*

ДА КУПИШ ИЗБОРИТЕ

|
ДА КУПИШ ИЗБОРИТЕ

Кольо Колев
Труд

Напоследък близки и познати все по-често ми излизат с един и същ аргумент - “Бе, ти хубаво казваш - на този му пада, онзи го вдига, общественото мнение едно, друго. Но изборите ще ги купят. И никакво обществено мнение няма да има тук!”



Дали е възможно наистина да се купят изборите? Как всъщност става това?



Начините са няколко.



На първо място, това е директното купуване. Създаваш стройна организация, даваш по 40-50 лв. и дори опашка на желаещите да продадат гласа си ще се спретне. В момента около 20% (една пета!) от избирателите си признават, че биха продали гласа си. Реалният обем е значително по-голям - около 30%.



Някой ще каже - мераклии много, ама откъде толкова пари?



Това са над милион и половина “избиратели” - по 40-50 лв. за всеки, сметката прави над 75 милиона. Кой може да ги даде?



Наистина, толкова “скрити” и неосчетоводени пари може да генерира единствено държавата. Системата е проста. Наши хора “печелят” държавни и обществени поръчки със скритото условие “10% от сумата обратно при нас - кеш!”. (Слухове твърдят, че реалният процент е значително над десет!)



Проблемът тук е не, че не могат да се генерират тези пари.



Проблемът е, че огромната маса от тях не отиват за “партийно строителство”. Разпределящите този ресурс естествено са съблазнени да приберат тези пари в собствените си сметки, а не в партийните каси.



Освен това системата, организацията за купуването на такъв обем гласове е огромна, тежка и тромава. Много хора ще бъдат замесени. Колкото и да си затварят очите “компетентните органи”, в крайна сметка ще се разсмърди.



Само че далеч не е необходимо да се купуват толкова гласове. Ако например сте управляващ, си правите следната сметка. Ние ще вземем около 20%. Ще ни трябват още 2-3 партии мюрета, които предварително сме прекупили с по 4-5%. Като махнем разпръснатите гласове, невалидните - и готово! Значи ни трябват не повече от 6-9% прекупени гласове. (Все пак се предполага, че и подставените партии ще имат 1-1,5% собствени избиратели).



Накратко, нещата отиват към 200 000 - 300 000 гласа, които трябва да се купят, при очаквани 3,3 млн. избиратели и граница за влизане в парламента около 135 хиляди гласа. Тук вече сметката излиза - и сумата е по-малка (около 10 млн. лева), и организацията е по-скромна, а и не се цапаш - мюретата сами ще си свършат работата.



Разбира се, дали ще се купуват гласове на дребно, или цели избирателни комисии е въпрос на техника и конкретика - но това са подробности. Важното е да се осигурят парите и благосклонният поглед на “компетентните органи”. И е напълно осъществимо!



Другият начин за купуване на изборите е индиректният. Купуване на медии, социологически изследвания и на хора, чийто глас се чува.



Целта е простичка. Ясно, не можеш да промениш действителността - това е скъпо, пък и за него се работи четири години, а не само в предизборния период. Но можеш да промениш отражението на действителността - това, което “авторитетите” казват за нея.



Как става това? Разбира се, тук нещата са доста по-префинени. Никой не отива с торбата с пари в телевизията, във вестника, при социологическата агенция. При медиите нещата стават основно през рекламните бюджети: “Ето, искаме при вас да рекламираме - програма, концепция..., да публикуваме търговете за..., да популяризираме работата на...” И дори не става дума за “дължима благодарност”: “Ама вие внимавайте какво говорите за нас!”



Не, това се подразбира. Защото утре крупният рекламодател може да си дръпне рекламата, да се откаже да публикува и популяризира... А е криза.



В условията на криза един от малкото стабилни и крупни платци е държавата. В държавната структура пък най-добре са министерствата и министрите - първостепенни разпоредители по т. нар. оперативни програми. Тук има заделен огромен ресурс за “популяризиране”, рекламиране, “сближаване на бенефициентите с...”, “изтъкване на добрите практики”. (Дали напоследък не чуваме доста често магическата фраза: “Тази програма се излъчва с любезното съдействие на... Министерството на... и Оперативна програма ...”)



В резултат наблюдаваме весело пришествие в медиите на министри, замове, шефове на..., отчитащи успехи, чертаещи светли бъднини и попържащи всички, заради които “за 20 години нищо не е направено”. И на журналисти, които видимо стискат зъби да не зададат неудобен въпрос и тихичко проронват: “Много интересно, тогава петък ли беше?”



Разбира се, играта е малко по-сложна. И медии, и журналисти се опитват да дисидентстват, да кажат и нещо по-остро, да не се наведат съвсем. Въпреки рекламните бюджети, въпреки страха.



Но в крайна сметка цензурата и автоцензурата остават. Светът става по-ведър, безобразията бързо отшумяват, а министрите с най-големи рекламни бюджети се превръщат едва ли не в свещени крави.



При социолозите нещата са горе-долу аналогични -

- не се плаща
- за директна
- манипулация



(Е, има и такива, но те се продават все по-евтино.) Дават ти тлъсто изследване за кохезията, младежта и европейските ценности, за клъстърите и перспективите пред устойчивото развитие на общините, обещават и още, пък ти се сещай кой и как го вдига и на кого му пада рейтингът. А хората, които говорят, така наречените публични фигури, обикновено се привличат за консултанти. И никой не им казва какво да говорят - те да си решат дали искат да получават хонорара, или пък ще им го спрат.



И така получаваме едно общество, в което огромни маси “избиратели” са готови да продадат гласа си, има кой да го купи, а отражението на “реалността” често е толкова безпроблемно, че чак е сладникаво, блудкаво. Е, тогава какво значение имат обществените нагласи и рейтингите?



Могат ли в крайна сметка да бъдат купени изборите? Ако трябва да отговоря като човек, като гражданин - отговорът е твърдо “не”. Ако отговоря като социолог, отговорът е “от вас зависи”.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez