*

БОРИС ВЕЛЧЕВ МЕЖДУ ХАМЛЕТ И ПИЛАТ ПОНТИЙСКИ

|
БОРИС ВЕЛЧЕВ МЕЖДУ ХАМЛЕТ И ПИЛАТ ПОНТИЙСКИ

Адв. Михаил Екимджиев


На фона на личностната и институционална патология, които доминираха Прокуратурата през "ерата" Филчев, не беше трудно, преди седем години, Борис Велчев да бъде припознат като месия, призван да влее нормалност, модерност и европеидност в държавното обвинение. Приятната външност, стилизираният изказ и добрата академична репутация надвиха скептицизма от родово-партийната обремененост и синекурното му битуване под крилото на Георги Първанов като президентски съветник.

Първите управленски действия на новия тогава главен прокурор също бяха обнадеждаващи. Макар че не започна разследване срещу Никола Филчев, въпреки сериозните данни за злоупотреби с власт, Борис Велчев изглеждаше решен да се справи с неговите протежета в Прокуратурата, станали емблема на корупция и мракобесие.

След отшумяването на възторга от "новия образ на Прокуратурата" героичният ореол на "главния” започна да се размива. При управлението на тройната коалиция той не запази хигиенична институционална дистанция от водевилните изяви на тогавашния вътрешен министър Румен Петков.

Междувременно Върховният административен съд (ВАС) отмени много дисциплинарни наказания на публично компрометирани прокурори, инициирани от Велчев. Тогава се видя, че ентусиазмът на главния прокурор е изчерпан, че той няма да стане "рицар на печалния образ" и да се бие с вятърни мелници, в името на Принципите, на Закона и Морала. Творческият заряд явно тласкаше любителя и преводач на английска литература в друга архетипна роля – на Шекспировия Хамлет.

Усещайки разочарованието на публиката, обиден от внезапно секналите аплаузи, Борис Велчев рязко намали публичните си изяви. Времевият минимализъм бе за сметка на психологическа наситеност на образа.

Трогателно безсилен, един от най-овластените хора в държавата се раздвояваше между "какво би искал" и "как не би могъл". Стигна се дотам, че в съвместно интервю с председателя на Върховния касационен съд пред "Труд" двамата обясниха, че в годините мъчително търсене на верния път към съдебната реформа, са загубили представа какво всъщност търсят...

Велчев обясни провалите на Прокуратурата по т.нар. "знакови" дела с факта, че другите контролни органи в България не си вършат работата. Това затрупвало държавното обвинение с малозначителни преписки и пречело на прокурорите да се концентрират в същинската си работа. В унисон със самосъхранителната си стратегия, изходът, който Борис Велчев предлагаше, бе по линия на най-малкото съпротивление – декриминализиране на част от престъпленията. Тактично се игнорираше фактът, че в България издържаме най-много прокурори съотнесени с броя на населението, въпреки че в някои съдебни райони държавните обвинители нездравословно скучаят и деградират професионално поради липса на работа. Не стана ясно и защо Прокуратурата не разследва престъпните откази на длъжностни лица да изпълняват контролните си функции за сметка на нашите права и нашите пари.

Запомнящи се бяха и реакциите на Б. Велчев по повод актовете на откровен полицейски произвол от времето на ранния ГЕРБ.

Зрелищно маскирани акции с нелепи имена, при които въоръжени полицаи и прокурори извършваха тежки престъпления, препредавани по националните телевизии, бяха мълчаливо толерирани от главния прокурор. Нещо повече, понякога той заставаше пред камерите до министър Цветанов, който назидателно раздаваше присъди по телевизията. Вместо да разпореди разследване на ескалиращото полицейско насилие и на злоупотребите със специални разузнавателни средства (СРС), Велчев аристократично ги определяше като прояви на "лош вкус".

Лош беше вкусът на прокурора Костов, който "върза кънките на Максим Стависки", на Роман Василев, който "постави" на колене бивш министър и го нарече "абсолютен престъпник" пред очите на цяла България, както и на обвинителя, завел нелепо дело срещу Мишо Шамара. Изглежда за доцента по наказателно право лошият вкус е оневиняващо качество, тъй като дори Роман Василев не беше разследван за ексхибиционичната си злоупотреба с власт при ареста на Николай Цонев.

Освен че толерираше полицейщината, на която се градеше PR-стратегията на ГЕРБ, Борис Велчев допусна самозабравили се обвинители да възобновяват прекратени дела срещу хора, дръзнали да съдят Прокуратурата. Тази провинциална институционална отмъстителност логично доведе до осъждане на България в Страсбург. Главният прокурор, който е конституционен гарант срещу беззаконие и произвол, остана безмълвен зрител на тези немислими за правовата държава скечове. Подобно на Пилат Понтийски, той демонстрираше артистично и естетично дистанциране от проявите на "лош вкус", но не прояви добър вкус да защити правата на хората от техните последици.

Изглежда точно гъвкавостта на Борис Велчев и способността му според обстоятелствата да влиза в различни роли, бяха оценени от управляващите, които, чрез президента Плевнелиев го номинираха за конституционен съдия.

От гледна точка на политическата предвидимост на актовете на Конституционния съд, особено при състав, доминиран от любимци на ГЕРБ, новата роля на главния прокурор изглежда лесна както за предвиждане, така и за изпълнение.

По-интригуващ е въпросът за съдбата на Прокуратурата, която беше принизена до помощен инструмент, легитимиращ безобразията на МВР. Дано мандатът на главния прокурор, който предстои да бъде избран, не породи носталгия по времето на Никола Филчев, като тихата мазохистична тъга по Тодор Живков.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez