*

НЕОЧАКВАНАТА РЕИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯ НА ЕВРОПА

|
НЕОЧАКВАНАТА РЕИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯ НА ЕВРОПА

Владимир Шопов
http://reduta.bg

Преди глобалната криза Западът гледаше с известно пренебрежение на индустрията и производството на „неща“. Единственото, което имаше значение бе каква стойност се генерира независимо дали икономиката се движи от големи индустриални производители или от хиляди малки производители на услуги.

Политици и елити бяха убедени, че просперитетът може да дойде и от няколко добре пласирани услуги, за които има глобално търсене. Кризата обаче демаскира това фалшиво успокоение и западния човек се стресна, че единственото, което му е останало е манипулирането на битове информация и хрумването на разни находчиви идеи за продажба по света. Притеснения идват и от начина, по който изглеждат и се развиват новите печеливши от глобалното икономическо пренареждане държави и икономики.

Те не са примери за успеха на вездесъщия пазар, а са авторитарни политически системи със силно направлявана икономическа политика, която постоянно си създава и подкрепя индустриални успехи. На практика мощното индустриално производство е сред основните опори на възхода на Изтока и това започва да стряска западняците.

Изнасянето на работни места дълго време приличаше на рационален икономически ход, от който всички печелеха. Днес все повече хора виждат в него обезкървяване на западните икономики и общества, трайна загуба на способността и културата да „произвеждаш неща“. Преходността и летливостта на продуктите на информационната икономика предизвикват все повече недоверие и губят способността си да печелят доверието на хората.

Те имат смътното усещане, че са загубили важна част от своята среда, живот и бъдеще и не са получили нещо ценно в замяна. Днес от тях се иска да имат не професия, а „способности“, да бъдат бекрайно „гъвкави“ в търсенето на заетост и да сменят поне 10-ина пъти работата си. По тази причина те се чувстват все повече бездомници в собствените си икономики и това усещане генерира все по-голям социален и политически натиск.

Кризата и страха от загубата на индустриален гръбнак

Кризата катализира страховете на много хора, че тихия залез на националните индустрии не е просто следствие от логиката на пазара, а процес с дългосрочни последствия за всички. Изведнъж изнасянето на работни места на изток се превърна не просто в рационализация на разходите, а маркер за необратима загуба на икономически и индустриален гръбнак, който националните държави и техните граждани понасят. За да влошат допълнително нещата оценките за ефекта на глобалната криза върху европейската индустрия показват впечатляващо единодушие.

Мнозинството икономисти не очакват загубените работни места да бъдат възстановени и европейските държави ще трябва да търсят другаде работни места. Това още повече засилва социалната носталгия по загубените индустрии и чувството за несигурност, което повечето хора изпитват, когато стане дума за новите сектори на заетост (услуги, образование, администрация). Така те не просто ще трябва да се примирят с отмирането на вековни традиции, но и да приемат за неизбежна задаващата се неяснота кои от тях ще бъдат печеливши и кои губещи в новото раздаване на икономическите карти.

Страховете на европейците може и да не са издържани по стандартите на рационалната икономическа теория, но са факт и започват да засягат възприятията за самия характер на собствените им общества. За много от тях загубените индустрии удрят устойчивостта и гръбнака на обществото. С техния залез на мястото на големите социални групи се появяват объркани и неангажирани индивиди, които не могат да създават и базово социално сцепление.

На мястото на общностите и виталните градове се появяват затворени комплекси на агресивни консуматори, чиято връзка с останалите е единствено чрез пасивни жестове като национален празник, спортни успехи и други. С други думи, за много европейци с индустрията си отива чувството за национална общност и свързаност. По всички тези причини не е случайно, че повечето европейски държави започнаха усилия за частична и символна реиндустриализация на своите икономики и този процес е една от най-големите и интересни новости на нашата модерност.

Всеки намира по нещо ново

Много европейски държави през последните години търсят различни пътища за рестарт на стари или създаване на нови индустрии. Финландия още през далечната 1992 година си изготвя цялостна нова стратегия за реиндустриализация като в нейния случай това се случва около компютърния и информационния сектори, електрониката, иновациите и образованието. Страната влиза в 90-те години на миналия век с тежка криза на икономическия модел, базиран върху дърводобивната и други помощни индустрии и трескаво търси нов.

Преходът към новия индустриален модел става възможен чрез национално политическо съгласие, реорганизация и инвестиции в образованието, улеснен достъп до капитали чрез членството в ЕС през 1995 и впоследствие членство в еврозоната. В същото време политиката на реиндустриализация стъпва върху по-трайни и устойчиви характеристики на страната като традиции в инженерството, иновационна традиция, фокус върху работата и качеството на фирменото управление и други.

Успехът „Nokia“ става възможен едва чрез комбинацията на всички тези решения, традиции и стратегии. В търсенето на нов модел на развитие ясно се вижда разбирането, че услугите не могат да бъдат гръбнака на националната икономика и тя изисква поне няколко сектора на развитие, в които се „произвеждат неща“, а не просто се обработва информация. С други думи, Финландия не търси просто да нацели някакви сектори на растеж, а създава широки устойчиви индустрии, които поддържат социални общности и дават предвидимост и перспектива на икономиката.

Страховете от загубата на икономически гръбнак застигна и родината на индустриалната революция, Великобритания. Страната няколко пъти се е справяла със загубата на индустриални сектори и дори през 80-те години бе сочена за пример за успешен преход към нови форми на заетост след залеза на тежки индустрии като машиностроене или металургия.

Албионът вървеше в крачка с модерния консенсус и ставаше все по-зависим от финансовите услуги и „творческите професии“ (реклама, изработване на съдържание, правни услуги, медийни услуги, архитектурни услуги и т.н.). След глобалната криза обаче и принудителната спасителна национализация на редица банки нагласите започнаха да се променят. Вчерашните предимства все повече приличат на утрешните слабости. За половин век индустриалното производство на Британия спада от около 40 на 10% и превръща страната в „хартиен тигър“.

Поредни правителства приемат тенденцията спокойно и търсят компенсиращ растеж в секторите на финансите и другите услуги. Промяната започва още с лейбъриста Гордън Браун и продължава сега при управлението на консерваторите под премиерството на Дейвид Камерън. Засега основното усилие е да бъде удържана по-нататъшната миграция на производства и правителството се зае да помага на автомобилопроизводители като Хонда, Нисан, Ягуар и GM.

Тези мерки са от „първо поколение“ и засега никой не се е захванал с по-трудни решения като промяна в данъчната система с оглед стимулиране на производствата или пък нови инвестиции в инфраструктура, която ги подкрепя. Независимо от това, вече и трайно пристрастената към услугите стара Британия е част от клуба на реиндустриализиращите.

Треската на реиндустриализацията застигна с пълна сила и САЩ. Критиците на предкризисния модел на развитие на страната почти единодушно определиха загубата на индустриите като водеща причина за икономически и социален регрес. Президентът Барак Обама реагира светкавично и стартира програма за връщане на работни места, по която местния бизнес получава финансова подкрепа, ако върна в страната изнесени преди години работни места.

Федералното правителство изсипа милиарди долари в автоиндустрията на североизтока, за да я спаси от фалит след финансовата криза. Обама намери милиарди, за да стимулира „зелената икономика“ и развитието на шистовия газ и свързаните с него индустрии. Реиндустриализацията е и една от големите теми на вече започналата предизборна президентска кампания, а Обама и кандидатът на републиканците, Мит Ромни, вече се надпреварват кой да звучи „по-индустриално“.

Дори се очаква сегашния президент да стартира последната права на кампанията си в щата Северна Каролина, където са концентрирани много от новите и възродените индустрии. Америка все повече иска да си върне репутацията на велика сила, която „произвежда неща“!

Вълната от реиндустриализация не засяга единствено западната част на Европа. Бившите комунистически държави от централна и източна Европа също обърнаха поглед назад и си дадоха сметка, че ползите от силната индустрия са много и усилието за възраждане на стари и подкрепата за нови ще донесе много ползи. Сред големите отличници в началото на прехода бе Унгария, която първа започна да привлича много и най-различни западни мултинационални компании.

На практика през 90-те години на миналия век много от новото производство на бяла техника, лека и хранителна промишленост, авточасти бе преместено в централна Европа и най-вече районите около Будапеща и на юг. Полша също получи немалък дял от тези инвестиции. Независимо от това обаче новите пазарни икономики гледаха на тях като на някакъв геополитически бонус след падането на „Берлинската стена“, а не като на задължителен елемент от своето развитие.

Едва през последното десетилетие станахме свидетели на целенасочен опит за реиндустриализация, връщане на заемани позиции и изграждане на нови сектори на индустриално производство. Най-показателен тук е примера на Словакия.

Страната използва добре политическия пробив след епохата на популиста Владимир Мечиар и за няколко години бе хитова дестинация за инвестиции. С комбинация от данъчни преференции, активно ухажване на инвеститори, качествена работна ръка, традиции в индустрията Словакия успя да привлече поредица от автокомпании, които трансформираха икономическото развитие на страната („Фолксваген“, „Пежо-Ситроен“ и „Киа“). Автомобилният сектор вече осигурява заетост на над 70 000 души и представлява почти 40% от националната икономика.

Нейният растеж е почти 2% през настоящата година, докато повечето останали европейски стопанства продължават да страдат от нисък растеж или са все още в рецесия. Големите инвеститори очевидно се чувстват много комфортно в страната, защото и трите автоконцерна планират експанзия за своите производства през 2012 година.

Ефектът от развитието на автоиндустрията „прелива“ и в други посоки. Словакия става все по-голям център на производство на „бяла техника“ като към страната започват да поглеждат и все повече инвеститори от Азия. По този начин ранните неудачници на прехода в крайна сметка се изкачиха в друга категория и гледат доста по-спокойно и уверено към новата глобална икономика.


ОЩЕ ОТ "ПОЛИТИКА"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez