*

ГОЛАТА ИСТИНА - КРЪГЛА ДВОЙКА

|
ГОЛАТА ИСТИНА - КРЪГЛА ДВОЙКА

Георги Филипов
Дневник

Два медала и 63-о място в класирането по нации – това е равносметката за представянето на българските спортисти на олимпийските игри в Лондон. Може да е тъжна, но е реалистична и очаквана.

След петте медала и титлата на Румяна Нейкова в Пекин за всички непредубедени беше ясно, че в Лондон няма да има и толкова по много причини, които в крайна сметка идват от очевидната липса на състезателен потенциал. Сега е времето да се оцени какво се случи и какво трябва да се направи, но изводите вероятно няма да са по-различни от преди четири години. И оттук започват проблемите. А те са много.

На първо място

като се започне от хората, които управляват спорта в България

и тяхната представа за нещата от живота. Неизвестно защо преди, по време и след края на олимпийските игри от "отговорните фактори" получаваме само бодряшки прогнози и неоснователни оправдания с липсата на спортен шанс. Преди заминаването Стефка Костадинова опровергаваше прогнозите на учените с оптимистичните "минимум шест медала".

Там някъде виждаше нещата и спортният министър Свилен Нейков, а след края премиерът Бойко Борисов обяви, че всичко е наред, само късметът не бил на наша страна. Вероятно все пак някой трябва да му припомни, че късметът в спорта обикновено върви със силния. Но когато тяхната оценка коренно се различава с действителността, причината може да бъде или в крайната експертна некомпетентност, или простото желание да прикрият ръководните си провали.

Цели четири години повтаряме, че българският спорт е обречен да чака титла единствено от Станка Златева, защото просто няма друг. Че с оттеглянето на Нейкова си отиват последните качествени и конкурентни спортисти. Казваме го отново – сега най-големите успехи идват от поколението на спортистите, родени през 1983 и 1984 г., които в момента са на 28 и 29 години.

След четири години от тях медали и успехи едва ли могат да се очакват

просто защото възрастта си казва думата. Казва го по начин, по който Станка Златева го изживя болезнено – тя стана жертва на идващото след нея поколение на още по-силни физически и технически състезателки. Или пък например го почувства Петър Стойчев, който въпреки рекордното за себе си плуване на 10 километра трябваше да се примири с факта, че 36 не са като 26 и тежат.

Поне от четири години повтаряме, че

финансирането на спорта не е въпрос на количество, а на качество

на изразходваните средства. И въпреки това отсреща се чува само едно и също – олимпийските спортисти са осигурени със средства. Но как се харчат е друг въпрос, който никой никога не повдига. Е, сега вече има тази възможност това да се провери и промени. Много федерации трябва да дават отговори. Отговори трябва да даде например лекоатлетическата федерация, която има перфектното основание да се скрие зад европейската титла на Ивет Лалова от юни. Но няма каквото и да е оправдание за тоталния провал на всички участници на олимпийските игри.

Няма обяснение и оправдание защо състезатели с доказан туристически афинитет като Венелина Венева все още получават шанс да изживяват олимпийската си мечта. Няма оправдание какво е станало с тези над 2 милиона лева, които получава всяка година и какво дава като резултати насреща.

Подобни въпроси могат да бъдат зададени и към редица други федерации, които са се хванали като удавници за сламка за един или двама спортисти, за да им осигурят олимпийско финансиране за следващия цикъл. Неслучайна беше саможертвата на Йордан Йовчев и Петър Стойчев – влизането или невлизането във финал означаваше повече или по-малко средства за гимнастиката и плуването до Рио де Жанейро.

Няма оправдание дори за това, че федерацията по бадминтон плаща всички участия на Петя Неделчева на комерсиални турнири, а тя има наглостта да се оплаква, че не получава средства. Вероятно с изключение на бокса и вдигането на тежести няма да се намери федерация, която да оправдае финансирането. И двете участваха с минимален брой състезатели, от които всичко влязоха в първата петица.

Непрекъснато повтаряме, че трябва

генерална промяна в отношението към масовия и професионалния спорт

Повтаряме, че федерациите трябва да спрат да се интересуват само от т.нар. спорт за високо спортно майсторство. В последните 20 години много малко от тях разбраха, че ако няма масовост, няма как да има и силни професионални спортисти. Че не е възможно да искаш от един потенциален талант да стане един шампион. Че вероятно шампионите са много, но трябва първо да започнат да спортуват и да има естествен подбор.

За федерациите обаче това е тема табу, защото държавното финансиране зависи само от елитните резултати. Президентите на големите федерации с малки изключения са свикнали да искат все повече и повече финансиране и никога да не се чувстват отговорни за нереализираните резултати. Много малко имат доблестта на президента на борбата Валентин Йорданов да се чувстват съпричастни и дори засрамени за провала на своя спорт.

Вероятно някъде е сбъркана и методиката, напук на премиерските оценки. Иначе няма как да се обясни тоталният провал в борбата, където има качествени състезатели, световни медалисти и шампиони, изцяло и безрезервно финансово подкрепени, но безкрайно неподготвени за олимпийските игри. И всичко това на фона, че заместник министър на спорта е специалист от Националната спортна академия, който уж трябва да е наясно с научните тенденции при управлението на процесите. Учените от НСА все още имат самочувствието, че подготвят супер специалисти, но само на тази олимпиада имаше поне петима състезатели, които предпочетоха да се готвят в чужбина или при чужденци - двете плувкини, фехтувачката Маргарита Чомакова, Петър Стойчев и Ивет Лалова.

Вероятно някъде имаше и липса на опит и пренапрежение, както се случи с ансамбъла по художествена гимнастика или щангиста Иван Марков. И в двата случая медалите им бяха поднесени на тепсия, но те не успяха да ги вземат. Волейболистите също докосваха медалите, но след всички емоции и промени в нагласите не успяха да изиграят мача за третото място.

Когато се съберат всички фактори за провала, ще стане ясно, че българският спорт има нужда от качествена промяна, а не от количествена. И то сега, и то от нови хора почти навсякъде. На първо място трябва да се започне с това, че

ръководителите трябва да излязат от костюмите на администратори и да станат вдъхновители

Такъв, какъвто беше Себастиан Коу, който вдъхнови целият британски бум. Българският олимпийски комитет и неговият председател да престанат да бъдат просто един администратор на участието на игрите и констататор на резултатите. Нещо, за което Костадинов се сети след завръщането, когато заговори за това, че трябва "да направим невероятен анализ и големи изводи, защото има много грешки и в методиката, и в подготовката".

След това да спрат да се оправдават с липсата на бази. Това пречи, но не е единственият и най-голям проблем. Защото логичният въпрос е дали като има обновена зала спортната гимнастика е станала по-силна? Като има ремонтиран комплекс по борба, този спорт по-добре ли се представи? С новите стадиони по лека атлетика в Сливен и Правец, откривани с пищни церемонии, атлетите по-качествени ли са и по-добри резултати ли постигнаха? Немалко спортисти признават, че в духа на българина е да се представя най-добре, когато му е най-тежко и волейболният отбор беше доказателството за това. Преди четири години всички обясняваха, че проблемът бил в липсата на допинг лаборатория. От тогава тя все се оборудва, но вече никой не се сеща, че може да се оправдава с нея.

Очевидно е, че промяната трябва да започне веднага. Тя трябва да започне от оценката, че това е позор (както го нарече Станка Златева, макар тя да не е точният виновник за него). Да се каже, че България изостава във всяко отношение и най-вече в отношението към спорта от всеки отделен българин. Да се признае, че промяната трябва да е генерална и бърза. Че тези ръководители на федерации с малко изключения трябва да си отидат и да бъдат заменени от хора, които искат да работят така, както го направиха в най-успешния спорт в Лондон - бокса.

Спортният министър трябва да спре да обяснява, че сме на прав път и резултатите от неговата работа не можели да се видят за три години, а след няколко мандата. Да спрем да се заблуждаваме, че българските треньори са най-добрите треньори на света и че получават квалификация на световно ниво в спортната академия. Стига розови очила и мегаломански проекти за строежи на многохилядни зали.

Спортът просто не зависи от това дали се управлява от министерство или агенция, а от начина на управление. Спортът не зависи от това дали в Пловдив ще има 10-хилядна зала, а дали ще има стотици площадки и зали по места. Като всяка друга дейност изисква всекидневна работа, във всеки град и село, от подготвени хора и с широко отворени очи и уши и усет за таланти. И не на последно място спортът се прави със сърце. От хора като Йовчев и Стойчев, които въпреки напредналата възраст се раздадоха до последна капка сили. Не се прави от височината на кабинетите на бул. "Васил Левски" 75.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez