НАУЧНАТА СТОЙНОСТ НА ПОЛИТИЧЕСКОТО СЕМЕЙСТВО ЖИВКОВИ

Милена Бордън, Лондон
Специално за kafene.net

“Да се занимава човек с политическото семейство Живкови едва ли си струва труда. Струва си обаче да се вгледаме в обстоятелствата, които съдействуваха на изграждането му и се проявиха в него с непозната другаде прегледност. Тези обстоятелства не започват от Правец, нито ще се свършат с ноември 1989 г. и независимо дали ще увенчаят бъдеща България с някое ново политическо семейство, ще продължат да тегнат в нашия живот още кой знае колко време.”
Проф. Никола Георгиев, СУ, “Нова книга за българския народ”, С. 1991.

След 1989 Людмила Живкова е споменавана във връзка с две главни политически теми в България: в ролята си на председател на Комитета за култура с ранг на министър през 80-те години, когато "тя предпочитала да представя българската култура на запад, а не в СССР" и, че е покровителствала част от комунистическа интелигенция, "защото е държала повече на националната култура отколкото на съветския интернационализъм".

Известни са също и имената на нейни близки съмишленици като Светлин Русев и Богомил Райнов от света на социалистическото изкуство, Александър Лилов - главен идеолог на БКП по нейно време. Известни са и симпатиите й към академичните историци Александър Фол и Аксиния Джурова.

“Знаеше се в онези мрачни години, че е помогнала на Александър Фол да не бъде репресиран заради буржоазен произход. Това е, може би, нейната единствена заслуга към университета”, казва бивш преподавател от Софийския университет.

Запитах проф. Иван Младенов от БАН има ли място за Живкова в научния свят: “По време на първата асамблея “Знаме на мира” превеждах на австрийски журналист, който взе интервю от нея. Тя не можеше да завърши едно изречение. Не можеше и да пише. Според спомените на Николай Генчев, проф. Илчо Дмитров й е написал дисертацията. Със сегашната конференция, Историческият факултет доказа, че е най-силно идеологизираният в СУ. Искра Баева, която е историк на БКП, се опитва да внуши на хората, че като са минали 20 години от падането на комунизма, може да го разглеждаме научно “обективно”. Няма такова нещо. Както няма такова разглеждане на “Гьобелс”. Живкова може да бъде обект само на партийни кръжоци. Противно. Отвратително. Но България не се омърси напълно защото конференцията не мина без протести.”

През 1980 Живкова посещава Университета Оксфорд на няколко пъти на специализация. Смята се, че там тя работи в кръга на проф. Ричард Крамптън, който е историк, занимаващ се с България по това време и автор на единствената английска история на България. Не е известно, какви лекции е посещавала Живкова в Оксфорд, доколко е знаела английски и дали е можела да говори и пише сама на чужд език.

В български среди в Лондон се говори неофицално, че един емигрант, който е бил в добри отношения с посолството е "написал, каквото трябва да представи за т.н. специализация". Само две години след убийството на Георги Марков в Лондон през 1978-ма, нейният престой в Оксфорд не е бил много огласяван, както от българска, така и от английска страна. И въпреки, че по онова време специализацията на комунистически политик е била рядкост, в колежите на Оксфорд (и Кеймбридж) винаги е имало симпатизанти на комунизма, марксисти, троцкисти и анархисти.

Резултатът от специализацията на Живкова в Оксфорд е българска публикация за Четвероевангелието на цар Иван Александър, което е притежание на Британския музей в Лондон. През миналия месец Британската библиотека изложи ценното евангелие във витрина, но в библиографията на трудове за него не фигурира името на Живкова.

През годините при различни случаи Крамптън е споменавал, че Живкова има принос към родината си, макар че не пише ясно за това в обновената “История на България”. През 2001 година той препоръча разглеждане на концепцията й за българската култура във връзка с академично изследване в UCL-SSEES (School of Slavonic and East European Studies).

Прочетен в западна бибилотека, двутомникът с нейните статии и речи е тъжно доказателство за интелектуалната беднота, в която Живкова се лута и за безмислените издания и преводи на партийната номенклатура в издателство “Народна Култура” с директор Вера Ганчева, което минава тогава за “отворено на Запад”. Живкова има чепат език и неясни мисли, които са поръсени с полу-пънкарско използване на природни понятия като “Земя”, “Слънце” и “Огън” и представени като култура.

Въпреки, че е имала много власт, научната й биография показва скалъпена академична кариера, която трябва да придаде тежест на политическата й дейност като представител на комунистическата партия и държава, оглавявани от баща й.

Напиши коментар