*

КАК СЕ КАЛЯВАШЕ ПРОПАГАНДАТА

|
КАК СЕ КАЛЯВАШЕ ПРОПАГАНДАТА

ИВО ИНДЖЕВ
http://ivo.bg/

Много пъти съм писал за ролята на т.н. „часови вестници“ и имитиращите ги след това пропагандни метастази на прехода към днешното жалко състояние на гражданското ни общество, измерено не само с термометъра на външните наблюдатели за алармиращата температура на тази медийна мизерия, но и с видимата апатия на българските читатели и останали ползватели на публицистичната мисловна каша, поднасяна за все по-голямата дезориентация на хората в България за онова що е добро и зло. Днес обаче имам актуален повод за конкретизация.

Предлагам ви текст от днешния в. „24 часа“ за интерпретацията на протеста срещу семейното тържество във възхвала на Людмила Живкова, в която авторът се изказва в типичния дух на байганьовската идеология, наложена като „висш пилотаж“ и еталон за подражание в българската журналистика.

От всеки абзац на текста кънти лозунгът „Всички са маскари“ и се разтваря целофанът на бухалка за приравняване на всичко и всички към стандартите на опростачването за възвишените цели на обругаването- обругаване обаче, което си има приоритети, но за по убедително се опакова с истини, полуистини и оплювки в различни посоки.

На мушката на пушката тук са, разбира се, „сините талибани“. Но покрай тях авторът пътьом се разхожда и върху някои достолепни глави от господарския кръг на „незабравимата“ Людмила, демонстрирайки познаване на вътрешната му квадратура.

Така е по-убедително, за да се прокара внушението за „обективната роля на Людмила в историята“ и да се обвърже тя с имената на авторитети, като писателят Радичков, който като покойник не може да се защити от предположението, че би се кланял днес на паметта на жената, която на 33-34 години беше поставена на върха на държавата от тираничния си баща с явната заявка да продължи династията му в управлението на тоталитарната държава.

Няма да е личностна нападка, а щрих към темата за характеристиките на профанизиращата роля на т.н. часова журналистика в България, ако добавя няколко думи за самия автор Росен Янков. Той е познат главно в професионалните среди, макар да е от дълги години на върха на „хранителната верига“ на тези вестници.

За разлика от други негови съмишленици, които открито си пишат комунистическите простотии с агресивна омраза срещу „реститутите“ и всичко свързано с тях, Росен Янков, е от „старата къща“, в която има доста информационен багаж, като се вижда и от текста му.

И как не! Работеше в Специалния отдел на БТА, където се обработваше информацията с гриф „строго секретно“, която беше забранена за прочит в събрания й вид дори и на репортерите от Международна информация на агенцията, превеждащи за тези тайни бюлетини статии от западните издания и агенции. В специалния отдел се прослушваха и обработваха на текст лентите със записи на вражеските радиостанции, за което, както научих едва след 1989-та година, ставайки директор на агенцията, е работил цял център, изнесен извън София.

Така че колегите от отдела бяха сред най-осведомените за истината за България и външния свят, забранена за всички, извън списъка на правоимащите да знаят тази строго секретна горчива правда. Тъкмо от тези бюлетини, които неправомерно четях по цели нощи по време на самотно дежурство пред телексите на световните агенции, защото се намираха в чекмеджетата на шефовете на редакцията, научих за предстоящата демонстрация на „Екогласност“ на 3 ноември 1989 г. И реших не само да отида, но и да заведа колкото се може повече колеги.

Тръгнах от врата на врата в БТА и успях да убедя …един! Това беше Росен Янков, оказал се по този начин участник в първата и последна демонстрация в София по време на режима на Живков, която започна като протест на еколози, но завърши пред вратите на Народното събрание със скандирания за демокрация и избори- същинска „талибанска операция“.

Това също е Росен Янков с днешна дата, изявяващ се като автор на класическо българско вестникарско четиво в стил „всички са маскари“, за да бъдат омаскарени, все пак, най-големите маскари, омразни на автора и подобните му:

20.10.2012 Росен Янков

За покойната Людмила Живкова или добро, или лошо. Но не и нищо! Затова възмущенията на черносините талибани от ДСБ, че се свиква научна конференция за щерката на Тодор Живков, са също толкова отблъскващи, колкото и славословията на форума по нейн адрес.

Висш изразител на тези възмущения е Веселин Методиев, един от везирите на Иван Костов. Този човек беше министър именно на образованието, пък сега негодува срещу академичната свобода и срещу правото на историците да си чоплят историята.
Но какъв нейн прочит ни предлага Методиев и каква нагласа към нея изразява той? Видяхме каква с паметника на Светослав Лучников в една софийска градинка. Този паметник е еманация на мирогледа на ДСБ. Той е пример за примитивно възвеличаване, каквото един паметник на Людмила не би постигнал. (А и самият монумент в градинката е бая грозен.)

Лучников бе вносителят на най-нескопосаните закони за реституция в Европа, писани уж в името на справедливостта, но довели до много големи несправедливости и допринесли в крайна сметка за ограбването на българския народ.

Лучников обаче бе автор и на проникновения за същността на педерастията в Античността и днес. Един научен симпозиум за осветляване на историческия му принос безспорно би събрал сини знаменитости от 90-те г. като Филип Димитров и Йордан Соколов под неспирните дюдюкания на червените бабички.

Точно такава е и конференцията за Людмила. На нея се изказват все същите морални стожери на обществото, които слушаме повече от 30 години. Защо например Светлин Русев най-после не млъкне!Беше член на ЦК на БКП, беше и дисидент, отдавна е и академик. Моралните му наставления обаче не спряха при всички режими. Ако утре България я завземат уахабитите, със сигурност пак ще слушаме Светлин Русев от минарето на джамията “Баня баши”.

Общото между него и Нешка Робева е, че се увиха като бръшлян първо около снагата на Людмила Живкова, а после и около петричката врачка Ванга. А общото между Ванга и Людмила бе наличието на “трето око” и у двете.

Именно зрелищното потъване на Людмила в окултизма и езотериката, и то в идеологическия разгар на студената война през 70-те години, я прави толкова интересна като историческа фигура. Баща й, макар и васал на руския цар, все пак бе самодържец в собствените си владения.

И понеже социализмът си беше чист феодализъм, виждаше му се естествено да предаде властта по наследство на своята дъщеря. Заради смъртта й той не успя, но такива опити има във всички комунистически държави, а от европейските – само в Румъния и България.

Някои от тях и успяха. Например в Северна Корея властта мина от дядото Ким към сина Ким и сега вече е в ръцете на внука Ким. Наследяване имаше и в Азербайджан от Гейдар Алиев към сина му и в съветските републики в Азия като Таджикистан. Наследяване е налице и в Куба между братята Кастро, както и при леви сатрапски режими като Ирак на Саддам, Либия на Кадафи и Сирия на баща и син Асад.

Подушила наследяването, една цяла пасмина хитреци и блюдолизци се усука около Людмила, за да се облажи. Ходът на Тодор Живков със свалянето на твърде популярния Станко Тодоров през 1980 г. и замяната му с говорещия с руски акцент Гриша Филипов начело на Министерския съвет бе вярно разчетен от нея като подготовка за по-лесната нова смяна на Гришата с Людмила.

Извън тая пасмина обаче разхлабването на класовата борба тогава подейства животворно на даровитите творци.

Йордан Радичков например би отишъл да слуша на конференцията за Живкова, ако бе жив. Само този неудостоен български нобелист е достатъчен, за да се разбере обективната роля на Людмила в историята, а оттук и интересът на учените към нея.
Но научният интерес е нищо в сравнение с окултния. Щом Елена Блаватска – тази доказана шарлатанка! – продължава да се радва на такава слава, Людмила още дълго ще бъде знаме на всевъзможни секти и нюейдж движения.

Освен това смъртта е трагична, което, без да я прави народна героиня или пък предтеча на днешната жизнерадост и дръзновение, също усилва интереса към личността . Изгледите тя да наследи баща си начело на държавата са ужасявали не само чугунените глави в София, но и хора като Суслов и Кириленко в Москва, т.е. кардиналите на съветското мракобесие.

За други пък, доста по-прагматични, е било просто неприемливо властта да получи човек, на когото е отваряна главата от хирурзи. Освен чисто медицинските неизвестни този човек най-малкото става крайно непредсказуем в поведението си, а това с всички сили важеше за Людмила Живкова.

Ето защо от сегашната перспектива се вижда, че Людмила Живкова не е имала никакъв шанс.

Днес обаче тя тупти дори в сърцата на талибаните от ДСБ и мнозина мислят за нея като за огън. Точно както си го бе пожелала.


ОЩЕ ОТ "ПОЛИТИКА"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez