*

АМЕРИКАНЕЦЪТ ОТ СЛИВЕН

|
АМЕРИКАНЕЦЪТ ОТ СЛИВЕН

Веселина Седларска
Сп. „Биограф”

Аз съм точно три пъти по-депресиран от теб, мърмори Атанас Славов. Беше октомври миналата година, тъкмо когато довършваше в неравна битка с компютъра петдесет и първата си книга. Ядосвам му се.

Все неговата кокошка по-голяма, все неговата трева по-зелена. И депресията му – откъде накъде? – тройна в сравнение с моята. Как пък го изчисли, че е точно три пъти по-голяма? – питам. „Много просто: три по едно е три”- отговаря доволно. – Тъй че дай да се договорим: или си слагаме по една лилия зад ухото и стоим главно в профил като едни свестни отчаяни хора, или махаме тия нахални октомврийски мухи, депресиите. Гледай, гледай само как пада листото…Търкаляй се като камък, падай като листо…Ееех, животец, кой ти го дава, напълно безплатна работа.”

И двамата не знаем, че след около месец листото на Атанас Славов ще се откъсне от дървото на живота. И че оркестър „Карандила”, който слушаме сега, за да прогоним моята единична и неговата тройна депресия, ще свири, докато земята се затваря над Атанас.

Атанас Славов бе писател, поет, преводач, учен, семиотик, антрополог, журналист, дисидент, кулинар, познавач на джаза и чалгата, автор на английско- цигански речник, събирач на песни, случки, думи, рецепти… Дядо му е бил кмет на Сливен и ако се съди по писмото, с което напуснал поста, Атанас прилича на този дядо – в писмото си кметът съобщава, че е изчерпал възможностите да се бори против изсичането на Бармук баир и затова се оттегля.

Славов е дисидент, за чието спешно преместване от Лондон в САЩ се произнася самият Джералд Форд. Работил е в радио «Гласът на Америка». Има задочна присъда 9 години затвор, издадена от българската държава за мемоарна книга. Написал е над 50 книги. В тази бройка не влизат бутиковите самиздати, които се забавлява да илюстрира, подвързва и посвещава на приятели. Наричаше себе си американецът от Сливен.

Към България имаше сложно отношение, мърмореше: „Пустата България, що ли не я затворят.” За него България и Сливен бяха две различни неща. Твърдеше, че е напуснал България, въпреки че живее в Сливен. Не можеше да диша без пресекулки, ако от прозореца му не се виждат Сините камъни. Пътуваше до Филаделфия, връщаше се в Сливен, гледаше планината и заминаваше за Нова Зеландия, връщаше се в Сливен, гледаше планината и заминаваше за Лондон, връщаше се в Сливен, гледаше планината и заминаваше за Одрин…

Номерът му в живота бе да се прави на лош, за да не разберат другите колко е добър. Атанас Славов не може да бъде обясняван. Той може само да бъде цитиран. Оттам нататък – да бъде разбран, или да остане неразбран.

Напускането тогава: Избягах от щастливата родина, строителката на международното щастие. Напуснах по чисто принципни причини. Даже когато тогава излязоха двата подлистика в един от най-престижните вестници в света “Вашингтон пост”, аз не посочих кой знае колко дисидентски причини, не заех никакви пози. Искрено тогава цитирах приятеля на дядо си, писател, който никога не се е изучавал в българската литература, въпреки че е една нахакана фигура и това е Константин Величков. Той казва следното нещо, цитирам по смисъл: Човек може да живее в потисничество, но не може да живее в позор.

Боричкането сега: Не искам да се включвам в преобладаващото в страната съскане и кряскане. Точно обратното, искам да се издигна над това. Кой е мръсник, какво било преди 200 години – нищо от това не ме интересува. Цялото това иконографско мислене и разправии не върши никаква работа. Ама кое било по-хубаво, това преди 50 или онова преди 100 години? – нищо, което е било, не е хубаво, защото всичко, което вече е било, вече се е и провалило.

Единственото, което ме интересува е националната стратегия за бъдещето. Накъде да вървим, на какво е майстор българинът, с какво да се заемем, кое да зарежем? Това са въпросите, които трябва да си задаваме, а не да джавкаме. От този шум на хората им се отщя да дискутират по важните въпроси. Изпразни се от съдържание истинското търсене на бъдещето на България. Защото истинската грижа не е какво да е бъдещето, а как да се вмъкнеш в него.

Заблудите: Всеки българин има два мозъка. Единият мисли това, което трябва да кажеш, за да се харесаш, а другият си мисли истината, която е абсолютно забранена да се издава. Във Вашингтон преподавах в един институт на Държавния департамент, в който дипломати се обучаваха на културата на други народи. Между учениците ми имаше и хора от научния институт на ЦРУ. Те са едни от най-добрите слависти, между другото. Една от тях ми каза: Българите са единствените, с които не можем да се справим. Техните агенти, каза тя, са единствените, които не можем да хванем с детектора на лъжата. Те ти говорят лъжи, глупости, от които машините могат да се счупят, обаче не, не трепват. Тоест, съзнанието е раздвоено. Когато българите казват лъжи, те си вярват.

Ей това сме ние. Всеки хвърчи, търчи, лъже, за да се докопа до някаква фондация да го прати на остров …, на не знам кой остров, ама там имало шведки, които чакали да бъдат чукани. Или пък ще отидем в Охрид и там на една конференция ще освобождаваме България. Цял ден тичат нагоре-надолу, цял ден се продават. И ако някой заеме позиция, всеки ще тича и ще вика: Ей го, тука е Левски, я го арестувайте. За да му дадат пет лева или да го черпят едно кафе. И очите му светят, че успял да извърши предателство. Така че, ако някой заеме позиция, никой няма да го подкрепи. Всички ще отидат да го обадят. Ще рекат: Ние ще ти се продадем по-евтино бе, чичо Германчо или чичо Американчо или … не, чичо Япончо - не, щото японците са далече, не можем да им се слагаме лесно. Хе-хе-хе…

Националният сън: Един комар хапе един човек. Човекът плясва комара, убива го и кара нататък, тоест решава проблема си. Това е човек в съзнание. Сега си представи друг комар, който хапе друг човек. И него го боли. Но не убива комара, а започва да мрънка, да мърмори и най-вече да търси виновни. Например, кой остави вратата отворена да влизат комарите, нарочно ли я остави, ама той нещо мрази ли ме, или пък е от СДС, БСП, ДПС, а баща му не беше ли от ДС и т.н. Този човек е в безсъзнание. Голямата част от българите правят това.

Рецептите: Голямата тайна е: Всички рецепти са грешни. Рецептите за отслабване, рецептите за секс, рецептите за писане за хайдутите, рецептите за угаждане на правителството, всичко това е грешно. Единственият начин е да не се притесняваш и да направиш това, което ти се прави. Искаш да печелиш пари? Правилно е да искаш да печелиш пари. Ама у нас е така: Не, ти няма да печелиш пари, всичките пари ще ги дадем на жената на еди кой си и тя ще купи 50 фондации. Като искаш да печелиш, хвашащ се за работа и почваш да трупаш пари. Няма да пишеш книги, няма да се фукаш, няма да станеш боксьор. Или пък искаш да станеш боксьор. Какво те интересува, че майка ти не щяла? Дъщеря ти иска да се омъжи за някой си? Няма да й викаш чакай сега ще отскочим до Букурещ да ти мине, дето си се разгорещила. Всеки трябва да следва това, което му се иска. Защото то произтича от сигналите на паметта, която е подтисната. Обаче не, ние работим с оперативна памет, която е една стотна от генетичната. Ние непрекъснато правим грешки, защото мислиме, смятаме, четем някакви вестници…

Образованието: Че се и хвалим: ний сме най-образовани. Американските деца не знаят къде е Панама и Коста Рика, нашите знаят. Само че ако сестричето на нашето дете почне да се дави, то не знае номера на бърза помощ, знае къде са Панама и Коста Рика. И сестричката ще умре. Тъпото американско дете натиска девет, едно, едно, те пристигат и я спасяват. А като го питаш къде е Панама, вика не знам. Е-е, простак с простак! А той е спасил сестра си. Знае практически, точни неща, неща, които ще ти свършат работа.

Ценностите: Най-нетърпимо е това, което се надявах, че след петнайсет години няма да бъде проблем. Не очаквах, че до ден-днешен ще продължава да е разрушена скалата на ценностите – онова, което направи комунизмът, като изравни разликата между образования и необразования, между глупавия и умния, между честния и покварения. И стана тъй, че всеки мисли, че утре може да стане министър-председател или пък да го назначат да казва как да се строят къщите в България. И го назначават.

Това не мога повече да го търпя, уморих се. Уморих се от това, че най-простият може да стане най-важният. То няма начин да не се промени, но аз вече нямам сили да го чакам. Новото не идва автоматично с премахването на старото – гониш дявола и ти идва ангелът с една тава мекици. Няма такова нещо, сам трябва да си го направиш новото. Трябва да ореш, да посееш, да жънеш, мелиш и да си опечеш мекиците.

Стари и млади: Погледни ги всички тия хора на средна възраст по кафенетата, седят и цял ден обсъждат панталоните на младите, които минават край тях, или се тревожат, много се тревожат, че вече в училище нямало да се учи баба Илийца. Не искат да приемат, че тия млади хора ги отминават и вървят напред. Те искат да ги спрат. Българите мразят децата си, когато те вървят напред. Готови са да ги спират, да блокират, да задръстват.

Задръстването… Ако погледнеш България от Космоса, веднага ще познаеш къде е, щото, ако има едно тясно място на улицата, всички са се струпали там. Българинът е задръстилото на планетата. Готов е да скопи децата си, само защото те вървят напред. И какво става с децата? Става Мартин Карбовски.

Ние и Европа: Ще се впишем, щото няма начин да не се впишем. От това са заинтересовани великите сили и самата Европа, заинтересовани са и хората у нас, които имат мозък в главата си и искат да има условия да приложат способностите си. Всички са заинтересовани. Е, има и такива, село Кукова могила, да речем, били 48 жители, във всеки двор по една коза и една кокошка, идват журналистите от паникьорските медии, изваждат бабата от някаква дупка и тя реве: “Няма автобус, как ще ида в Радомир?” Като няма автобус, дигай се и отивай при децата си в някой град.

Ама не! Седи там цялото село да пази някаква гума, че била останала от някой си поп Станчо от турско време. Едно време какво са направили нашите, като им е било неудобно в Алтай? Вземат конете, идват тук на най-хубавото място, колят, бесят и се настаняват. А сега не слизат от чуките, че и измъчват децата си да се катерят натам всеки ден да проверяват дали не е умряла майка им. Тъй че, като се влиза в Европа, да се влезе по най-добрия начин. Тези, които мислят и работят за България, мислят как да го направят. И мисля, че те ще победят.

Прогресът: Няма прогрес. Всяко нещо, като се развие, умира. Всяко родено, умира. Защото се строи, а после идват поколения консуматори. Мързи ги. И почват да подреждат нещата не според тяхната функция, а ги подреждат геометрично. Вместо да подредят града според това къде са хълмовете, къде е реката, те започват да коригират пейзажа. И той трябва да е под права линия. Ама имало баир – ще го събориме! Щом не тече тука вода – ще докараме!

Виж нашите язовири. Те са чертани под диктовката на Живков, един селянин. Да имало навсякъде вода. Като има навсякъде вода, водата изчезна. Защото тя си има естествени начини, по които се разпределя и движи. Това са хора, които не съжителстват със средата си, а живеят с чертежчетата си. Това е фундаменталистко мислене. Има не само ислямски фундаментализъм. В Америка има протестантски фундаментализъм – и той също смущава оня дух на Америка на функционалност, на свобода, на градеж.

Бъдещето: Мозъците ни са толкова разбълникани от руски империалисти, български комунисти и фашистки тъпанари, че не можем да правим разлика между нация и етническа група. Но ще дойдат млади хора, необременени и ще пердашат напред. А като тръгнат българите, нямат спиране. Много е смешно да се каже това точно сега, но ние сме работливи. И в главите ни има едни чекръчета, едни колелца, които се въртят и като в самолетите – държат посоката. Чувам ги – въртят се, въртят се и не се съмнявам, че намирането на посоката е само въпрос на време.

Бог: Още в Сливен баща ми беше вегетарианец, турист, вярваше, че за да почувства Бога, човек трябва да влезе в природата. Тате отиде в София като адвокат, а когато и ние го последвахме там, той вече беше дъновист. Квартирата ни беше в «Изгрева», където беше лагерът на дъновистите. Това беше едно чисто място, подарено им впрочем от Джеймс Баучер. Петър Дънов беше неотразим. Светъл, усмихнат, детските ми очи са запечатали ръката му. Като го видиш, все едно пространството се огъваше около него. Страхотно силно присъствие имаше, по-силно и от на Коста Цонев (смее се). На мен не ми трябва някой да ми бие камбана и да ми кади пушеци, за да се усмихна на Бога. Вярвам, че Бог седи ей тук и ни се усмихва.

Истинската храна: Често се бърка, че това, което си сложил в склада, в резерва, в банка, е храна. То не е храна. Не е храна и онова, което само регистрираш като консумация. Примери: изсичаш бразилската джунгла, продаваш дървесината и слагаш парите в банка. Това не само, че не храни, но и убива кислорода, разрушава живота.

Съгласи се с мен сега, че това, което правим от сигурност, което сме сложили като резерва, тоест потенциала за консумация,ние го смятаме за самата консумация. Единственото, което те поддържа, възстановява, прави те здрав, е само онова, което храни обмяната на веществата. Сега, например, какво ме интересува мен хвалбата , че българите знаят кой е Херодот. Това какво те храни? Нищо не те храни, защото то не е в никаква функция с нищо. И в никакъв обмен. Американските деца не знаят кой е Херодот, чували са там нещо за Гърция. Обаче Херодот не го знаят, те знаят телефонния номер на пожарната команда. И, ако къщата пламне, ще извикат пожарната. В България изобщо не знаят номера на пожарната, знаят кой е Херодот.

Ей това е нашият идиотизъм, ний сме задръстени с лъжи, с конгреси, с…”О-о-у, госпожа академик, баш мий драго, мога ли да ви почерпя – какво да я почерпя? – едно сладоледче?” И тя пък ще ми се пули със същото лицемерие, щото и тя може да ме използва за нещо. И за какво е всичко това? За да скрием в банката още пари и накрая, като склерозираме, бързо да ги похарчим. Като отидем, къде например, във Ванкувър. Отиваме, заставаме в средата на Ванкувър и викаме: “Сега какво? Какво стана, като дойдохме тука? Не знам английски, няма на никого какво да кажа…” Аз съм виждал много такива в Ню Йорк. Обаждат се: Ела да ни купиш билети за връщане, че не знаем какво да правим.

Животът: Живот какво значи – значи обмяна на някакви вещества. Взимаш нещо отвън от тебе, влиза в тебе и се изважда навън. Важното е да не се изкриви съобшението по този маршрут. Идва едно съобщение, божествено съобщение: “Обичайте се!” И някой го препредава: “Обичай ближния си!” И ето ти грешка в съобщението, което, когато е било божествено, ти е съобщавало да обичаш себе си.

Или – ядем грозде. Ядем грозде и изхвърляме тор. Онова нещо, което превръща торта пак в грозде, е Бог. Онова нещо, което превръща гроздето в тор, за да стане тя пак на грозде, това пък сме ние. Ние сме част от тази непрекъсната връзка. Храненето е онова, което влиза. Влиза, за да можеш да извадиш навънка сигнали – дали те са словесни, или физически, или любовни, ти трябва да поемаш онази храна, която изважда навън тези сигнали. По какво да го познаеш истинското хранене? По това дали изважда от теб добри сигнали – добро настроение, желание да твориш или каквото и да е друго, което пак влиза в цикъла на живота.

Доброто е онова, което влиза в цикъла на живота. Не ти трябва зубрене, няма да участваш в шоуто на този – как беше? – Ники Кънчев. Кога е родена на Хаджи Димитър майка му? С какво те храни това, че знаеш? Нищо не те храни това, нищо. Че се и фукаме с нашия идиотизъм. Сега ние с тебе какво правим? Аз ти казвам: “Излизай! Свободна си!” А ти ме гледаш, каято че ли казваш: “Говори си ти, аз пък няма да се дам.” Ето, в това губим живота си – не се даваме на самия живот.

Животът във факти:

Атанас Славов е роден в Сливен на 25 юли 1930г. Учи в Американското основно училище в София до закриването му през 1941г. В София завършва гимназия, а през 1953г. – Английска филология в Софийския университет.

От 1953 до 1965г. води курсове по руски език, работи като библиотекар в Народната библиотека, участва в предавания на Радио София за чужбина, занимава се с картография на Родопите; през 1961-71г. води семинар по английска литература в СУ.

През 1965г. защитава кандидатска дисертация в Института за литература при БАН. През 1966-76г. е н.с. в Института по изкуствознание при БАН, където основава секция по дизайн и участва в проблемна група за изучаване на българските приложни изкуства. От 1974г. е ст.н.с. по фолклор и теория на изкуствата и фолклора.

Участва в научна група към Полската академия на науките по Сравнителна славянска метрика. Като изпълнителен секретар на научен проект “Основни насоки на световната култура до 2000 година” към БАН заминава за САЩ, където през 1975-1976г. работи в Отдел за международни научни изследвания и обмен в Ню Йорк. През 1976г. се установява в САЩ.

Атанас Славов е продуктивен автор. До напускането на България той е автор на стихове, на фантастика /”Факторът Х”; „По голямата спирала”/; на изкуствоведски изследвания /”Сливен. Градът на сукното и барута”; „Жеравна”; „Медни съдове”; „Дърворезбите на Роженския манастир”; „Добри Желязков Фабрикаджията”/; има книги за Теодосий Търновски, за Патриарх Евтимий и за Григорий Цамблак; пише книги за деца, сценарии за анимационни филми, за документални и пълнометражни филми; превежда от английски Ч.Дикенс, Греъм Грийн, Шон О’Кейси, Уилям Сароян, Колридж и др. Сътрудничи активно на изданията „Литературна мисъл”, „Пламък”, „Септември”, „Изкуство” и др.

След напускането на страната е осъден като невъзвращенец. В чужбина работи най-напред като автор на свободна практика в радио „Свободна Европа” и Би Би Си Лондон /1978/, в Център “Уудроу Уилсън” в отдел, изучаващ проблемите на източноевропейските култури /1979/, в Държавния департамент, Вашингтон, като инструктор по български език /1980-83/, в Центъра за езикови научни изследвания, Мериленд /1983/ и в „Гласа на Америка” като радиосценарист, редактор и диктор.

В САЩ започва да пише своите мемоари, които най-напред прозвучават на български език, четени от самия него в 52 седмични предавания на радио “Свободна Европа” със заглавие “Пътеки по магистралите” /1978-79/. В САЩ създава издателство, с което привлича много от пишещите български емигранти, контактува с видни американски писатели като Кърт Вонегът, Греъм Грийн и др.

Част от продукцията му е на английски език. През 1986г. издава мемоарите си на английски със заглавие „With the Precision of Baths”. Книгата е наградена от Legerete International Writers Union Book като най-добра автобиография за 1986г.; издава стиховете си /”Mr. Lampedusa Has Vanished”; „The Dough of America is Rising in Me”/; Под псевдоним Al Santana издава „Hadling Vegetables”- гротесково-сатирична проза.

Посвещава голяма част от времето си в изучаване на живота и учението на Петър Дънов. Обикаля и документира местата, където Дънов е пребивавал по време на следването си в Америка. В архива му има солидна сбирка от материали върху живота на Учителя, теорията и практиката на дъновизма. В САЩ Славов членува в американския ПЕН-клуб в секцията на писателите в изгнание.

След 1989г. Атанас Славов се завръща в България и се установява в родния си град Сливен. През 1991г. наказателното дело срещу него е прекратено. Тук издава много от книгите си, писани в чужбина. След завръщането му от емиграция през 1991г. е преоткрит за българската литература и култура и в последните 20 години издава няколко нови книги – проза, стихове, научни студии, есета и др.

Носител е на орден «Стара паланина» първа степен. Почетен гражанин на Сливен.

Атанас Славов умира след кратко боледуване от рак на 4 декември 2010 година.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez Мери попинс - Враца