*

НАШИТЕ ВИДРИЦИ

|
НАШИТЕ ВИДРИЦИ

Любослава Русева
Тема

“Ню Йорк. Църква = черква + кръчма в подземната си част. Пушене. Обясняване на “Играта”; препирня кой е “по-велик”. Голяма, тежка тъга, чувство за задушаване. Евтино вино, на галони. Неуютност. Толкова прилича на някакъв бюфет в малка провинциална гара. Изумително мирише на България. Неумитост, шумна нечестност. Бог изцяло отсъства от това място.”

“Между двете хемисфери”, д-р Любомир Канов

Помня, че подчертах тези смразяващи редове след случка, която звучи по-скоро комично: На прием в посолство гостите деликатно отпиват от чашите с вино, докато си приказват приглушено на групички. Масите са отрупани с коктейлни хапки, но гостите – повечето дипломати, свенливо бодват по някоя и продължават разговорите си.

В един момент в залата нахлува владика от Светия синод. Влизането му наподобява нашествие на печенеги и кумани. Негово Светейшество е едро и червенобузесто, а охраната му наброява две комбайноподобни момчета с празни погледи. Присъствието им предизвиква вихрушка, която се превръща в торнадо с приближаването й към масите.

Докато владиката поздравява любезно домакините, охранителите пъргаво пълнят три чинии с мръвки. Единият притичва няколко пъти до мокрия бюфет, след което подрежда питиетата върху висока масичка. Тя е здраво застопорена, слава на Бога, и това е причината да не се килне рязко.

Само след минути, отдадени на двустранно лицемерие с домакините, Негово Светейшество се насочва към масичката, използвайки пастирската си гугла като помощно средство за по-бързо придвижване. Започва да лапа, а момчетата се отдръпват леко встрани, за да не смущават вечерята на своя началник. И тъкмо когато митрополитът е на път да погълне поредното кюфтенце на клечка, колега журналист не издържа и отива при него.

- Дядо владика, сега не са ли пости?

- Пости са, чадо.

- Тогава защо ядете месо? – възмутен е колегата.

- Ама те от месо ли били тия кюфтенца, бе? – прави се на умряла лисица владиката и театрално изплюва апетитната хапка на пода…

На всеки, предполагам, се е случвало да изпита неудобство от излагането на друг, дори напълно непознат човек.

Веднъж здраво си стиснах очите, докато известна актриса се мяташе на сцената истерично. Беше толкова жалко, че сърцето ми се късаше.

Онази случка в посолството беше вторият случай, в който исках да потъна в земята. Оглеждайки презрителните гримаси на дипломатите, аз се срамувах, но не знаех как точно да формулирам срама си. Исках час по-скоро да напусна това място, в което удивително замириса на България. Толкова бързах, че чак си забравих палтото.

И в двата случая чувството за неудобство беше свързано с „шумна нечестност“. Но ако в първия виждах един изхабен артист, който искаше да прикрие професионалното си и личностно срутване с крясъци и търкаляне, то във втория ставаше дума за простак с претенцията да ни бъде (с)връзка с Него…

Преди да продължа, държа да уточня, че ненавиждам тезата „Всички са маскари“ и тепърва се канех да напиша текст за отвратителното дадзибао на един политолог срещу лекарското съсловие.

Да обобщаваш, изхождайки от единични случаи на немарливост, злочестина или бездарие, е също „шумна нечестност“. Нещо повече – то е опасна нечестност, защото, прицелена все пак спрямо интелигентния, обслужва преди всичко обитателите на дъното.

Допускала съм подобни грешки и по тази причина неведнъж съм посипвала главата си с пепел. Но, както казваше Димо Казасов в „Кучешки занаят“ – статия, която всеки журналист би трябвало да научи наизуст – „Машината върви и ти си длъжен да мислиш и тогава, когато в главата ти е пустота, и тогава, когато там вилнее буря и гони далеч и мисъл, и идея…”

Не се оправдам. Само искам да кажа, че понякога попиляваме с лека ръка авторитети и цели съсловия. Много тъпо, понеже свестните тук и сега са останали една шепа хора. Да, много тъпо, много!

Направих тази гигантска прелюдия заради смислените свещеници, които полагат усилия Бог да не отсъства от това място. Заради стотиците хора в расо и с чувство за дълг, които по-долните редове биха могли да обидят и наскърбят. Такива като отец Иван от с. Нови Хан, чийто приют за самотни майки с деца непрекъснато е застрашен от събаряне. И други – като далеч по-скромния отец Драгой от едно подбалканско село, който всяка вечер раздава топла храна на около 200 циганчета.

„Правя им само видрици“ – каза свенливо о. Драгой, когато отидох да напиша репортаж за него. После внимателно затвори вратата под носа ми, за да си дам сметка, че Бог не отсъства, Той непрекъснато обикаля из селото и само аз, глупачката с кучешкия занаят, не го виждам.

Всъщност знаете ли какво е видрица?

На 12 юлий 1894 г. поп Минчо Кънчев от с. Арабаджиево обобщава мемоарите си в забележителен предговор:

„Видрицата носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айрян, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочие, и прочие, каквото си изпроси, та я подарят.“

Затова и той, завалията, нарекъл писанието си „Видрица“.

В него имало „всичко описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочие.“

Забележете само как ги е подредил:

Българи… Даскали… Попове… Арнаути… Разбойници…Турци… Черкви… Цигани…

Разделението не е нито на етнически, нито на съсловен принцип. Във видрицата попада всичко, което броди из тази чудна наша земя – от ишумика до артисалата гозбица. Защото тъкмо почнеш от айряна и таман зачекнеш сиренето, а ето, че върху кратуната ти се стоварила някоя варена тиква!

Като печена в кучешкия занаят сега трябваше да кажа:

- Но да се върнем към темата…

- Ако поп Минчо Кънчев беше жив, щеше да…

- Впрочем ето за какво говоря…

После щях да напиша колко гадно е Варненският митрополит Кирил да се фука с лимузина, докато всички ние пъшкаме под игото на финансова криза. По-сетне щях да се възмутя, че за ремонта на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ нямало било пари, а владиката Кирил получава скъпи дарения. Накрая щях да наблегна върху това, че БПЦ е като бюфет в малка провинциална гара, където сандвичите са запазени само за клерикалните мутри и техните пазванти.

Машината върви…

Истината е, че когато на 6 декември видях как дядо Кирил слиза от „Линкълн“-а, веднага заключих, че Бог го няма тук, защото тук е неуютно, тук Той би се чувствал неумит.

Истината е, че когато на 6 декември влязох в кварталната църква, млад свещеник беше положил длан върху дясното рамо на възрастна жена, която плачеше безутешно. И веднага заключих, че Бог е тук и му е уютно.

Истината е, че когато на 6 декември с мой близък отидохме да си купим пъстърви за Никулден, той ми разказа какво всъщност са „дарили“ на дядо Кирил и толкова се смяхме, че нямаше как, просто нямаше как Бог да не е с нас.

Ето разказа впрочем, защото е поучителен:

Президентите Форд, Картър, както и Рейгън, в началото на мандата си използвали Lincoln. По ирония на съдбата, куршумът, ранил Рейгън, рикуширал от блиндирания Lincoln, така че още през 1983 г. президентският автомобил бил заменен с Cadillac Fleetwood.

Въпросната „лимузина“ на дядо владика пък не била никаква лимузина, а кола от среден клас (дължина – 4,82 м., базова цена – 34 755 долара), а освен това той щял да има сериозни проблеми с обслужването й, тъй като марката е ориентирана към Северна Америка и наблизо няма оторизирани сервизи. Заради това доставката на части ще е бавна и скъпа.

„Колкото до целия контекст, Кирил демонстрира тщеславие, което не подхожда на духовен пастир, а по-скоро на парвеню, лишено от потребителска култура“ – говорим си, докато купуваме пъстърви.

- А може да е вярвал на глупостите, които са му казали, или да е предоставил за дълъг период от време някой църковен имотец на символична цена, срещу което е получил евтина играчка, представена като много престижна – подсказва някой от опашката.

Обръщаме се. Няма никой зад нас…

Много пъти съм писала, че Църквата ни бе лишена от онова духовно обаяние, което очаквахме от нея в началото на „прехода“. После стана още по-трудно да повярваме, че Светият Дух калесва нейните пастири. В мнозинството си те се оказаха лакоми, глупави и противни – като много други българи на много други важни позиции.

Години наред такива лекета ядяха от нашата вяра и я изплюваха на пода като коктейлни кюфтенца. Те лишиха от приласкаване и опора, тъкмо те обрекоха на неуютност много хора, които преди 20 и кусур години започнаха да търсят Църквата. Въпросният Кирил стана емблема на храднокръвието в расо, което систематично се зае с бизнес проекти, а уж младият и, предполага се, по-прогресивен Николай Пловдивски с лекота го последва, като въздигна личния си просперитет до ранга на чудодейна икона.

Шумната нечестност в Църквата обаче е по-шумна от всяка друга нечестност. А владиката Кирил, както много други владици, „шумеше“ доста отдавна. Защо Кирил чак сега подава „оставка“ (не за „Линкълн“-а си, а щото нещо бил станал наопаки), е особено важен въпрос. Този въпрос е част от отговора по каква причина търпяхме и търпим явления като него. Не дали сме вярващи, а защо подминаваме бутафорните издевателства на лица, институционално навлечени в карнавални коруби…

Забелязала съм, че коментиращите във форумите държат авторът да предложи решение, изход. Ако той само критикува или им казва, че всички сме във видрицата, те не са доволни.

Затова тези дни отидох при отец Драгой и го попитах:

- Какво да правим, човече? Само не ми затваряй вратата!

Той може да не е особено учен, но ми каза най-важното:

- В момента готвя. Ела да ми помогнеш, ако искаш.

Поисках и приготвихме много видрици. Не си казахме нищо, докато готвим, освен, че трябва да изтичам до магазина за брашно.

И така тичах, че циганчетата, запътили се към дома му, подсвиркаха и ръкопляскаха.

„Сега, милички“ – виках им. – „След малко ще се върна в Играта. Сега ще се върна в нашата църква“.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez Мери попинс - Враца