*

ИГРАТА НА ПОВЕЛИТЕЛИТЕ

|
ИГРАТА НА ПОВЕЛИТЕЛИТЕ

Цветозар Томов
http://www.reduta.bg

Повод за тези редове е разтърсващият текст на Любослава Русева „Повелители на мухите”, публикуван в списание „Тема” и тук.

Днешната ни публицистика е вперила предан и благосклонен, или отчужден и враждебен поглед в политическото злободневие, и рядко го отклонява натам, където са истинските ни проблеми: а те винаги са свързани с моралната ни устойчивост. Моралната устойчивост на народа ни, обществото, властта, хората, родителите, на всеки от нас. Моралният смисъл на самата думичка „ние”. Изключенията са малко и този текст, а и цялостното творчество на автора му са сред тях.

Пиша не за да коментирам текста на Любослава Русева, а за да размишлявам в една от посоките, които той разкрива пред читателя.

Първото, което искам да кажа: разривът между поколенията винаги е проекция на ценностния разрив вътре в поколението, което е на власт. Именно заради това личните усилия да спасим децата си от самота, да бъдем заедно с тях, за да им съхраним детството, са обречени, независимо от това колко самоотвержени ще бъдем в тях.

Максималното, което можем да постигнем, е да споим нашата самота с тяхната, като по този начин ги защитим частично от враждебността на собствената им среда. Цената, която те ще платят за тази защита, се изразява в това, че възможностите за адаптация към средата им ще намалеят още повече. Ако са невъзможни множество споделени родителски усилия, т.е., ако са се разпаднали онези не винаги видими общности, които правят света на възрастните видян през очите на децата, единен и понятен, личното родителско усилие черпи своя смисъл само от борбата за оцеляване в един загубил морална достоверност свят.

Субкултурата на младите, колкото и понякога да изглежда враждебна и агресивна в очите на възрастните, в нормалния случай е протест срещу част от правилата и нормите. За да се адаптира към света на големите, младото поколение се стреми да го измени. И частично успява. Така напрежението между генерациите поражда социална промяна и всъщност „удържа” цивилизоваността, възможността да се живее сред общоприети правила и норми, които се модернизират в резултат на натиска на всяко следващо поколение.

Когато младежката субкултура стане „разцивилизоваща”, по сполучливия израз на Любослава Русева, това е признак, че правилата и нормите в света на възрастните тъкмо не действат. Иначе казано, този свят е във война, престанал е да може да бъде ориентир за поведението на децата, дори ориентир, който да породи нормална младежка субкултура, нормална съпротива. Редукцията към дивачеството остава единственият изход. Когато възрастните са във война, децата винаги са на самотен остров.

Така е и в романа на Голдинг. Войната е фон, на който се развиват събитията в „Повелителят на мухите”. Възрастните не просто отсъстват, техният свят присъства чрез тяхното отсъствие, породено от войната. Разлагащият се труп на парашутиста поражда мистичен ужас, докато стои над острова, закачен на парашута, и все пак сдържа детската жестокост. Голдинг описва едновременно убийството на Саймън и отстраняването на трупа, и в това има потресаващо точна символика - когато нищо не е останало от света на възрастните, тогава вече човешкият живот престава да има цена:

„Само звярът лежеше неподвижен на няколко стъпки от морето. Дори под дъжда те виждаха колко мъничък звяр беше той; и кръвта му вече правеше петна по пясъка.

Силната вихрушка понесе дъжда настрани, отвявайки водата от горските дървета. На планинския връх парашутът се издуваше и се движеше; фигурата се плъзна, изправи се на крака, завъртя се като пумпал; фигурата политна надолу в бездната от влажен въздух и запристъпя със схванати крака по високите върхари; пропадна, продължи да пропада, полетя към брега и момчетата се втурнаха с писъци в тъмнината. Парашутът повлече фигурата, която забразди лагуната, блъсна се в рифа и изчезна в морето.”

В този прекрасен роман Уилям Голдинг ни показва какво става с децата ни, когато ние отсъстваме от живота им. Позовавайки се на този роман, Любослава Русева тревожно ни напомня, че това се случва и с нас самите, пред очите ни, а ние често даже не го забелязваме, уповавайки се на изпразнени от съдържание правила и институции:

„Диригентът не познава нотите, а оркестрантите дори не знаят как да държат инструментите. В публиката са техните деца, които нямат представа от музика, но инстинктивно усещат предстоящата излагация. Започват да дюдюкат и да хвърлят хартиени стрелички; да се подиграват на онези отвратитковци и противисти, които се преструват, че са на сцената, защото могат да свирят…”

Съвсем наскоро участвах в телевизионно предаване, посветено на новия проектозакон за детето. Този проектозакон сякаш е пронизан от основната идея, че държавата е призвана да защитава децата от родителската власт. Струва ми се, че склонността ни да приемем изземването на родителската власт от страна на държавата е още един признак за безпомощността ни да заемем морално отговорна позиция спрямо нашите деца.

В това предаване, при обсъждането на темата за родителското насилие, журналистката Яна Бюрер Тавание зае категоричната позиция, че всяко физическо насилие на родител спрямо детето му, трябва да бъде публично санкционирано. Трябва да призная, че това изказване на младата дама, въпреки несъмнената му и вероятно искрена политическа коректност, ме натъжи и смути.

Изземването на правото родителят да накаже детето си, включително и физически, издава неразбиране на същината на самия проблем. А той е: възможна ли е социализация без насилие. Детето се ражда невинно, и следователно напълно неморално същество, в смисъла на Киркегор. Защото не познава греха. Оттам и неговата невинност.

Различаването на доброто от злото е невъзможно без грехопадения. Ако родителят е инстанцията, определяща разликата между добро и зло, той може да го постигне само като поощрява и наказва. Единственият начин неизбежното родителско насилие да бъде възприето като справедливо от детето, е то да бъде съпроводено с любов и грижа.

Не искам да бъда разбран криво – не съм привърженик на физическото насилие и прекрасно знам, че живеем във време, в което прекалено често се случва родители брутално да изтезават децата си. Но прехвърлянето на родителската отговорност към институциите и отричането на възможността за легитимно наказание от страна на родителя е изключително опасна и по същество бездушна тенденция. Достатъчно е да видим как институциите възпитават децата там, където родителите ги няма…

Но да се върна отново към романа на Уилям Голдинг. В него обратното движение от цивилизованост към варварство в свят, където тъкмо родителите ги няма, съдържа интересно противоречие. Отрицателният герой, главатарят на бъдещото племе Джак Меридю, се явява в ролята на водач на група хористи. Възпитаните униформени момчета ще тласнат към дивачеството всички, изземвайки постепенно властта над острова. Техният водач ще се превърне в кръвожаден вожд.

Но защо? Защо Ралф губи, а Джак печели войната на острова?

Бих искал да дам донякъде парадоксален отговор: защото групата на хористите е по-цивилизована от останалите в ситуация, когато децата са останали сами. Хористите са организирана група, споена от обша символика, имаща легитимен водач. Останалите деца са захвърлени сами на островната пустош. Групата на Джак има колективен морал, а останалите нямат.

И именно поради това хористите губят гласуването за вожд. Опитите да играят играта на повелителите завършват с провал. Триумфът на дивачеството е заложен още в самото начало, където варваринът е Ралф, а цивилизованият опонент – Джак. Ето как Джак издига кандидатурата си:

„Аз трябва да бъда вожд — каза Джак с простодушна наглост, — защото съм отговорник на групата и старши хорист. Мога да вземам чак до диез.”

Срещу него обаче стои раковината и нейният господар. Ралф е избран заради инстинктивното преклонение пред мощта на мистичната и примитивна сила. Поради същата причина по-късно той ще бъде победен и гонен:

„Нито едно от момчетата не би могло да даде разумен довод за това; ако някой беше проявил разум това бе Прасчо, а за водач очевидно най-подходящ беше Джак. Но Ралф, както бе седнал, излъчваше спокойствие с което изпъкваше пред другите, освен това беше снажен и привлекателен, а имаше и нещо, което действаше по загадъчен, но много силен начин — раковината.”

Изчезне ли респектът пред света на възрастните, всяка спонтанно организирана детска група създава йерархии, подчинени на преклонението пред примитивната сила. В това само по себе си няма нищо лошо, защото е израз на енергията за изява и промяна, която младото поколение носи и трябва да носи. Но ако „играта на повелителите” е напълно обезценена в очите на децата, подобни йерархии остават единствената възможност за себеизява, а младежката субкултура става крайно агресивна към обезценените обществени норми и правила.

Обезценяването на нормите и правилата е основната причина агресивността на младите да не бъде въздържана от спонтанна групова реакция. Хулиганското поведение на групата 14-15 годишни момчета, описано от Любослава Русева, добре илюстрира вътрешната логика на явлението. Всички възрастни са сами. Никой не смее да реагира, защото ще се изправи сам срещу хулиганстващите и ще бъде смачкан. Няма очакването, че ако го направи, ще бъде спонтанно защитен от други възрастни.

В групата на малките хулигани има морална сплотеност, останалите са атомизирани „цивилизовани” индивиди. Затова и безчинството става възможно. Защита се очаква единствено от все по-безразличните към ставащото в България институции.

Къде е изходът? Да, най-напред да имаме таланта да бъдем хора, да видим колко от мостовете към своите деца сме изгорили и защо. Да се опитаме да ги построим наново. Но, нека не звучи помпозно, в едно морално достоверно общество няма чужди деца. Когато едно поколение опустоши ценностите, следващото ще опустоши домовете. Когато играта на възрастните, на повелителите, е без правила, тя се нарича война.

А, както вече споменах, тогава децата винаги са на самотен остров, чието опожаряване е неизбежно.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez Мери попинс - Враца