*

ОТРОВНАТА СИМБИОЗА НА ПОПУЛИЗМА И НАЦИОНАЛИЗМА

|
ОТРОВНАТА СИМБИОЗА НА ПОПУЛИЗМА И НАЦИОНАЛИЗМА

Днес, в столичния хотел „Радисън“ се състоя конференция на тема: „Партийно противопоставяне и етническа толерантност. Избори 2011 – отстъпление от европейските демократични ценности“. Инициативата е на евродепутатите Метин Казак (Алинс на либералите и демократите), Кристиан Вигенин (Група на социалистите и демократите) и Европейския парламент. Председателят на Института за модерна политика Борислав Цеков беше един от основните лектори на форума. По-долу поместваме неговата реч под наслов „Отровната симбиоза на популизма и национализма в условията на криза“:

„Уважаеми дами и господа,

Благодаря на организаторите, на г-н Казак и на г-н Вигенин, които като членове на Европейския парламент за пореден път поставят за обсъждане сериозни проблеми, по които в нашето общество често се мълчи.

Ще кажа няколко думи, които съм поставил в рамката на едно заглавие „Отровната симбиоза на популизма и национализма в условията на криза”. Без претенции за цялостен анализ, но с убеждението на едно мнение, формирано в резултат на съпоставките на политическите процеси в редица държави, преминали през тежки икономически и социални сътресения.

Има едно популярно клише, което се използва, когато се търси оптимистичен поглед към една криза – че китайският йероглиф за „криза” се състоял от две части: опасност и възможност. През 1959 г. Джон Кенеди в една своя реч лансира този превод и след него мнозина политици, учени, оратори от всякакъв калибър, го повтарят през годините. Малцина знаят обаче, че този превод е неверен. Истината е, че китайският йероглиф за криза, според запознатите лингвисти и синолози, включва понятията „опасност” и „критична точка”.

Започвам с развенчаването на тази популярна заблуда не в опит за ненужно оригиналничене, а защото когато говорим за икономическа криза и нейното отражение върху политическите процеси, нагласи и очаквания, е много важно да си дадем сметка, че кризата не ни изправя пред възможности, а пред критичен праг, пред критична точка.

Този критичен праг е свързан най-общо казано с демократичното състояние на обществото – дали под напора на кризата, безработицата, финансовата оскъдица ще запазим демократичните механизми, гражданските права и свободата в икономиката. Или те ще бъдат заменени със силово еднолично управление, ограничаване на плурализма (политически, медиен) и връщане на държавата в ролята на основен разпределител и благодетел на бизнеса и предприемаческата инициатива, на цели социални групи и среди.

Този критичен праг не е някакво специфично проявление на кризата в наши условия. Подобно развитие е закономерност, случва се в общи линии по сходен алгоритъм навсякъде по света, колкото и да се различни понякога социално-политическите и културни контексти – вижте Русия, вижте, латиноамериканските държави. Да не се връщаме по-назад в историята към Ваймарска Германия. Тежките икономически кризи навсякъде поставят оцеляването на демокрацията в опасност и изправят обществата пред критичния праг, отвъд който е несвободата.

Кои са политическите фактори, чиито възход или слабост имат решаващо значение дали този критичен праг ще бъде прекрачен?

Моят отговор на този въпрос, който иначе позволява множество интерпретации е – тези фактори са два: популизмът и национализмът. Тяхната токсична симбиоза може да роди социални експлозии.

И нека, макар и в едри щрихи, да тръгнем по алгоритъма на този процес, така както той обичайно протича в различните общества.

Първо, започва търсенето на виновник за социалните неблагополучия, недоимъци, икономически катастрофи, политически крушения.

Популизмът и национализмът имат различни отговори на въпроса за виновника.

Популизмът започва с демонизирането на политиката, политиците и политическото. На елитите въобще – политически, икономически, социални. По-образованите, по-състоятелните, професори, лекари, академици, адвокати – те са виновни, защото са тунеядци. Те са, според популисткото разбиране и реторика, прогнили, корумпирани, некадърни, откъснати от нуждите на народа. Народът срещу изедниците – това е парадигмата на популизма. „За всичко са виновни предишните и върхушката” – това е универсалното обяснение.

Вместо прогнилите елити и демократичните институции, дебати, процедури, популизмът предлага „прагматизъм” и лесни решения. Прости рецепти. Не са важни правилата, процедурите, институциите, а личната воля и разпореждане на един водач, припознат като „човек от народа”. Защо се губи време за обсъждания в парламента? Кому са нужни съгласуванията на разнородните обществени интереси в рамките на институциите? Защо въобще се губи време? Достатъчно е лидерът на натисне нужните копчета, да извика този или онзи и да се реши насъщния проблем – от селското читалище, през пенсионната реформа до международното положение. Няма идеологии, няма ценности. Има просто говорене и прости рецепти. „Не ни трябват граждански права, важното е да хванем бандитите и негодниците”, „не сме кадърни да разследваме ефективно палежите на автомобили, ще криминализираме носенето на туби с бензин”, „ние ги хващаме, те ги пускат“, „бийте гражданята“, „вън селяните от София, да си протестират в селата“. Въобще, решенията, които предлага популизмът са от типа – щом някой свири фалшиво ще забраним музиката. И когато всичко това се мултиплицира чрез мощен пропаганден апарат за промиване на мозъци, обществото изпада в истинска наркоза и става податливо на най-низки страсти, насъсквани целенасочено или неволно от популизма. Вижте Берлускони в Италия – популизъм, построен върху руините на старата партийна система в началото на 90-те, обслужван от мощен пропаганден конгломерат, който промива мозъци и резултатът е налице – десет години по-късно Италия е болният човек Европа. Това са резултатите от телекрацията – управлението чрез телевизионния екран. Паралелите с политическото развитие на България от последните 3-4 години се налагат от само себе си. Говорил към за тях друг път.

Национализмът от своя страна, търси виновника не в елитите въобще. Национализмът в своите екстремни форми казва – „Не, не са виновни просто елитите. Виновни са зловредните малцинства, които живеят на наш гръб”. Някога в Германия и в цяла Европа това са били евреите. Днес в България са ромите, които живеели на гърба на работещите българи и пр. Винаги схемата е една и съща, различни са само социалните контексти.

Целият въпрос е, че когато тези два фактора влязат в симбиоза, обществото се изправя на критичният праг, за който говорих в началото.

Къде сме ние, както се казва? Докъде стигат популизма и национализма, имаха ли те проявни форми в отминалите избори от гледище на етно-религиозната толерантност. Ще се опитам да дам моят отговор чрез три конкретни казуса, които са общоизвестни и илюстрират начините, по които си служат популизма и национализма с етническата карта. Тези случаи могат да имат твърде разнородни интерпретации. Ето моята.

Първият, изстъпленията на екстремистката клика на Волен Сидеров и „Атака” пред софийската джамия „Баня башъ”. Помним срамните сблъсъци, палежите, омразата и истерията. Какво се случи? Маргинализиращата се партийна клика на „Атака”, превърнала се от уж отрицание на статуквото и системата в една доста угоена и корумпирана част от управлението, предприе в предизборния период серия от акции. Целта – да се разпали тлеещата омраза към различния, към българските турци, към мюсюлманите, за да се мобилизира някакъв ксенофобски електорален корпус. В тяхно лице, екстремният национализъм си послужи с насилие. И, тук добрата новина е, че българското общество се сепна. Всички нормални хора се възмутиха. Граждани и организации отидоха с цветя и с готовност да правят жива верига в защита на правото на хората да изповядват свободно своята вяра. Българското общество показа на развилнелите се екстремисти, че песните на вярата, включително тези, излизащи от мегафоните на един ислямски молитвен дом са част от богатството на нацията, а крясъците на омразата и насилието над друговереца са нещо чудовищно. В крайна сметка, тези изстъпления не постигнаха политическите си цели и кликата „Атака” сега брои последните си земни дни, като политически, макар и уродлив, субект.

Популизмът в тези избори обаче си служи с етно-религиозната карта далеч по-перфидно. И тъкмо поради това представлява по-голяма опасност за демократичното равновесие в обществото. За да няма съмнение, под популизъм у нас обозначавам ГЕРБ. Те са популизмът в най-чист вид. Това че има хора, които ги наричат „десни” са приказки на хора, които от отделните дървета не могат да видят гората. Никакво значение нямат етикетите. Още по-малко това, че ГЕРБ се води член на Европейската народна партия, която е прословута с разтегливостта на политическия си морал. И в името на няколко бройки повече в европарламента е готова да си затваря очите за всякакви антидемократични действия и уклони. Виктор Орбан, който върна унгарската демокрация в пещерната ера, чий член е? На ЕНП! Както се шегувах с един холандски представител от ЕНП преди време, ако бяхме в 30-те години ЕНП сигурно щеше да приеме в редиците си и германската националсоциалистическа партия без да се замисли особено.

Но да се спрем на вторият случай – Катуница. В началото беше едно грозно криминално престъпление. Но всичко след това – съмнителното бездействие на полицията, расистките протести, провокирани и насъсквани от ядрата на футболни агитки и анонимни лица във Фейсбук – беше дирижирано задкулисно от среди в МВР и някои специални служби. Само не особено осведомени хора не знаят за граничното положение на някои от тарторите на тези агитки с престъпния свят, наркоразпространението и пр. Популизмът използва този задкулисен, мръсен интрументариум, за да катализира най-низките обществени страсти с една основна цел – да се отпуши социалното напрежение в безопасна за управляващите посока. Защото цялото усилие на популизма в предизборния период беше да потисне социалните протести на лекари, синдикати, земеделски производители и пр. Всичко беше замитано под килима с натиск, с лъжливи споразумения, с неизпълними обещания само и само да минат изборите. Но напрежението трябваше да се изпусне – какво по-добро от антиромски протести, които ще събудят полемика, страх, ще отнемат обществена енергия? Колко сериозни са били социалните напрежения се видя веднага след изборите – стачки, блокади, митинги, каквито по численост не бяхме виждали в последните десетина години.

Към това, популизма надгради и третият случай – демонизирането на българските турци като избиратели със свои политически предпочитания. Оставям настрана местните призиви и езика на омразата, който се вихреше в общинските избори. За това се говори вече. Но вижте какво стана между двата тура на президентските избори – „да изберем президент без българските турци”. Това беше пропагандната стратегия на популизма. Да, Борисов вече са го научили, че трябва да говори политически коректно и казваше „без Доган”, а не „без турците”. Но цялата пропагандна машина, депутати и разните местни партийни гаулайтери на управляващите лансираха расисткия рефрен „без турците”.

Всичко това, уважаеми дами и господа, ми дава основание да изразя своето опасение, че нашето общество е почти на критичния праг; че симбиозата между популизма и национализма е в състояние да тласне обществото към пропастта на омразата. Мит е вродената и непроменима толерантност на българския народ към различния, към другия. Мит, какъвто е митът за изконната, традиционна и уникална шопска салата, истината за която обаче е, че е наследена не от бабините ни рецепти, а е измислена от „Балкантурист” през 50-те. Толерантността на обществото ни не е даденост, не е състояние, а процес. И трябва да бъде поддържана, възпитавана, укрепвана като доминираща ценностна система в обществото и в публичната среда.

На онези, които биха казали – да, ама така иска народа, тези хора са избрани на избори – ще отговоря: популизмът и национализмът по правило използват демократичната система за овладеят властовите механизми. И Хитлер изоставя революционните методи след провала на т.нар. „бирен пуч“ и тръгва да играе по правилата на най-демократичната по онова време конституция в Западна Европа – Ваймарската. Идва на власт с избори. Въобще изборите, дори когато са свободни и честни (каквито последните местни и президентски избори у нас не бяха!) не са алиби са произвол в нормалната демокрация.

Но у нас има и едно измамно успокоение – „спокойно, вече сме в ЕС, това е като политически борд, Брюксел няма да допусне да се газят гражданските права и да се сее етническа и религиозна омраза“. Това е голяма заблуда. Европейските институции, особено сега в кризата, в която са затънали, не са надежден гарант на правата и свободите. Прав е Комисарят по правата на човека на Съвета на Европа Томас Хамарберг, който остро критикува тези дни Европейската комисия в прекален технически и чиновнически подход към сериозните правозащитни проблеми, които има в отделни държави-членки. Че какво направи Европейската комисия за безобразията с ограничаването на свободата на словото в Унгария. Нищо! Въпреки натиска, резолюциите на евродепутатите, Комисията се измъкна с няколко суховати, чиновнически клишета и даде алиби на Орбан да продължи настъплението си срещу гражданските права. ЕС има един системен проблем – няма капацитет, но което е по-важното – няма и воля на този етап да се следи ефективно за спазването на Копенхагенските критерии, т.е. на състоянието на демокрацията, на медийната свобода, на свободните и демократични избори в отделните държави-членки и да се вземат адекватни мерки. Никаква непреодолима гаранция не е ЕС!

Ние, тук, в България трябва да си свършим работата. Това означава остра гражданска, политическа и медийна реакция срещу настъплението на популизма и национализма и срещу ерозията на гражданските права, срещу манипулираните и нечестни избори.


ОЩЕ ОТ "ПОЛИТИКА"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez Мери попинс - Враца