*

АКО ВСИЧКО Е ПОЗВОЛЕНО...

|
АКО ВСИЧКО Е ПОЗВОЛЕНО...

България върви от зле по-зле. Индикации за това – много. Една от тях е рязкото спадане на компетентността на хората, управляващи сложни системи и процеси, свързани със сигурността и модернизацията, с демократизацията и европеизацията на страната ни.
Феноменът „калинка” – символът на безпросветната глупост, издигната в ранг на управляваща персона - се възпроизвежда със страшна сила.
Некадърността става все по-агресивна, тя не се замисля дори за секунда - има ли знания и професионализъм да поема управлението в най-чувствителни области от обществения ни живот.
А това е синдром и симптом, че държавата ни е тежко болна. Иначе тя, българската държава не би давала възможност на толкова много несъстоятелни, а някои просто прости същества да се учат на управление върху нея и да й причиняват толкова много болка и унижение...

Но в случващото се в България се отразяват две тенденции:
● Едната, да я наречем „обективната” или външната причина, е следствие на процеси, характерни за разболяващите се западни демократични общества, ставащи безутешна жертва на супер-либерализма, хипер-пазарността, мега-потребителството и свръх-частно-собственическите специфики на господстващия политически, икономически, социален и „културен” модел в евроатлантическото (Европа+САЩ) пространство.
● Другата, да я наречем „субективната” или вътрешната причина, е резултат от конкретните характеристични особености на днешното българско общество и унищожителните процеси, господстващи в него.
И ако по втората тенденция може и трябва да се работи, то първата е важно и нужно преди всичко да бъде изучавана, за да минимизираме щетите, които тя нанася на държави като нашата.
Именно при изучаването на тази първа тенденция е жизнено необходимо да се анализират редица ключови и отключващи фактори, чието влияние може да се окаже едновременно и поясняващо случващото се, и крайно деструктивно за страната ни.
Част от разгадаването на първата от двете тенденции е преходът, в който ние се намираме – преход от модерното към постмодерното общество.

И така, ето някои кратки разсъждения на тема домодерно, модерно и постмодерно общества:

▪ В домодерното общество човек имаше една роля и тя му бе налагана от общността, към която той принадлежеше.
Домодерното общество бе едноролево, „налагащо с принуда” общество – общество на принуждението.
Човек с раждането си получаваше определена роля (земеделец, скотовъдец, шивач, ковач, свещеник, учител, шаман). И трябваше да играе тази роля отначало докрай.
Това важеше дори за семейния живот – на младия човек (младеж или девойка) му налагаха (бащата, семейството, „родата”) за кого да се ожени или омъжи.

▪ В модерното общество човек имаше една роля, но си я избираше сам.
Модерното общество бе едноролево, „позволяващо единствен избор” общество – общество на единствения избор.
Човек избираше сам какъв да бъде (земеделец, скотовъдец, шивач, ковач, свещеник, учител, шаман), но веднъж избрал тази роля, практически му бе невъзможно да промени своя избор и вървеше с него цял живот.
Нещо като при социализма в България – завършваш българска филология, която си избрал от романтични подбуди, защото като ученик си писал не лоши стихове и после цял живот трябва да бъдеш учител по български език - като единствената ти способност, която общество признава, сертифицира, толерира и дава възможност да упражняваш.
Това също важеше дори за семейния живот - младият човек (младеж или девойка) сам избираше за кого да се ожени или омъжи, но оставаше практически задължен да живее със своя избор до края на живота си или най-малкото обществото не толерираше отказа от този избор (лепеше етикети – „развратник”, „парясница”).

▪ В постмодерното общество човек ще има много роли и може да „сърфира” по тях.
Постмодерното общество е мултиролево, „позволяващо много избори” общество – общество на множеството избори.
Човек може да избира сам различни роли („земеделец” или „скотовъдец”, или „шивач”, или „ковач”, или „свещеник”, или „учител”, или „шаман”) – и да преминава от една роля през друга към трета.
Това отново важи дори за семейния живот – младият човек (младеж или девойка) може постоянно да сменя партньорите си, да има много юридически и все повече – практически бракове.
Както пише Джереми Рифкин: „Постмодернистите възразяват, че не може да има само една перспектива за бъдещето на света, а по-¬скоро толкова перспективи, колкото са индивидуалните житейски исто¬рии. Постмодерното общество набляга на плурализма и търпимостта към различните гледни точки, които съставляват целия човешки опит. За постмодернистите не съществува идеален режим, към който да се стре¬мим, а по-скоро смесица от културни експерименти, всеки със стойност.”

За да продължим нататък своите разсъждения, ще се спрем на проблема с двата вида насилие – „структурното” и „символното”.

Според Джоузеф Най могат да бъдат разглеждани две съставляващи на силата — „твърда” (hard) и „мека” (soft).
▪ Твърдата сила е свързана с материалното въздействие; при нея се работи с измерими величини/потенциали: сила, натиск, армия, мощ — това са sticks, т. е. тоягите, санкциите, наказанията и т.н.
▪ Меката сила е свързана с нематериалното влияние; при нея с работи с неизмерими (или трудно, относително измерими) величини, потенциали: манипулация, дезинформация, идеи, идеологии: това са carrots, т.е. морковите, поощренията, наградите.
Уважаващите себе си държави, не разчитат само на своята военна и икономическа мощ, т.е. на твърдата сила. Те отдават все по-голямо внимание на меката сила — на културата, идеологията, образованието, технологиите, умението да се манипулира като ново, съвременно и изключително важно измерение на силата на една държава.
Чрез меката сила може фино и с кадифени ръкавици да правиш нормите си приемливи и легитимни в очите на другите и те да следват желанията ти с минимално съпротивление. Меката сила е „способността да се постигат желаните резултати в международните отношения не чрез насилие, а чрез привличане. Това става, като се убеждават другите да следват дадени норми и институциите, които градят желаното поведение. Меката сила се основава на привличането на нечии идеи или на способността да се създаде такъв механизъм, който да формира предпочитанията на останалите”.
Макар и твърдата, и меката сила да са способност да постигаш целите си контролирайки поведението на другите, твърдата сила се стреми чрез принуда да промени това, което другите правят, а меката сила — се стреми да формира това, което другите желаят — чрез атрактивността на собствените си ценности. При първата слабият прави това, което силният иска; при втората слабият иска това, което силният прави. В първия случай заплахата е по-директна, по-откровена и по-груба, а във втория — по-индиректна, по-префинена и по-коварна.

Можем да определим насилието като ефект от прилагането на силата на една държава (общност от хора, индивид) върху друга държава (общност от хора, индивид) с цел принуда, т.е. да я (да го) накара, застави, задължи да направи, отстъпи или приеме нещо, да има определено поведение.
Характерът на насилието зависи от приложената сила.
▪ Когато силата е твърда, насилието също се нарича твърдо.
Всъщност, в нашите разбирания именно твърдото насилие се възприема като насилие и носи това название — „насилие”. По своя характер то е СТРУКТУРНО НАСИЛИЕ, защото е свързано с преките въздействия на структурните елементи едни върху други, т.е. произтича от структурните способности, роли, съотношения, зависимости.
Ние, като човешки същества, т.е. като части от сложна, самоорганизираща се система, постоянно изпитваме върху себе си това структурно насилие, то се опитва да ни постави в рамките на определено поведение, да ограничи мобилността ни по социалната мрежа (по хоризонтала) и социалната йерархия (по вертикала), да минимизира социалните ни роли и ограничи самостоятелността за вземане на решения.
▪ Когато насилието е резултат от прилагането на мека сила, то естествено се нарича меко насилие.
Мекото насилие много рядко се възприема именно като насилие.
Ако при твърдото насилие върху нас се оказва въздействие, например, да отидем от точка А до точка В, то при мекото насилие на нас ни се оказва влияние да направим същото — като ни се плаща (купуване), като сме убеждавани, като ни се обещава някаква награда, като бъдем мотивирани — напр. с идеята за по-добро (по-светло) бъдеще или по-добър (по-висок) жизнен стандарт.
По своя характер мекото насилие е СИМВОЛНО НАСИЛИЕ, защото се формира и оказва влиянието си изключително в сферата на символите, знаците, виртуалните артефакти; а също така и защото то не се усеща физически, а се долавя психически.
Както пише Пиер Бурдийо: „Символното насилие е принуда, която се установява единствено чрез посредничеството на съгласието, което доминираният не може да не даде на господстващия (и следователно на господството), доколкото той е склонен само да го мисли и да се мисли, или, по-добре, за да мисли своето отношение с него, като инструмент на познанието, което той споделя с него и което, бидейки само инкорпорирана форма на структурата на отношението на господство, прави това отношение да изглежда естествено”. Постигнатата чрез символно насилие власт е от една страна наистина власт — пълноценна и самовъзпроизвеждаща се. Но от друга страна тя е като отрицание на властта, защото „се упражнява единствено в сътрудничество с онези, които я изтърпяват, защото те спомагат тя да бъде конструирана като такава. Това подчинение в никакъв случай не е „доброволно служене” и това послушание не се дължи на съзнателно, нарочно действие; то самото е ефект на властта, която е трайно вписана в телата на подчинените във вид на схеми на възприятие и на предразположения (да уважаваш, да се възхищаваш, да обичаш и т.н.), с други думи, на вярванията, които ни правят чувствителни към определени символни прояви”.

Редица автори разглеждат СТРУКТУРНОТО (физическото, силовото, твърдото) НАСИЛИЕ като инструмент, като средство за превръщането на обществото от домодерно (традиционно) в модерното общество.
Чрез структурното насилие, насочено срещу колонизираните народи (напр. Великобритания), индианците и негрите (напр. САЩ), собствения народ (напр. СССР) едно общество (британското, американското, съветското) се превръща от домодерно в модерно (Чърчил: „Сталин пое Русия с рало и я остави с атомната бомба”).
Въпросът, който ме занимава напоследък е – а дали СИМВОЛНОТО (психическото, не-силовото, мекото) НАСИЛИЕ не е инструментът, не е средството, с което обществото се превръща от модерно в постмодерно?

Не сме ли ние подложени на един гигантски и чудовищен експеримент, когато чрез постоянен страх за утрешния ден, за жизнения си статус, за честта и достойнството, когато чрез промиване на мозъци, информационно облъчване и психологическо обработване от медиите, със СИМВОЛНО НАСИЛИЕ не ни изваждат от модерното и не ни запращат насила в постмодерното общество?
Какво се случва с нас, на какво сме подложени, какво ни правят, в какво ни превръщат – чрез СИМВОЛНО НАСИЛИЕ?
Нима не е свързано постмодерното общество с протичане на разпад на общото, общността, общината, обществото?

♦ При твърде много ценности няма ценност.
♦ При твърде много роли няма роля.

Достоевски бе казал: „Ако няма Бог, то всичко е позволено”.
Аз твърдя обратното: „Ако всичко е позволено, то няма Бог”.

Ние наистина вървим към постмодерното общество на релативните и вседопустими ценности. Утре всяка ценност и всяка „ценност” може би ще получи право на живот.

♦ Нима при този разпад на ценностната ни система не е логично да се очаква, че накрая ще стигнем до идеята да признаем правото на педофилите на педофилия!!
Колко му е да допуснем - съвсем либерално и напълно „хуманно”, - че педофилията е закодирана в човешки ген и като на човек му се иска да е педофил, а отсрещната страна – детето!!! - не възразява, щом всичко е доброволно, то нека да го приемем...
♦ Нима при този разпад на ценностната ни система не е логично да се очаква, също така, че накрая ще стигнем до идеята за моралната допустимост на инцеста, т.е. кръвосмешението!!
Колко му е да допуснем - съвсем либерално и напълно „хуманно”, - че кръвосмешението е закодирано в човешки ген и като на човек му се иска да се кръвосмеши, а отсрещната страна – сестра му!!! - не възразява, щом всичко е доброволно, то нека да го приемем...

Нима не чувстваме как всяко безумие постепенно се нормализира в общественото съзнание, получава централно място в медиите и ние започваме да свикваме с него?
Колко още остава докато свикнем с всичко, дори и с немислимото сега?
Бъдещето днес все повече се оказва отрязано, то започва да не се вижда от безкрайната оргия на настоящето, в което човечеството се е взряло в пъпа си и малко по-надолу?

Днес вече я няма голямата кауза, има множество малки, дребни каузи.

А при твърде много каузи няма кауза...

По-рано повечето хора, огромното мнозинство от хората бяха ВЪТРЕ в обществото, бяха интегрирани, приобщени. От тях имаше нужда.
Днес повечето хора, огромното мнозинство от хората са ВЪН от обществото, те са разинтегрирани, отблъснати. От тях няма нужда.

Ето защо казвам, че ако всичко е поозволено, няма Бог!

И ако символното насилие наистина е инструмент, средство за извеждането ни от модерното общество и вкарването ни в постмодерното общество, то дали това постмодерно общество, това POSTmodern society не е всъщност LOSTmodern society – т.е. обществото на загубената модерност??

www.nslatinski.org


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez Мери попинс - Враца