*

НАРОД В КОНТЕЙНЕР

|
НАРОД В КОНТЕЙНЕР

Любослава Русева
http://www.reduta.bg

Дни преди марсоходът Curiosity да кацне на Червената планета, в пловдивския квартал „Тракия” се случи нещо не по-малко любопитно: блок 16, известен като „Белия лебед”, осъмна с кацнал на тераса метален фургон!

Съоръжението от типа корабен контейнер се озова по чудодеен начин на осмия етаж, само с един прозорец от едната страна. Близо две денонощия цяла България тръпна в очакване някой да обясни как се влиза в него, а кметът на район „Тракия” разпореди спешна проверка.

Докато светът, нека повторя, стискаше палци марсоходът да се приземи успешно, загадката с фургона занимаваше умовете на всички българи. Все бяхме виждали остъклени балкони и причудливо санирани блокове, но последното изобретение биеше по интерес дори въпроса има ли живот на Марс.

Уви, причината за инсталирането на фургона се оказа прозаична: заради стъпаловидната конструкция на блока, по външната стена на осмия етаж имало непрекъснати течове и жилището вечно тънело в мухъл. В същото време терасата отвън била неизползваема и семейството от осмия етаж решило да си отвоюва това така или иначе излишно пространство.

„Хрумна ни, че не само ще се избавим от боклуците, които изхвърлят съседите от горните етажи, но ще си разширим и жилището“, разказа собственикът на фургона пред столичен вестник. За да се стигне до сегашния етап на постройката, той се консултирал с архитект, проектант и няколко екипа майстори. Преди две години получил и разрешително от районното кметство. Фургонът бил качен с кран, започнало и избиването на външната стена. В крайна сметка инсталирането глътнало толкова пари, колкото за една нова кола…

Ако не сте попадали в такъв контейнер, ще се опитам да опиша как бихте се почувствали вътре:

Подобни фургони бяха раздадени на бедстващите хора в наводненото село Калояново и когато веднъж ми се наложи да вляза в един, получих клаустрофобична криза. Причерня ми, олюлях се, сърцето ми заблъска, започнах да се задушавам. Първата ми мисъл беше моментално да изскоча навън, но краката ми бяха омекнали и не можех да помръдна.

Жената, която живееше в този фургон от няколко месеца, ми разказа, че същото усещане имала и тя. Щом влязла за пръв път в металната кутия, й станало зле и паднала на пода.

После обаче започнала… да се смее. Не знаела защо, просто я избило на истеричен смях. Смяла се дълго и й олекнало. Постепенно свикнала да живее в контейнера, дори престанала да забелязва колко е тясно. Страшно било най-вече през лятото, защото слънцето така напичало металните плоскости, че вътре наставал нечовешки пек, като в душегубка.

Съществува ли живот на Марс, ще разберем тепърва, но съм повече от сигурна, че във фургона на осмия етаж няма и не е възможно да има такъв.

Там е в състояние да вирее само извънземна форма, в чиито представи за красиво и грозно, за редно и нередно, за нормално и абсурдно, зее гигантска черна дупка. Свита в клаустрофобичното пространство на космическия си контейнер, тя просто оцелява, не живее. И ако някога кацне на дъното на кратера Гейл, от който „Кюриосити” изпраща снимки, едва ли някой в НАСА ще повярва, че вътре щъка нещо живо.

Но това си има и добрата страна. Един ден заселването на Марс би могло да започне с подготовката на първите доброволци в пловдивския фургон. Пионерите ще се научат да издържат при екстремални условия и, по-важното, ще се отучат от всякакви претенции към общоприетия досега начин на живот. Собственикът на базов лагер „Белия лебед” пък ще спечели пари и най-сетне ще си купи нова кола. Или втори фургон…

Впрочем в социалните мрежи вече е пълно със закачки по темата, някои от които далеч по-остроумни. Проблемът обаче е там, че смехът, който те предизвикват, ужасно напомня истеричния припадък на жената от Калояново.

Тя се смяла, за да не заплаче, нали разбрахте?

Смяла се дълго от умора, усещане за безнадеждност и самосъжаление. Насмяла се и се надсмяла над тази мизерия, но после свикнала с нея. „Престана да ми прави впечатление не точно колко е тясно, а колко грозно и обидно живея” – това бяха точните й думи.

За разлика от нея, семейството от Пловдив се е напъхало в контейнера доброволно и със съзнанието, че хрумването му е нормално. Този нюанс е особено зловещ, защото подсеща за пряката връзка между бит и душевност, сканирайки точно какво се случва в главите на хората с фургона.

Да, те и преди са живели грозно и обидно, сред мухъла и боклуците, които съседите мятат отгоре. Да, по-добре е да се поразшириш, да спреш влагата, да преустроиш една ненужна тераса в нужна жилищна площ.

С нелепата си инсталация обаче, тези хора са се подложили на кошмарно самоунижение, оценявайки човешката си стойност като незначителна. Нещо повече: натрапили са на всички останали – агресивно и без сетива за абсурда, признанието си, че не заслужават друго, освен една душегубка.

Гледам снимката на отвратителния блок, наречен „Белия лебед” (името му подсказва, че блоковете наоколо са още по-отвратителни), и изпитвам едновременно горест и яд. По-скоро първото, по-малко второто, тъй като в същината си фургонаджиите са някак невинни.

Заобиколени от грозота, те са приели, че грозотата е естественият начин да живееш. Достатъчна им е, душата им не търси повече, защото не познава нейната противоположност. Мечтата свършва до разширяване на хола чрез стесняване на хоризонта. Как ще си купят нова кола, след като не разбират, че животът е движение, впечатление, отваряне, приключение?

Дълги години съм живяла в такъв блок и познавам много техни подобия. Всяко усилие да облагородиш пространство, населено от хора, които не желаят нещо по-различно, е обречено.

Никой не дава пари за пребоядисване, защото „може и така”. Асансьорът се движи, за какъв дявол да сменяме таблото с копчетата, в които сме си гасили цигарите? И по стълбището няма нужда от крушки – уличните лампи хвърлят достатъчно светлина…

Грозотата, освен това, е заразителна. Разбрах го, когато цигуларите от петнайстия етаж си купиха мебели и оставиха найлона, „за да не се захабят”. И напълно се убедих, когато баща ми – професор по физикохимия с международно признание, не издържа на изкушението да остъкли балкона и изнесе там печката.

Трябваше да се разширим – кухнята да стане стая на брат ми, а масата за хранене да се премести в хола, където спяха родителите ни. Още помня срама, когато поканих един приятел на гости и той присмехулно подхвърли: „Който гледа света от остъклена с винкели тераса, едва ли ще стигне далеч”…

Е, беше по времето на социализма. Такива бяха времената, нямаше друг начин.

Само че онзи ироничен приятел говореше за вече вкоренен манталитет и тежка липса на градска култура, от които едва ли някога ще изхвърлим чушкопеците и саксиите с чушки, казаните за варене на лютеница в междублоковото пространство и железните лостове за тупане на килими. Говореше за удивителния ни талант да създаваме и поддържаме грозота, както и за уникалния ни усет към зацапване на общата картина.

Днес често си припомням думите му, докато гледам фасадите на българските домове. Давам си сметка колко е бил прав за остъклените балкони и какъв точен портрет са те на нашата душевност – душевността на селяка-индивидуалист, който гони единствено личния интерес във всяко колективно дело.

Това не е обикновена самодейност, нито е само липса на вкус при ограждането на собствена територия с подръчни средства. Неразвитото ни чувство за общност, а оттам и неразвитата ни дарба да създадем среда на взаимно уважение, или поне на известно съобразяване един с друг, има по-дълбоки корени.

По времето на социализма силовата модернизация на страната, съчетана със смачкването на пооформилите се градски буржоазни елити, буквално изтърбуши нравствеността на българите, поставяйки огромни маси хора в социални роли, които те бяха непригодни да изпълняват. Фигурата на социалистическия мигрант от селата стана еталон на новата българска душевност. Режимът превърна българите в нация, която се състои от парвенюта, а борбата на всеки срещу всеки – в единствения ефективен път към успеха.

Тоталитарният ред строго контролираше терените за себеизява, ясно начертаваше възможните пътища за житейски просперитет. Той, за щастие, рухна, но пък за беда това разкаля терените, които създаваха някакви правила при ръгането с лакти. Остана само ръгането с лакти без никакви правила.

Стихийното закърпване на старите панелки е само видимата страна от фаталната деградация на усещането, че живеем заедно, а за да живеем заедно добре, от нас се изисква приличие в отношението към другите. Нашият индивидуализъм породи не свободна инициатива и конкуренция, не нужда от ред, валиден за всички, а дезорганизация и хаос.

Всеки си е сам за себе си и прави, каквото му хрумне. Един наплесква санираното в розово, друг сменя дограмата с кафява, трети обгражда балкона си с тухли и ги зарязва неизмазани, четвърти дупчи и прокарва кабели, без да го е еня за съседите. Няма хармония, понеже „може и така”, всякак може да я караме в тоя семпъл наш живот.

Българското общество наистина се оглежда в тези фасади. Те са и неговото диагноза. Фургонът на осмия етаж също е много повече от фургон на осмия етаж – той е плашеща метафора за склонността ни към самоизолация.

Неслучайно преди три години остъкленият балкон зае престижно място в класацията на БНТ за битовите постижения на българите през ХХ век – преди автомобила и компютъра. Заедно с чушкопека-първенец, той послужи за прекрасна илюстрация на затварянето ни в бита, където духът ни витае сред абсурдни по своята ежедневност символи. Защото не възможността да пътуваш със собствена кола, не и интересът към широкия свят, който идва на крака чрез персоналния компютър, се оказаха важни за нас, а ароматът на печени капии в зазиданата за кухня тераса. С чушките можем да си направим я салата, я лютеница – какви ти тук полети на духа в търсене на нови хоризонти…

В „Бит и душевност на нашия народ” Иван Хаджийски описва това напъхване в тесните рамки на делника, където дребният човек благоговее пред придобитата собственост и я пази като очите си от останалите. Еснафската привързаност към личното имущество той нарича вариклечковщина заради един парадоксален обичай на габровци:

Преди да си приготвят обща манджа, всеки набучвал с клечка продуктите, които е донесъл, за да си ги различава. Това странно съдружие не ги смущавало – те се събирали, чувствали се уютно, имали усещането за заедност, но хапвали само от своето си. И понеже вътре слагали какво ли не, често се получавал страшен буламач, който едва ставал за преглъщане.

Този примитивен индивидуализъм най-вероятно е подтикнал и пловдивчанина от „Белия лебед” да извърши акта с контейнера, без да разбира колко абсурден е той спрямо общата „манджа”. При това той признава, че още не знае за какво ще използва новата си стая, придобита след голямо ходене по мъките – обстоятелство, което добавя и черпак безумие към безвкусната операция.

Излиза, че човекът е вложил време, пари и нерви в нещо напълно безсмислено. Влачили са се майстори, собственикът се е уговарял с архитекти и проектанти, всички са замервали и чертали, давали са съвети, спорели са, после са наели кран, избита е била стена и т.н., и т.н. – до пълния триумф на глупостта.

Така навремето бай Стефан Урчев, разправя Хаджийски, ял зелен боб от 30 лева килото, защото…не искал да дава пари за зелен боб. За да запази от реката едно място с 20 гнезда фасул, той направил такива баражи, канализации и дървени виадукти, че продукцията му излязла златна. Отгоре на всичко лятно време изтичвал ежедневно по два километра и губел 1-2 часа да види дали патките не са бутнали виадуктите…

Когато беше малък, синът ми се захласваше да гледа новите кооперации в квартала. Гледаше ги с часове как са застанали под произволни ъгли, оси и пространствени перспективи една спрямо друга, и колко безразборно стърчат по вертикала, смайвайки погледа с причудливи скосявания и ъгли, готически покриви, шестоъгълни кули и мезонетни израстъци като от филм на Хичкок. Гледаше ги и питаше: „Защо е толкова грозно?”

Толкова можем, детенце – отговарям му сега, въпреки че отдавна е престанал да ми задава този толкова важен въпрос. Изглежда, с порастването си е свикнал с абсурдната гледка.

В чистата детска душа има инстинктивна тревога и съпротива срещу не-нормалното. В мига, когато престанем да забелязваме колко грозно и обидно живеем, се превръщаме в празен контейнер. Дишаме и издишаме, пием вода, храним се – правим всичко, присъщо на човешкото същество, но вътре няма нищо, не сме същински живи.

На едно място писателят фантаст Айзък Азимов казва, че това, което поддържа духа ни, е любопитството. „Кюриосити” означава любопитство. И когато светът ръкопляска на съвършеното му и красиво кацане в кратера Гейл, аплодисментите бяха тъкмо за човешкия дух.


ОЩЕ ОТ "ПОЛИТИКА"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez