*

22 ГОДИНИ СЛЕД НАЧАЛОТО НА ПРЕХОДА: КАКВО ОЩЕ МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ?

|
22 ГОДИНИ СЛЕД НАЧАЛОТО НА ПРЕХОДА: КАКВО ОЩЕ МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ?

Едвин Сугарев
http://www.svobodata.com

Сигурно мнозина от вас са се питали защо не се появява последната статия от тази серия. Не от немарливост, уверявам ви: изчаквах съзнателно, за да видя какви ще бъдат реакциите от написаното досега - та да мога въз основа на тях да изградя своите заключения.

За съжаление, тези реакции потвърдиха първоначалните ми подозрения: не е проблемът в това, че няма как да бъде реализиран нов политически проект за създаване на автентична десница. Проблемът е, че няма кой да се заеме с това.

Българите просто не вярват, че политическото е сфера, в която нещо може да се промени благодарение на собствените им усилия. Те гледат на политическото като на сцена, на която някакви външни сили, под режисурата на незнаен режисьор, разиграват собствения им живот.

"Ще те наричам вече г-н Утопист" - каза една стара приятелка, която беше рамо до рамо с мене още от "неформалните групи" срещу режима на Тодор Живков. Били сме заедно пред "Кристал", после във всички битки на "Екогласност", докато организацията съществуваше.

Сигурно е права, навярно проектът, за който говоря, звучи утопично. Тези мрежови структури, градени чрез интернет, това базисно изискване политическото представителство да бъде излъчвано и контролирано от гражданска структура: всичко това звучи малко като впрягане на каруцата пред коня.

Къде-къде по-уместно и по-уютно е някой да развее знамето и да ни поведе ... Къде да ни поведе? Към следващия политически джендем, разбира се.

Бих определил тази нейна реакция като синдром на песимиста. Песимистът знае (от свой собствен опит, разбира се), че в България нищо добро не се случва - и затова всеки опит за промяна на статуквото му изглежда налудничав и обречен.

Утопично е да се надяваме нещо да се промени - в това се състои неговата житейска формула. Само дето съм забелязал, че поне по тези географски ширини песимисти са най-често добрите хора. Като такива и те имат нужда от надежда и упование: ето защо се вкопчват в най-позитивната (според тях) структура от статуквото - и влагат в това вкопчване цялата си вяра и енергия.

Та така и с тази приятелка: тя е убеден привърженик на ДСБ и на Иван Костов в частност. Според нея е утопично (а убеден съм - и зловредно), да се мисли за нов политически проект, защото добрият такъв е налице. Не е утопично, обаче, да се мисли, че след серията изборни загуби, коя от коя по-съкрушителни, властта някак си ще се дотъркаля в нозете на ДСБ (респективно на Синята коалиция), избирателите ще се освестят, а Иван Костов ще се окаже отново министър-председател на България.

Това вкопчване в статуквото обаче не е последната фаза от песимизма като болестен синдром в развитието на гражданското общество. Последната фаза е: "Какво може да се направи ли? Нищо не може да се направи."

Тези думи принадлежат на един от основните лидери в цялата история на СДС. И крият под себе си един друг пласт от премълчани уточнения: ние не можем да направим нищо. Другите могат. Комунягите, тези от ДС, предателите измежду нас. Те поведоха хорото, а ние сме наивниците, които бяха изиграни.

Това е очевидната равносметка от досегашната 22-годишна история: да, ние бяхме изиграните, ние загубихме. Опитът ни да превърнем България в нормална държава претърпя провал: страната ни не е нормална държава. (Справедливостта изисква да подчертая - и светът, в който живеем, не е нормален свят.)

Следва ли от това обаче, че "нищо не може да се направи" е честната и достойна формула, по която определяме своето бъдеще? И още: не е ли тъкмо този извод стратегически търсеното отчаяние и равнодушие - най-удобни за тези, които ни изиграха?

Не съм убеден, че тази формула е достойна. Дори и когато човек няма вече никакви шансове, е по-достойно да се бори, отколкото да капитулира. Освен това си позволявам да отбелжа, че колкото ни изиграха, толкова и се изиграхме сами.

Гражданската воля и енергия съществуваха: видяхме ги на 14 декември 1989 г. пред Народното събрание, на 6 юни 1990 г. на Орлов мост, през януари 1997 г. по площадите и барикадите на цяла България. Част от хората, които изразиха тази воля и енергия, са още тук. И жаждата да видят страната си свободна и достойна не е убита: само е потънала в горчилката на прекалено дългото неслучване.

Така че това "нищо не може да се направи" не е оправдание, колкото и реалистично да звучи: трябва да се опитваме да правим нещо - за да се съхрани поне шансът някой ден волята и енергията на гражданското общество да бъдат възродени отново. Защото без тях няма да се случи нищо. Нищо и никога.

Има обаче и един друг синдром, далеч по-опасен от този на песимистите. Бих го определил като синдром на омерзението: той се основава на непоклатимата вяра, че всички са маскари. Виден е, надявам се, за всеки, който е нагазвал в клоаката на форумните постинги.

Тези под досегашните статии бяха особено ожесточени. Бил съм ченге, провокатор, подлец и какво ли още не; тръгнал съм да правя партия, за да нацепя и без това нацепената на тънки ивици десница. Всичко това, разбира се, е анонимно: като хор на обезмозъчена тълпа.

Тази заедност в мизерната демокрация на маскарите съвсем не е случайна: тя е съзнателно насаждана и отглеждана през всичките 22 години от българския преход. Хората, които в неговите зори изковаха масовата психотерапевтична формула "и едните, и другите са маскари", очевидно са знаели какво правят, разбирали са от психологията на поданика.

За него наистина е по-уютно да вярва, че всички са маскари. Тази вяра има две предимства. Първо - щом маскарлъкът е повсеместен, то следователно е и допустим: щом всички са маскари, защо и аз да не бъда такъв, според собственото си равнище и възможности. Второ: отместват се всички досадни добродетели, които ти се пречкат в краката. Не е необходимо вече да вярваш в нещо: достатъчно е да вярваш в чорбата. Сърбай си я там и остави маскарите да решават съдбата на България. Те могат да те оставят без достойнство (какво пък беше това?), но без чорба няма да те оставят никога. (Без чорба и джумбуш, ако трябва да бъдем точни.)

Така се стига до парадокса, че българите не само обичат да не вярват. Нещо повече - те се наслаждават на маскарлъците и мискинлъците, дори когато същите са на техен гръб. Обичат - когато маскарите лъснат в цялата си отвратителна голота - мъдро да отронят: казвах ли ви аз на вас?

Нищичко не са казвали обаче. Гласували са за комунягите, за царя, за Бойко, и ще гласуват за поредния спасител, щото досегашният не бил направил заплатите "като у немско" и не бил повишил пенсиите като в Гърция. Не бил раздал достатъчно чорба сиреч - затова дай да опитаме следващия спасител, та да видим той как ще ни излъже. Но не зарази това, че примерно са скроили на България "голям шлем" - или, че са си правили достлук с мафията. Това страдащите от синдрома на омерзението никак не ги интересува. То си е просто в реда на нещата: подробност от из дъно омаскареният политически пейзаж.

И накрая остават тези, които реално искат нещо да се направи: само, че да го прави някой друг. Бих нарекъл тяхното очакване синдром "дайте да дадем". Те казваха примерно: "Ама г-н Сугарев, какво чакате? Правете я тази партия, ние сме с вас."

Не, няма да я правя "тая партия". Първо защото не мога - поради твърде дългото си политическо минало. И второ, защото не искам: знам много добре, че ако бих се заел с подобно начинание, това би бил поредният от провалилите се десни проекти. Може би, ако бъде направена умно и със замах, такава партия би вкарала десетина депутати в парламента. Само че моят въпрос е: и какво от това? Не за това бяхме тръгнали някога - преди 22 години. И не това е нужно на България днес.

Това, което е нужно, е: нова структура, нови взаимодействия, нова програма, нов политически език, нов стил за общуване с избирателите. Нужно е тръгване отдолу, а не повеждане отгоре. Нужно е пробуждане на гражданската воля, която да отдели на политическото само вторична представителна функция. Нужно е създаване на нова политическа класа, която да знае, че е страна по обществен договор, а не господар над анонимна маса от обезличени и обезмозъчени поданици. Нужни са млади лидери, които да започнат начисто - без белезите на минали грехове и обремененостите на хора, прекарали най-ценните си години в безвремието на комунизма.

За да се осъществят всички тези насъщности, е нужен един критичен минимум от хора, които са готови да жертват време и усилия, за да превърнат България в нормална държава. Да я извоюват от ченгетата, гангстерите, продажните управници и безогледните бюрократи. Да възвърнат достойнството й и да възстановят справедливостта. И най-вече: да гарантират нейната независимост, тъй като - пак повтарям - тъкмо тя е застрашена в наши дни.

Те обаче трябва сами да изявят гражданската си воля, да се самоорганизират и конституират диалогичното поле за бъдещата гражданска мрежа, която на свой ред трябва да конституира своето политическо представителство. Това е път, в който не може просто някой да развее байрака и да ги поведе: те трябва сами да договорят неговите параметри и посоки. Това е десницата, за която мечтая и настоявам: общност от хора, които са способни да поемат съдбата си в свои ръце - и които могат да носят отговорност за своите действия.

Съветите и политическите визии са единственото, с което бих могъл да им помогна. Т.е., мога да продължавам да правя това, което винаги съм правил: да казвам нещата такива, каквито са - без оглед дали това харесва някому или не. И ще продължавам да го правя: дори и тази общност да не се създаде, дори и да няма вече никаква надежда. Както в дзен-будистката притча, с която Тарковски бе илюстрирал финала на своя филм "Жертвоприношение": ако сто години поливаш едно изсъхнало дърво, накрая то ще разцъфне.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez Мери попинс - Враца