия театър, игран през тоталитарно време. И кой би могъл – от архиереите и целия клир – упорито, злостно, цялостно и продължително да сътрудничи на службите? Вероятно всеки от вербуваните е гледал да отбие номера и сетне горко да се е каел за стореното. Тази истина не се знае колко ще ни направи свободни. Истините за нашите страшни грехове и немощи, казани им на изповеди, те по задължение „забравят” и могат да ги споделят само на Бога. А да носиш бремето на човешките беззакония сигурно е тежък товар, понякога дори непоносим. Да се нахвърляш върху духовенството хаотично и да изпитваш нездрав интерес към т.н. „лични немощи” е рисковано. Поне защото те знаят по-добре от нас как да се „оправят с началника”(както се изразява настоящият премиер). И защото, както се изразява Презвитер Козма, „ако и да е грешен свещеникът не е еретик”. Умни и твърде властни хора предпочитат да се смирят пред клира като носител на Божия благодат, за да нямат проблеми. Вероятно, за да влезе в изобличения срещу духовенството, особено срещу архиереите, човек трябва да е много морален, много уверен в своята правота и много смел (или смирен) пред Бога, защото „който вас слуша – Мене слуша, който от вас се отрича, от Мене се отрича” е казал Спасителят. Не за да си осигурят абсолютна и мракобесна власт, а за да ни предпазят от Божия гняв, стълбовете на християнството ни съветват да сме много внимателни в преценките си за духовенството. „Който презира свещеника, той презира и неговия Господ” – ни е завещал Св. Ефрем Сирин. А Св. Василий Велики отрежда по-страшен съд  „отколкото за жителите на содом и Гомора” за тези, които „безчестят изпратените от Господа”, а чрез тях – и самия Него. Има много хора, които не се боят от Божие наказание и от Божия съд. Не са и задължени да се боят. Вече е ясно, че не всички хора са предопределени да се спасят и да застанат „отдясно на Отца” в Съдния ден. И тогава, когато се отворят „досиетата” на всеки от нас и станат достояние на всички , голяма част от хората ще изпитат страшен срам от съдържанието им, от нечистотиите, които са вършили, говорили, пожелавали. Как ли ще гледат децата си , внуците си, пред които са минавали за „честни” и „почтени”? Едва ли ще си спомнят колко неистово са искали и настоявали да четат владишко досие, от което сега надали ще се покажат грехове колкото греда или воденичен камък. Защото и те, и умните, и разумните ще са се причастявали често. И с всяко причастяване ще се заличават немощи, безумия, погрешни стъпки, колебания, емоционално обагрени решения, необмислени действия, упорство в греховна привичка. Или както е казано – не само за духовенството, а за всички, които се стараем и треперим от ужас за оня миг на т.н. „Всеобщото отваряне на досиетата”; „ Блажени са ония, чиито беззакония са простени и чиито грехове са покрити; Блажен е оня човек, комуто Господ няма да вмени грях” (Рим.4). Известно е, че с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери” и любопитството към досието на когото и да е може да ни се върне като любопитство към нашето, на децата ни, на най-близките ни… Дали това ще ни е приятно? Затова и св. Василий Велики е възкликнал в молитва: „И не изобличавай, мене, грешния”. Хората празнуват своите именни дни с голяма любов. Малцина знаят и искат да научат факти от живота (житието) на именния си Светия. За щастие то може да бъде прочетено и в мрежата. Там могат да се намерят и акатисти, и канони, и утринни и вечерни молитви, както и Светата Библия. Живеейки в опити за победа над недостатъците и пороците си , ние разбираме постепенно колко енергия хабим и пилеем, занимавайки се с чуждите грехове и омаловажавайки нашите. Вероятно никой не иска от нас да си скриваме главите в пясъка и ако е възможно, да помогнем за разрешаване на определен проблем. Като обикновени хора. Може би още некръстени, неповярвали, но с едно елементарно уважение към Църквата, която ни е дала все пак писменост, ценности, борбеност; спасила ни е от обезличаване, поробване и превръщането ни в друговерци. Че се е борила, колкото е било възможно, срещу обезбългаряването на България. Срещу еретически и вредни култове, заблуди и учения. Тя – Църквата трябваше рано или късно да каже своите становища по редица вълнуващи обществото проблеми. Последното – за репродуктивното майчинство, сурогатното майчинство, (а може би предстои и въпроса за клонираното майчинство, за орките, които също ще бъдат човешки същества), за да знае, че ще си навлече толкова гняв и въпреки това да не мълчи, значи, че тревогата в БПЦ е голяма. Науката не винаги постига това, което е полезно за човека. Науката ще открие и средство за безсмъртие – вечният човешки блян. Знаем, че в последните времена „хората ще искат да умрат и няма да могат”, толкова ще бъдат страшни мъките от всичко, което ще се изсипе върху земята и клетите и жители, които ще са свидетели на този невъобразим ужас. Църквата – и православната и католическата, е много добре, дори отлично информирана във всички опити в областта на науката и техниката, трябва да сме сигурни в това. И не всичко може да каже. Тя тепърва може би започва. И не бива да очакваме да ни каже всичко, което знае. Ние знаем само „донейде” (I Кор. 13:9), до тогава, докато дойде „съвършеното знание” (I Кор. 13:9). Има много научни открития, за които е забравено, че църквата е била против тях и които са доказано вредни. „Бог не би допуснал нещо, ако то не е полезно” – твърдят някои за метода „ин-витро”. Бог допуска и доброто, и лошото, за да имаме избор;дори понякога – няколко шанса. „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно, всичко ми е позволено, ала не всичко е за поука (I Кор. 10:23) – е ясна от Евангелските повели, които Църквата следва. Тази църква – с цялото служение и требите (услугите, които извършва тя, са основния източник на приходи, защото „тъй и Господ е заповядал, проповедниците да живеят от благовестието” (I Кор. 9:14). Може да е малко, може да не стига понякога, но нейните служители си имат работно място – като всички трудещи се – не ходят от врата на врата да мисионерстват, унижавайки се. Не раздават по улици и кръчми брошури, не ги оставят тайно и дискретно по седалките на обществения транспорт. И макар и смирени, те имат своето достойнство и знаят какво значи да поемат кръста и трънливия път. Не е задължително да бъдеш вярващ в днешния глобален свят. Но е задължително, щом имаш остра и конфликтна позиция спрямо една религия (деноминация) да си наясно с нещата, да живееш този тип духовен живот като останалите и то – по правилата; да си кръстен, да посещаваш поне в неделя литургията; да постиш понякога, да се изповядваш, да се причастяваш, да отидеш в храма, ако смяташ, че ти е направена магия. Там със сигурност ще ти помогнат единствено ефикасно и не за суми от порядъка на 200 - 400 лв. И няма да чакаш на опашка за прием от 4 часа сутринта, и да те приемат някъде по обяд. Може ли вярващ християнин да се появява като сянка на богослужението,


ОЩЕ ОТ "НОВИНИТЕ ОТ ВРАЦА"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez Мери попинс - Враца