*

КРИЗА С ПРАЗНИЦИТЕ

|
КРИЗА С ПРАЗНИЦИТЕ

ИВАЙЛО ДИЧЕВ
културолог
24 часа

Както е при някои депресивно болни, наближаването на празници предизвиква у българина главно негативни усещания.

При семейните трябва да се обикалят магазините, да се пълни хладилник, да се купи нова играчка за детето, което вече има всякакви неща и не се радва на нищо.

При националните тегобата е най-вече за сметка на културно-масовите деятели, които трябва отново и отново да измислят сценарии за непринудено честване. Не е лесно на журналистите, които в навечерието на светли дати почват панически да обзвъняват уважавани общественици, за които се знае, че няма какво особено да кажат, но пък ще го кажат поучително.

Проблемът на медиите е, че са притиснати от две страни - опитват да отговорят едновременно на педагогическите очаквания и на пазара. Само че как да бъдат интересни чествания, които не просто се повтарят всяка година по един и същи начин (защото в миналото събития се случват относително рядко), но се множат вътре в самата година?

Ще окажем почит на народните будители, иска ли дума; но това не значи, че не сме оказали почест на същите будители-книжовници по-рано в годината на 24 май, на будителите-революционери на 2 юни, на будителите-военни на Гергьовден, на будителите-въстанници на 20 април и тъй нататък. Не значи, че не сме почели годишнината от рождението на Левски и годишнината от смъртта на Левски. Както и на всичките останали будители поединично.

Представяте ли си мъката на горките учителки, които отчаяно се опитват да намерят нещо ново, нещо, което да задържи вниманието! Дори кръглите годишнини вече не са спирачка пред масовото произодство на празничност, защото ако кажеш, че една 122-ра годишнина няма защо да се отбелязва, рискуваш национална анатема, а това вероятно е лошо за тиражите. А впрочем успоредно с националните светини в медийни събития днес са се превърнали и собствено религиозните - в сутрешните блокове ни обясняват как да ги почитаме, ако случайно баба ни не ни е научила. Т.е. пак мъртви, пак благоговение.

Резултатът е като при отпечатването на твърде много банкноти от някаква валута - инфлация. Колкото и мажоретки да сложат пред шествията, колкото и маскирани въстаници да гърмят с черешови топчета, прекаляването със страхопочитанието пред мъртвите кара живите да превключат канала.

Празничното се пренася в чалга клуба, където хвърлят салфетки, в частната заря, където празнуват рожденния ден на шефа, в безпаметното напиване на абитуриентите. Ако съществуваше някакъв колективен разум у нас, щеше да се реши всяка година мемориалните усилия да се съсредоточват върху една единствена дата, която да има истински обединително въздействие върху нацията. Но понеже никой не иска или не може да ограничи празничното свръхпроизводство, случва се както на останалите пазари - печелят продукти от големите чужди компании. Хелоуийн бавно, но неотклонно води към фалит Деня на народните будители.

Забележителното тук е не само че двата празника са близки по време, но и че по същество са едакви по смисъл - секуларизиран вариант на християнските Вси светии, който католическата църква въвежда на 1 ноември някъде през VIII век, вероятно в опит да се централизира почитанието на безбройните светци, мъченици и проповедници, изпълнили практически целия календар. Битката е неравна - за будителите знаем от скучноватия учебник по история, зад Хелоуийн стои грандиозният филмов декор на Холивуд.

Въпросът тук не е кой празник е чужд и кой наш. Повечето градски празници идват отнякъде и участието в тях става за новопосветените в модерността българи начин на погражданяване (например коледното дърво е донесено у нас от чуждоземния княз, заедно с подаръците, гирляндите, коледните песни).

А впрочем защо пък да е "по-наша" хрумката на един министър на просветата от 1922 г., решил да преформулира деня на св. Иван Рилски (стар стил) в един национално-патриотичен ключ, за "бодрост и упование" на младите? И дали някой не се заинати да възстанови този празник само защото комунистите го бяха забранили?

Въпросът, който ми се вижда по-важно да поставим, е какво означава да празнуваш днес. И оттук: кой празник върши "работата" си, т.е. сплотява емоционално общността. На Хелоуийн нещо се прави - знаем какво се очаква от децата, как трябва да се маскираме. Цялата тази демонична образност има за цел да преобърне най-дълбоките страхове на човека; за един ден смъртта става забавна, отвъдното е купон, а болката по загубените мъртви се преобръща в карнавал.

Денят на мъртвите в Мексико е може би най-забележителен в това отношение. При това глобалният характер на празнуването ни прави за малко част от човечеството - тъй както дедите ни, които са почвали да украсяват елхи, са се чувствали част от модерните времена.

Какво точно извършваме на нашите "най-български" празници, примерно Деня на народните будители? От нас се очаква неподвижност - да слушаме с тъжно-одухотворено изражение думите на сътветния общественик, да стоим мирно във времето на заря-проверка, докато някой политик поднася цветя и стои с наведена глава пред монумента. Подобно обездвижване изисква от тялото ни панахидата, където попът пее, а ние се кръстим на съответните места.

Дали това е адекватният начин на честване за съвременния човек? Мисля, че това е риторически въпрос. Впрочем забележете, че и панихиди вече не се правят, нещо стана с този ритуал, някъде изчезнаха черните траурни дрехи на вдовиците от детството ми. Не знам, може би днес мъртвите присъстват при нас под формата на снимки, на филми, на книги; може би са станали толкова много, че тежестта им ни смазва. Не знам.

Но антропологическият факт е налице - ритуалите тип панихида са все по-неадекватни.
Кахърното празнуване само усилва националната депресия, от която е така важно да се отървем. Може би не е лошо да се огледаме, за да видим как по света се организират градски празници, които ангажират индивидуалността, емоцията, творчеството на отделния човек, как се създава емоционална общност.

Празникът на музиката, тръгнал от Франция, е ден в който всеки излиза на улицата и свири на каквото му попадне, цял ден и нощ градът ехти от всевъзможни музики. Във Валенсия по време на Томатина се замерят с домати, а на Файас строят грандиозни картонени изображения с хумористично или приказно съдържание, които накрая изгарят. На Празника на светлината в Лион градът се преобразява от безбройни светлинни скулптури и инсталации. На Св. Валентин влюбените си разменят тайно картички и подаръци...

Въпросът не е да се подражава на някого, въпросът изобщо не нито във формите, нито в сакралните съдържания. Празникът не е, както го подсказва българският език, “празен” ден: той е особено, различно време, в което нещо се прави, нещо се чувства, нещо се измисля.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez