*

22 ГОДИНИ СЛЕД НАЧАЛОТО НА ПРЕХОДА: КАКВО ОЩЕ МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ?

|
22 ГОДИНИ СЛЕД НАЧАЛОТО НА ПРЕХОДА: КАКВО ОЩЕ МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ?

Eдвин Сугарев
http://www.svobodata.com

Нека обобщя в две изречения казаното дотук. Опитах се да докажа тезата, че вакуумът в дясното политическо пространство е опасен вакуум – особено в ситуация на глобална политическа и икономическа криза, която поставя под въпрос съществуването на ЕС.

Посочих, че този вакуум не може да бъде запълнен от политическите партии, които са го създали – тези от тъй наречената “традиционна” десница – и че това налага създаването на нов десен проект, който да извоюва експорприираното от ГЕРБ политическо пространство.

Могат да се посочат и още аргументи, които да подкрепят тази теза. Сред най-основните е новият пристъп на имперско самочувствие, породен от връщането на Путин на президентския пост – плюс икономическите трудности, изпитвани от САЩ и страните от ЕС. Именно комбинацията от двете стимулира говоренето за т.н. “евразийски съюз” като перспективна формула на руската имперска политика.

Без изобщо да бъде питана, България беше включена в тези геополитически сметки, а доколко сериозно се гледа на възможността те да бъдат реализирани, личи много ясно от активизирането на петата колона у нас – и примерно от факта, че руски фирми масово изкупуват български бензиностанции – с очевидната цел да дооформят енергийната примка на българската шия.

Но не е въпросът в допълнителните аргументи. Във валидността на изразената от мен теза едва ли някой се съмнява. Съмнителен е по-скоро ресурсът за осъществяване на този проект. Защото не става дума просто да се направи поредната дясна партия – такива лесно се правят, но и лесно се обяздват – и още по-лесно профукват своя политически капитал, както ясно личи от опитите, направени от Иван Костов, Евгений Бакърджиев, Стефан Софиянски, а преди това и от Богомил Бонев, Петко Симеонов и кой ли още не. Подобно правене носи само вреда и разпилява и без това рехавия десен електорат, останал по някакво чудо активен.

В случая става дума за проект, търсещ именно активизирането на погребаните под своите разочарования демократично мислещи българи. Този проект – тук искам дебело да подчертая това – не може да бъде лидерски проект. Бих добавил: дясното изобщо не може да се уповава на лидерски проекти. Лидерът изисква хора, които го следват; дясното предполага хора, които са се договорили да вървят заедно в определена посока и в името на определена цел.

Точно това договаряне трябва да се извърши в рамките на гражданското общество – чрез свободен дебат, без лидери и спуснати отгоре директиви. В рамките на този дебат присъствието на фигури, свързани с политическото минало или настоящата политическа класа, ще бъде определено контрапродуктивно и разрушително.

В този смисъл се налага и да успокоя многото спамствующи персони, платени или на доброволни начала, които се подвизават в постингите на този сайт. Всички те ревнаха в един глас, че съм тръгнал да “правя” партия. Спокойно – не съм тръгнал да правя партия. Първо: защото не ми се прави. Второ: защото това не е задача за някой, роден в средата на миналия век. И трето: защото влача след себе си дълго политическо минало, в което пребивават и много омрази, свързани със скромната ми личност – от ляво и от дясно – за гангстерите пък да не говорим.

Така просто не става. Хората, които могат да се заемат с този проект, трябва да бъдат максимум на тридесет или на четиридесет – хора от друго поколение, което вече не изстрадва старите стереотипи, свързани с битието преди десети ноември. А динозаври като мен е най-добре да си гледат старините – или да вървят в музея.

Въпреки това господа офицерите нека не потриват доволно ръце – това тук е просто равносметка, а не отказ от активност. От всичко досега ми е останал само един бонус: възможността да изричам нещата такива, каквито са – без оглед на това кой ще ги хареса и кой ще се засегне. Правил съм го и ще продължавам да го правя. Правя го и в момента.

Как може да се създаде това диалогично пространство, което е необходимо, за да изкристализира в него общата договореност за бъдещата структура, а чрез нея и общата договореност за бъдещето на България? Като се изгради мрежа от съмишленици, които работят за нейното създаване. Естествено някой трябва да поеме инициативата – но без амбиции да ръководи, а само с мисията да координира процеса.

В началото това могат да бъдат стотина човека, които да се заемат с нелеката задача да осигурят пространството и опорните точки за гражданския диалог – който диалог всъщност е и основния консолидиращ механизъм в този политически проект. Те регистрират гражданско сдружение, осигуряват минималните средства за финансиране на неговата дейност – и създават първите центрове – примерно такива за граждански диалог и контрол над обществените институции.

Не си ги представяйте обаче в досегашния им вид – някакви унили квартални кафенета, в които дядковци и бабки седят и бистрят политиката. Тези центрове ще бъдат виртуални – а пространството за обществен диалог ще бъде интернет-пространството – всъщност последия хит в политиката, на който вече се дължат и глобално променящи световната карта събития като серията революции в Близкия Изток например.

Предчувствам възраженията, че това е несериозно – и че такъв диалог ще има само ограничен обхват на действие. Предчувствам и въпросите: че кой има интернет в България? Много хора имат интернет – във всеки случай това е и своего рода ценз, филтриращ участниците в диалога.

Баба Пена от Горно Нанадолнище сигурно няма интернет – и също толкова сигурно си гласува открай време за БСП; освен това един развит диалог в мрежата може лесно да бъде репродуциран и за тези, които няма как да участват в него. Въпросът е кой ще го води, кой ще избистря идеите, кой ще изгражда политически концепции на тяхната база. Със сигурност това ще бъдат по-скоро хората, които имат компютър, отколкото тези, които нямат.

Две думи за предимствата на структурите от мрежов тип: те се формират спонтанно, активизират се с невъзможна за обичайните партийни структури скорост, при тях няма партийни организации и йерархично подреждане, което може да доведе до борба за партийния кокал.

Няма и членство в досегашния смисъл на думата: списъчния състав на местната структура е заменен с мейл-листа на хората, които са достатъчно отворени и отзивчиви към даден проблем – примерно формирането на реално гражданско общество. Това е, разбира се, глобалната цел: нещо като ребус, съставен от множество по-малки проблеми, активността спрямо които всъщност изгражда и съставлява гражданското общество.

Всеки от тях може да бъде регионален, може да бъде направо квартален – но може да бъде и национален, като превключването от едно на друго равнище на интерес не представлява трудност. Всеки проблем може да бъде обсъден във всеки един миг чрез онлайн дискусия ад хок. По същия начин – ако хората са достатъчно заинтересовани – може да се свика минитнг или протест само в рамките на няколко часа.

Няма дерибействующи местни лидерчета от типа на тези, които провалиха авторитета на СДС – има координатори в отделните сегменти на мрежата, има експерти, които извличат тези от гражданската дискусия и ситнезират от тях концепции за обществена активност – а също и политическа програма въз основа на интересите на гражданското общество. Те предлагат варианти за решение – но не вземат такива: всеки избор и всички спорни въпроси се решават чрез анкети или пряко интернет гласуване, при което целият процес е отворен и под контрола на мрежата.

Идеята е да се създадат няколко национални и много повече регионални центрове за дебат в интернет пространството – като в хода на дискусиите се набират и активисти, които поемат ангажимент да вършат реална работа в различни сектори по изготвянето на политическа платформа и план за действие – чиято крайна цел е гарантирането на българската независимост и превръщането на България в нормална държава.

Това е общата шапка на платформата, която се предлага на всички, които искат да работят в тази насока – конкретните политики вече покриват много по-диференцирани цели – като реформа в съдебната система и правоохранителните институции; ограничаване на корпупционните практики; намаляване на бюрократичния апарат и свързаните с него разрешителни и забранителни режими; оптимизиране на здравеопазването, образованието и социалните услуги – и прочее.

След избистряне на всички тези политики от експертни групи и детайлното им обсъждане в мрежата, както и след натрупване на достатъчно солиден брой привърженици на този проект, може да се премине към неговия втори етап: конституирането на политическа структура и нейната регистрация.

По принцип изграждането първо на гражданска структура, която после се превръща в политическа, не е нещо ново – това беше логиката, по която (поне формално) беше изграден ГЕРБ. В случая обаче става дума за нещо съвършено различно: за запазване на императивните функции именно на гражданската структура, която излъчва свое политическо представителство като изпълнител на своята ясно изразена воля за промяна – като партийната структура се активизира най-вече по време на избори.

Иначе казано – гражданската структура е тази, която изразява политическа воля – пред която е отговорно неговото политическо представителство – включително всички постигнати от него позиции в изпълнителната и законодателната власт.

Същевременно тези политически представители са длъжни да изпълняват изградените чрез граждански дебат политики, но не могат да бъдат принуждавани от никакви структури да защитават нечии регионални, корпоративни или лични интереси. Те са отговорни само в качеството си на изпълнители на общата политическа воля, а не – както е в йерархически структурираните партии – волята на този или онзи партиен функционер.

Сигурно мнозина ще възразят, че една мрежова, а не централизирана структура ще произведе само невъобразим хаос от мнения, които не могат да бъдат свързани в продуктивна конструкция; че такова нещо като общност, организирана по интернет мрежата, не съществува, че интернет-партията е просто утопична идея. Не, не е.

Напротив – това е най-прекия път към организирането на една критична маса от съмишленици, които биха могли да променят съдбата на България, а в перспектива и да я превърнат в нормална страна. Бих запитал своите опоненти – а какъв друг вариант бихте могли да предложите? Не стана ли най-сетне ясно, че традиционните политически структури – партиите – са нещо като сьомгите: бързо развалящ се продукт, който се вмирисва откъм главата?

Да, съгласен съм: това е радикална и радикално различна форма на организация. Досега мрежата е произвеждала най-вече революции – не сме я виждали да прави политики. Причината според мен е прозрачна: никой не е имал интерес да създава политики по пътя на публичния дебат. И не е имал интерес, защото подобно правене не би оставило вратички в законите, нито пък би допуснало механизми, които да трансформират политическото в средство за лично облагодетелстване.

Струва ми се обидна презумпцията, че страната ни просто не е дорасла до този тип активно отношение на гражданите към политиката. Ако българите не са дорасли до нивото на подобен дебат, то ние просто сме народ от идиоти и заслужаваме всеки да ни мачка, както си поиска.

Разбира се, този дебат трябва да бъде координиран по някакъв смислен начин. От него трябва да отпаднат кретените, които днес се появяват във всеки форум. Може би е разумно дебатът да започне, конституирайки собствените си правила.

Неразумно е всъщност само едно: да не започва. Да продължи отчуждението между българите и властта, да продължи обратната трансформация на гражданите в поданици. Тя всъщност тече от седми юни 1990 година насам. И тече с все по-бързи темпове. Гражданското общество у нас успя да направи само първите си стъпки: и едва проходило, почнаха да го задушават. Там е големият проблем – в липсата на гражданска енергия, в цинизма, който е пряко следствие от тази липса.

И проблемът не е, че разглежданият тук десен проект не може да бъде реализиран: може, дори може по-бързо и ефективно от всеки друг. Проблемът е, че като че ли няма кой да се заеме с неговото осъществяване. Хората тъй дълго са живели с неверите и разочарованията си, че те вече им се струват по-уютни, отколкото възможността да вярваш и да се надяваш.

Но за това – в следващата – и вече последна статия.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez Мери попинс - Враца