*

ДАЛИ НЯКОЙ ЗНАЕ КАКВО ТОЧНО СТАВА?

|
ДАЛИ НЯКОЙ ЗНАЕ КАКВО ТОЧНО СТАВА?

Ясен Бориславов
Сега

Който е гледал филма "Чичо ми от Америка" (реж. Ален Рене, 1980), вероятно си спомня кадрите с белите мишки, които кротко поминуваха в чистичка лаборатория до мига, в който един биолог им пусна слаб ток по дъното на клетката. Тъй като не разбираха кой точно им причинява това непознато страдание, животинките се сбиха. Филмовата метафора доста напомня за ситуацията, в която се намира България, а отчасти и светът днес. "Ураган от общ и всеобемащ фарс бръсне европейската земя", както пише Ортега-и-Гасет. Казал го е преди повече от 70 години, но звучи актуално.

У нас железничарите стачкуват, защото БДЖ е пред фалит, браншови организации и синдикати протестират по софийските улици, учени от БАН демонстират с примки на шиите, блокират се пътища, а вероятно предстоят и по-мащабни действия. Очаква се полицаите също да се включат в протестите, сигурно ще ги последват миньори, лекари, учители, студенти, пенсионери и всички, които не харесват живота си.

Недоволството изглежда масово,

макар че липсва ясен адресат на гнева. Най-остра неприязън събира личността на Симеон Дянков, сякаш е някакъв самозван зъл ковчежник, а не министър в легитимно и демократично избрано правителство. Личността на премиера засега е видимо пощадена от този гняв поради социопсихологически, а не рационални причини. Той е момче от народа, "един от нас", за разлика от Дянков, който е бивш банкер с гъгнив глас и очила, дошъл от Америка, за да обърка и без друго сбърканите национални финанси. Борисов все още е национална икона, но близките дни и седмици ще поставят на изпитание неговите иначе забележителни комуникативни способности. Любопитно е дали и този път успешно ще влезе в образа на Данко, който води народа през гъстата гора, осветявайки пътя с пламъка на сърцето си. Месец след местните и президентските избори, убедително спечелени от ГЕРБ, ситуацията прави съвсем уместно цитирането на няколко стиха от Константин Павлов.

Нашата съпротива - еротична игра.
Боричкаме се сладострастно,
отдаваме се доброволно,
а стенем, че сме изнасилени.

Възможно ли е правителството да падне в близките седмици? Ако у нас имаше букмейкърски къщи с нетрадиционни залагания, вероятно този въпрос би захранил силни хазартни страсти. В момента падането на кабинета изглежда нереалистично, защото Борисов си осигури парламентарно мнозинство. Опозицията може да поддаква на протестите, но е слабо вероятно да ги оседлае. От БСП обявиха, че по принцип подкрепят всяко недоволство срещу правителството, но засега нямат намерение нито да подсторват протестите, нито да ги оглавят. Подтекстът е, че в момента падането на кабинета е нежелателно и ако тръгне да се срутва, вероятно левицата ще се опита да спре или поне да забави процеса. ДПС традиционно се нагажда според обстоятелствата и не би се ангажирало със самостоятелна акция. РЗС е политически мехур с водевилно поведение и съмнително бъдеще. Освен това лидерът му, след като не успя да уволни Бойко Борисов, седна в скута му. Янето все пак е непредвидим и от него винаги може да се очаква политическа димка, но нищо повече от това. "Синята коалиция" доизживява своето минало, а "Атака" е затънала в "битово разложение". На този фон синдикатите изглеждат като политически играч, какъвто обаче те не са и не могат да бъдат. Пък и сигурно не искат. Те обичат да се заиграват с властта, но не и да носят политическа отговорност. Могат да свалят правителства, но не и да управляват.

Парадоксално е, че пълната политическа деморализация се оказва източник на политическо равновесие. Но равновесието може да е измамливо и нетрайно, особено ако протестите продължат и ако се радикализират, което не е изключено.

Това е цената на популизма - отсъствие на предвидимост

Хората излизат на улицата не просто заради пенсии, заплати и неизпълнени обещания, а заради отнет житейски хоризонт. Те протестират заради усещането, че всъщност никой не управлява. И явно не само у нас е така. Движението "Окупирай Уолстрийт", което събира все повече привърженици по света, вълненията в Гърция и други европейски страни, както и в Арабския свят изглеждат мотивирани повече от страхове, отколкото от надежди. Няма значение дали страховете са рационални, или не. Страхът невинаги се нуждае от конкретна причина. Най-истинският и най-интимен човешки страх е страхът от тъмното.

Дълговата криза в Европа, очертаваща все по-неясно бъдеще за еврозоната, а поради това и за проекта ЕС, мотивира страхове, които няма как да не рефлектират и у нас. Все пак членството на България в ЕС е най-сериозното политическо постижение на страната за последните години. В тази застрашена от продънване кошница са ни всичките яйца. Логично е събитията у нас да се развиват в синхрон със ставащото в Европа. Четирибуквието ГЕРБ е заявка точно за това.

Да се протестира изобщо, срещу неправдите на живота, срещу злочестата съдба, срещу разминаването между желание и действителност

може да изглежда нелогично, но не е невъзможно

Макар и нелогично адресиран, протестът е неизбежно политически, дори да не е партийно или идеологически оцветен. Дали нещо е политическо, е въпрос по-скоро на мащаб, а не на идеологическа окраска. Ако десет души развеят лозунга на дадаистите: "Искаме да пикаем в различни цветове", това би било екстравагантен жест, но ако 50 000 го направят в един град, вече е политически акт, от който може да последва и програма, в която хранителната и фармацевтичната индустрия да видят свои бъдещи печалби. Примерно.

Страховете имат свойството да сплотяват и да пораждат често нездрава, но за сметка на това ефективна гражданска солидарност. Поради което бъдещето на кабинета въпреки парламентарната конфигурация е заложник на социални страхове. Засега се очертават две възможности. Първата: ако протестите бъдат овладени, кабинетът да довърши мандата си на куц крак, губейки все повече популярност и оправдавайки се с международната обстановка. След това ГЕРБ ще последва съдбата на НДСВ. Разрастване на протестите очертава втората възможност: през февруари 2012-а президентът Плевнелиев да изпълни познати от зимата на 1997-а политически ритуали.

Властта по принцип се упражнява чрез общественото мнение, но у нас общественото мнение се управлява от властта и по-специално от министър-председателя. Управлява го ръчно. Проблемът е, че ръчно може да се управлява българското, но не и европейското обществено мнение, а България е част от европейския контекст.

Ако протестите се разраснат и се стигне до улични сблъсъци,

правителството може да падне поради външен натиск, както стана с Берлускони и Папандреу. Шумно рекламираната от кабинета финансова стабилност в зоната на мизерията може да се окаже недостатъчен залог за неговото оцеляване. Ако правителството падне, сервилните към Борисов медии ще се чудят срещу кой вятър да обърнат платната. Ако не друго, поне пируети на медийни манекени предстои да видим. От което доверието в "свободните и демократични" медии ще спихне, но и това е част от цената на популизма.

Сигурно е, че българското общество ще загуби от политическата нестабилност, но някой все пак ще спечели. Вероятно някои банкери. По-интересно (и тревожно) е какво ще дойде след ГЕРБ, дали ще има нова вълна от популизъм с нова реколта от "вертикални нашественици" (по израза на Ортега-и-Гасет). Точно такива са повечето актуални български политици. Идват и отминават като метеорологични явления - дъжд, градушка, суша. Трябва да бъдат изтърпени и търпеливо ненавиждани в очакване на слънчевите дни. У нас политиката е убежище, а не поприще. Изразът "влизам в политиката" обичайно изразява бягство от някаква, упражнявана успешно или не, но друга професионална роля в различна сфера. Поради което властта изглежда като игра на случайности, но и това не е само български проблем. Ако през 2005-а Борисов беше станал министър на вътрешните работи в тройната коалиция (а такава вероятност имаше), сега ситуацията в страната би била друга (по-добра или по-лоша, не е ясно), както и ако Хитлер през 1907 г. беше приет да учи архитектура във Виенската политехника, светът щеше да е различен.

В България по принцип всичко е възможно, но

не всичко може да бъде обяснено

Няма как да се обясни например, защо, след като от години медиите грижливо и в детайли описват технологията на телефонните измами, някакви хора продължават да се връзват и измамниците, според данни на МВР, печелят около 50 000 лв. на седмица. Няма как да се обясни защо в детските книжки най-често рисуваната от художници гъбка (с бяло пънче и червена гугла на бели точки) е червената мухоморка? Нито може да се обясни защо докторската титла на Стоичков вместо развеселяващо недоумение предизвика сериозни дискусии. Трудно е да се обясни защо българското въображение може да се извиси до най-изящни тарикатлъци като размяната на дупчени билети в тролея, но отказва да види връзката между образованието и науката и брутния вътрешен продукт или между съхраняването на природата и бъдещето на туризма.

Лудостта при отделните хора, както твърди Ницше, е нещо рядко, но при групи, партии, народи, епохи е правило. Изглежда, наистина писаното от поети и философи, както пророкува Гео Милев, все някога се сбъдва. За добро или зло. В случая май е за зло.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez Мери попинс - Враца