*

БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ...

|
БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ...

Дойче Веле

Засега Марс е далечна перспектива да преместим там своите 111 000 кв. км. и земята си “като една човешка длан”. Но дори и да беше възможно, българите също щяха да придружат територията и да я превърнат в същия абсурд…

В преддверието на Рождественските празници българите живеят в особен “уют”: обсадата на тракторите, зациклянето на железничарската стачка, светлината на горящите автомобили. Да не би тази безснежна зима да се окаже зимата на нашето недоволство - и от правителството, и от нас самите? - пита Мирела Иванова в коментара си.

Светът и Европа са разтърсени из корен, икономически и социално, това е ясно. Още по-ясно е, че ние, българите, няма как да сме извън този кризисен трус, засега Марс е далечна перспектива да преместим там своите 111 хиляди квадратни километра и земята си “като една човешка длан”.

Но дори и да беше възможно, хората също щяха да придружат територията и да я превърнат в същия абсурд. Защото тъкмо хората - от А до Я, което значи, че не изключвам и себе си - са основният мотор на буксуването.

Държавата, доколкото разбирам като неин гражданин, се управлява урбулешката, говори се на едро, върви се нанякъде, после се свърва на другаде, изключват се пътьом цели обществени съсловия от контекста, сякаш не съществуват.

На преден план в новините сме налазени от трактори, стъпкани сме от трактористи, които играят хоро, след като са се наяли с кебапчета, облъчени сме от агроаристократка във визонено палто, която пресмята някакви милиарди пред повече от милион български граждани, оцеляващи под всеки екзистенц минимум.

Разчекнатата българска ножица

Питам се нямат ли основание да стачкуват библиотекарите в България, или музейните експерти и уредници, или университетските преподаватели? Имат основания, при това по-сериозни от железничарските, тъй като не получават нито нормални възнаграждения, нито пари за дрехи, нито възможности да източват гориво за личните си превозни средства, ако, разбира се, притежават такива.

С това искам да подчертая, че едно общество има шансове за оздравяване от кризата и нормално съществуване, ако възможностите и пред по-интелигентния, и пред по-простия народ са относително справедливи, ако се търси баланс при оценката за приноса и на едните, и на другите, ако се разширява общественото “опитно поле”, в което всеки да работи и според своя образователен ценз, и според моженето си.

Докога така?

В масовите нашенски нагласи всичко е толкова нелепо и абсурдно, сякаш е прекопирано с индиго от родната съдебна система. С други думи, непрекъснато възниква въпросът: какви са тези хора?

Какви са съдиите, които отсъждат вина на бременната с два счупени крака заради пропаднал в „Майчин дом” асансьор, а са милостиви към 28-годишен рецидивист с десетки висящи дела, дават му условна свобода и той я употребява, за да убие възрастна жена по особено мъчителен начин?

Какъв е свръхдебелият трийсетгодишен свръхбогаташ, обитаващ луксозен бункер, който купува все нови и нови медии, за да ги ползва като наколенки пред властта? Какви са дебелокожите чиновници от ДНСК, решени да изхвърлят на фургони през зимата сиротинките на отец Иван?

Какъв е обкиченият със златни ланци и ролекси пловдивски митрополит дядо Николай, по чието висше благоволение паметта на стенописите в “Света Марина” е заличена с тапети? Какъв е финансовият министър, който с небрежна арогантност предрешава участите ни?

Какви сме ние, осеяли земята си с пластмаса и бетонни извержения, с хаос и намусена тъпотия, с дребен шмекерлък и едро раболепие? Отчайващият отговор е - българи.


ОЩЕ ОТ "ПОЛИТИКА"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez Мери попинс - Враца