*

НАДЛЪГВАНЕТО ЗА ЗАПЛАТИТЕ

|
НАДЛЪГВАНЕТО ЗА ЗАПЛАТИТЕ

Дойче Веле

Синдикатите притежават и упражняват огромна власт. Това е факт в Германия. В България обаче нещата стоят другояче - там те са слаби и политизирани. Александър Андреев посочва някои съществени разлики между двете държави.

След предупредителните стачки, които блокираха част от транспорта в Германия и затрудниха милиони пътници в цяла Европа, от вчера работодателите и мощният синдикат на работещите в публичния сектор отново преговарят.

Най-малко 200 евро повече на месец...

Става дума за над 2 милиона ангажирани в обществения сектор (без държавните чиновници), където средната брутна заплата, преди данъци и отчисления, възлиза на около 2800 евро месечно.

Синдикатите влязоха в преговорите с искане тази заплата да се увеличи с 6,5 процента или поне с 200 евро месечно. Работодателите отначало отказаха каквото и да било увеличение. След предупредителните стачки обаче бързо сложиха на масата оферта от 3,3 процента увеличение, макар и не веднага, а за тази и идната година – тоест, искат и да си откупят още една година синдикално спокойствие.

Трудовият спор вероятно ще се реши с компромис, както се случва обикновено в Германия. Компромис, който устройва и двете страни, макар че всяка от тях прави и мъчителни жертви в негово име.

Точно това е най-вълнуващото в германския синдикализъм. А как функционира търсенето на компромис? Първо: преговорите за заплати са един, може да се каже, почти непрекъснат процес, който протича с много търпение и от двете страни.

Надлъгване и надвикване почти няма, борави се с цифри, с инфлационни статистики, с данни за печалбите и загубите на работодателя, с прогнози и т.н. Второ: стачката като инструмент се прилага наистина много предпазливо, дори – отговорно. А оттук следва трето – че тези стачки, дори когато са само предупредителни, наистина дават ефект.

Българските синдикалисти - политически изкушени

В България миналата година беше определена от мнозина като година на стачките, в момента също има синдикални вълнения. Това наистина предлага формален повод за сравнение между двете страни, но едно такова сравнение веднага се натъква на фундаментални разлики.

Най-напред нека си припомним, че германското синдикално движение е едно от най-старите в света и съответно е натрупало доста рани, но и доста опит. Синдикатите в Германия са толкова влиятелни, че нито едно важно политическо решение не може да се вземе през главата им. Освен това те са много добре организирани, разчитат на стабилна членска маса. И най-вече – хората имат доверие в тях.

В България синдикалното движение също има стара история, още от края на ХІХ-ти век, но това днес не върши работа. Българските синдикалисти са слаби и твърде поддатливи на политическо влияние и политически изкушения.

Те прекалено често търсят само бърз и външен ефект, вместо да нагазят в дълбокото на истинската синдикална дейност – по места, с хората. А като прибавим към това и обстоятелството, че българите по принцип са недоверчиви хора и рядко се ангажират от сърце и безусловно с общи каузи – картината се намества.

С две думи – в България през последните двайсетина години синдикалните битки са все на парче, кампанийни, с недостатъчна обществена подкрепа и логично резултатите са скромни.

Работодателят е стегнат в здрав синдикален корсет

Синдикалната дейност обаче далеч не се изчерпва само с борбата за заплатите и със стачките. Да вземем например огромните правомощия на един важен синдикален орган по месторабота, а именно на Съвета на работниците и служителите.

Удивителна е сериозността, с която избраните в него и техните колеги гледат на дейността му. Всъщност всички административни решения, свързани с трудовите договори (сключване, прекратяване, трансформиране), трябва да бъдат одобрени от Съвета.

Същото важи и за всички въпроси, свързани с труда: работно място, ергономия, компютърни системи, охрана на труда, отпуски, майчинство, хармонизиране на трудовия и семейния живот, та чак до управлението на ведомствения стол, цените и качеството на храната там.

Но това иска и огромна инвестиция. Всяка седмица – по едно целодневно заседание, а веднъж в месеца многочасови разговори с ръководството. Резулатите обаче си струват.


ОЩЕ ОТ "ПОЛИТИКА"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez