*

БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ ПРЕДПОЧИТА ДА ОРЕ НА ЧУЖДИ НИВИ

|
БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ ПРЕДПОЧИТА ДА ОРЕ НА ЧУЖДИ НИВИ

Правителството е толкова заето да брани международни каузи, че губи от поглед националния интерес

Людмил Илиев
Сега

"Днес ние заставаме на правилната страна на историята в Близкия изток и Северна Африка". С тази реплика блесна външният ни министър Николай Младенов, когато наскоро събра родните посланици по света в София, за да ги посвети в новите-стари приоритети на българската външна политика.

Първият ни дипломат обича да подчертава колко расте международният авторитет на България покрай участието й в победоносния ход на демокрацията в тези региони. И добавя по някоя дума за бляскавите перспективи, които се откриват пред нашенския бизнес там след политическия пробив, който сме направили с подкрепата си за новите режими.

Стана практика политиците ни да ни натикват в подобни каузи с прошушнатото на ухо за евентуалните облаги, които това може да донесе на България. Така преди 7-8 г., благодарение на бившия външен министър Соломон Паси, повлякохме крак в американската "Коалиция на желаещите" в Ирак.

С едната ръка тогава първопреходникът на атлантизма размахваше лозунга за трансатлантическата солидарност и борбата с тиранията. С другата пък протягаше моркова с връщането на баснословния дълг на близкоизточната страна към България, който тогава изчисляваха на 2 млрд. долара.

Е, от милиардите не видяхме нищо,

те потънаха в бетона, с който големите играчи наливаха основите на новия Ирак. Съюзниците ни в ЕС се намръщиха, че подкрепихме американците. Че и жертви понесохме в разбушувалия се граждански конфликт. Накрая си останахме с моралното удовлетворение, че сме дали своя принос за демокрацията и възстановяването на Ирак.

По-лошото е, че сме на път да изтъргуваме по същия безславен начин подкрепата си за Арабската пролет. Това голямо разместване на пластовете в арабския свят ни даде уникален шанс да разрешим затлачени от години проблеми, особено със страна като Либия.

Кошмарната история с 8-годишното заложничество на българските медици при Кадафи и организираният политически процес срещу тях съсипаха репутацията ни сред арабите и унижиха дипломацията ни, след като се наложи френският президент Никола Саркози да ни се притече на помощ. Сега обаче Кадафи го няма. А българската държава не върши нищо, за да изчисти хвърленото върху нея петно.

Вярно, че премиерът Бойко Борисов по някое време си направи устата Либия да ни върне 50-те или 60-те милиона откуп, които платихме за медиците. Но не се забеляза някой да го е чул. Впоследствие Николай Младенов обясни, че всъщност не било толкова важно да ни се възстановят милионите, а да се разбере дали действително са отишли по предназначение за болните деца. Нещо повече, според Младенов всички двустранни проблеми трябвало да изчакат установяването на стабилна власт в Либия и едва тогава да се поставят на дневен ред.

Само за сведение - в Либия избори за Учредително събрание (един вид Велико народно събрание) ще има чак на 19 юни т.г. Веднъж като се изработи конституция, трябва да се проведат и редовни парламентарни и президентски избори. След това да се състави правителство. А още докато се планираше целият този процес, източната част на страната, където се намира Бенгази, бастионът на аникадафистката революция, взе че обяви автономия.

Така че, докато чакаме да се появи новата стабилна, демократична, диалогична и компромисна Либия, нищо от това, което познаваме там, може вече да не е останало. А и да не забравяме, че властта е в ръцете на хора, които пряко участваха в политическия процес срещу българите - настоящият председател на Преходния национален съвет и фактически държавен глава на Либия е Мустафа Абдел Джалил, който бе правосъден министър по време на делото.

През декември м.г. Джалил има наглостта да заяви, че българите трябва сами да докажат, че зад цялата история е стоял Кадафи. Това обаче не изглежда да притеснява никого от нашите съюзници. Което е по-лошо, не изглежда да притеснява и нашата държава.

А какво върши тя междувременно?

Организира училище за политика в Тунис, на което даде благословията си лично и на място Бойко Борисов, със смътната представа, че излезлите оттам кадри могат да прихванат някакъв сантимент към България. В София пък се проведе конференция по проблемите на прехода към демокрация, на която се веснаха неколцина евродепутати, както и граждански активисти и чиновници със среден ранг от тези региони.

Това беше мероприятие, подходящо за някой неправителствен институт или think-tank, но не и за държавна институция, формираща национална политика. На международната арена подобен форум се брои за успех само ако на него успееш да строиш държавни глави и правителствени ръководители.

Въобще държавата оставя впечатлението, че преките двустранни проблеми не са толкова на дневен ред в сравнение с по-глобални въпроси като демократизацията на Близкия изток, ядрената програма на Иран, разширяването на ЕС и НАТО. Това донякъде е нормално. Безспорно като страна, която е част от подобни големи икономически и военно-политически структури, България не може да се ограничи само със собствения си заден двор.

Трябва да участваме във вземането на колективни решения, да прокарваме общи политики и инициативи. В това е смисълът от подобни съюзи. Проблемът е, че външната ни политика се оставя да бъде повлечена от дневния ред на тези организации. А при съставянето на този дневен ред нашият глас се чува все по-слабо. И най-силното доказателство за това е именно отсъствието от него на подобни проблеми, които засягат преди всичко нас. А ние имаме правото като пълноправни членове да ги поставим за обсъждане и да поискаме подкрепа от съюзниците си.

Вместо това, докато процесът в Либия се отдалечава във времето и потъва в забрава, ние пускаме декларации срещу ядрените инсталации на Северна Корея.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez