*

10 НОЕМВРИ И ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА КОМУНИЗМА

|
10 НОЕМВРИ И ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА КОМУНИЗМА

e-vestnik
Бил Брайсън
22 години от свалянето на Тодор Живков и около 20 години от демонтирането на комунистическата система.
Всъщност дали 20? Приемането на нова конституция, демонтирането на институции на тоталитарната държава още не значи падане на комунизма. Той е в главите на хората. Мнозина още са комунисти, дори да се наричат десни и да говорят против комунистите.

Днес има носталгия по онова време. Хората помнят младостта си, хубавите неща, забравят дефицитите, празните магазини, абсурдната държава.

Как изглеждаше София тогава? Как изглеждаха хората? Каквито и снимки да извади човек от онова време, картината няма да е пълна. Може би погледът на един чужденец е уловил по-добре абсурдите, отколкото хората, които бяхме свикнали с тях.

Следващите редове са от американския писател Бил Брайсън, известен със своите книги-пътеписи. Той е бил два пъти в София - през 1973 и през 1990 г., веднага след падането на Живков. Неговите наблюдения през 90-те години предизвикаха възмущение, когато бяха преведени като откъс. По-късно издателство „Едногорг” издаде всички книги на Брайсън. Следващият откъс, който е една фотография на България в края на комунизма, е от книгата „Един американец в Европа”:

***
Очаквах България с нетърпение. Това определено беше най-интересното, макар и не най-комфортното място, което бяхме посетили с Кац.

Спомням си, че София беше град с широки булеварди, а уличното движение беше толкова оскъдно, че хората с разхождаха по средата им и се отдръпваха, само колкото да мине някоя лимузина ЗИЛ, която вози партийни функционери до едно или друго мрачно министерство от оруеловски тип.

През живота си не бях стъпвал в по-безвременен град. Просто нямаше белези, по които да познаеш кое десетилетие е. Формата на малкото автомобили по улиците, облеклото на хората, видът на магазините и сградите бяха странно незасегнати от модата.

В София имаше мрачен и огромен универсален магазин, наречен ЦУМ, голям поне колкото “Селфриджис” в Лондон, който се простираше на пет етажа и не продаваше нищо, произведено след 1938 година - раздрънкани бакелитови радиоапарати, големи, груби писалки с мастило, които приличаха на нещо, което лорд Грейд би опитал да пуши, пишещи машини, задвижвани с пара и други подобни.

Спомням си, че застанах на щанда за телевизори и радиоапарати, сред тълпа хора, които гледаха някаква историческа драма, в която двама актьори с бради, окачени за конци на ушите им, седяха и разговаряха в кабинет, чиито стени очевидно бяха нарисувани на картон. Телевизорът имаше - не преувеличавам - четириинчов кръгъл екран и това беше привлякло тълпата.

Прекарах в ЦУМ почти цял ден, обикалях изумен, не само защото продуктите бяха така невероятно остарели, но и защото цели семейства посещаваха магазина, сякаш беше някакъв чуден музей на науката и технологиите. Надявах се нещата да не са много променени.

Кацнах на летището в София малко след девет. Бюрото за обмен на валута беше затворено и тъй като не е възможно да купиш българска валута извън страната, на практика бях без никакви пари. Събудих заспал шофьор на такси пред главния вход и го попитах, дали може да ме закара до града срещу долари.

Това е незаконно и вече си представях, как шофьорът ме издава на две момчета с дълги шлифери, но се оказа твърде щастлив, че ще се сдобие с твърда валута и за десетината километра до града ми взе 10 долара. Колата, древен Москвич, се придвижваше с помощта на синкави експлозии от ауспуха. Придвижваше се десет метра, замираше за миг, после отново политаше напред с помощта на нова експлозия. Бяхме може би единствената кола по улиците.

Остави ме пред хотел “Шератон”, на площад “Ленин”, определено най-луксозният, в който бях отсядал по време на цялото си пътуване, но ми бяха казали, че в София човек може да отседне само там.

Допреди няколко години се е казвал хотел “Балкан”, но после са го взели “Шератон” и са го обновили изцяло. Всичко беше в блестящ мрамор и плюшени канапета. Бях впечатлен.

Момичето на рецепцията ми обясни системата за плащане с твърда валута, която се използва в хотела. Беше много комплицирана. Някои от ресторантите, баровете и магазините в хотела приемаха твърда валута, други приемаха само български левове, а някои приемаха и левове, и валута. Наистина нищо не схванах.

Веднага тръгнах да се разхождам, изпълнен с нетърпение да видя града. Открих с възторг, че си спомням толкова много неща. От другата страна на площада си стоеше голямата статуя на Ленин.

Срещу нея беше ЦУМ, голям, колкото го помнех и все още работещ, а зад ъгъла беше площад “9-и Септември”, покрит с жълти павета, над който е надвиснала централата на Комунистическата партия, която скоро след това беше разграбена и почти опожарена от тълпата. Минах покрай нея и потънах в тесните, тъмни улички на централната част.

София сигурно е един от най-тъмните градове на света. Единствено светкавиците, които проблясваха от трамваите от време на време в далечината, даваха възможност човек да долови очертанията на сградите. Доста отдалечените една от друга улични лампи също хвърляха малки светли петна, светлинка се процеждаше и от малкото ресторанти и барове, които все още работеха и бяха, без изключение, в окаяно състояние.

Почти всички витрини на магазините бяха тъмни. Въпреки това, улиците бяха пълни с хора, които явно бяха прекарали вечерта навън и сега стояха по тротоарите и се опитваха да спрат някое от малкото таксита, които профучаваха край тях.

Обиколих бавно центъра и излязох пред ЦУМ. Стоките, изложени на витрините, определено изглеждаха по-модерни, отколкото при предишното ми посещение, но така или иначе магазинът все още работеше. Реших, че това ще е първата ми спирка на следващия ден.

Когато излязох по огрените от слънцето улици, ЦУМ все още не беше отворен, така че тръгнах по един дълъг прав булевард, наречен “Витоша”, където изглежда бяха повечето други по-големи магазини. Никой не беше отворен толкова рано, но пред повечето от тях вече се оформяха опашки.

Бях чел, че положението в България е отчайващо - че хората се редят на опашка за мляко още от четири и половина сутринта, че цените на някои основни продукти са скочили с 800 процента за една година, че страната има дълг от 10,8 милиарда долара и че разполага с толкова малко пари, че централната банка може да плаща вноса не повече от седем минути - но нищо не ме бе подготвило за вида на неколкостотин души, чакащи на километрични опашки, за да купят самун хляб и парче калпаво месо.

Когато отвориха, на входа на повечето магазини заставаше по някой намръщен тип, който пускаше клиентите един по един. Рафтовете бяха голи. Стоките се продаваха направо от кашон, на пода до касата, и, предполагам, когато свършеха, вратите се заключваха и останалите вън хора бяха отпращани. Видях как една жена излезе с малко хлебче от една хлебарница и веднага се нареди на дългата опашка за месо пред съседния магазин. И тези хора са принудени да правят това всеки ден, с всичко, което купуват. Какъв живот…

Влязох в един магазин, наречен “1001 СТОКИ”. Пред вратата нямаше оформена опашка, а невероятна, смазваща тълпа. И не толкова влязох по своя воля, колкото бях засмукан. Вътре, около един-единствен щанд, се блъскаха хора, които размахваше пари и се бореха за внимание. Всички останали щандове бяха празни, макар и зад тях да стояха продавачи.

Проврях се през тълпата, за да видя какво искат да купят тези хора и се оказа, че борбата е за някакви жалки боклуци - пластмасови солнички и шишенца за оцет, двайсет четки с дълги дръжки и неизяснено предназначение, малки стъклени пепелници, пачки чинии за еднократна употреба, каквито човек на Запад получава безплатно, ако купи нещо, което трябва да се затопли във фурната.

Явно бе, че хората не толкова пазаруваха, колкото се бореха за всяка стока, която все пак може да се купи. Много често, докато се разхождах по “Витоша”, надничах в непрегледния мрак на витрините и след миг откривах, че съм привлякъл малка тълпа, която наднича през рамото ми, за да види какво съм видял.

В един магазин за електрически уреди видях три руски hi-fi системи - две стерео и една моно (кога за последен път сте виждали моно музикална система?), но и от трите липсваха копчета и изглеждаха така, сякаш няма да работят и пет минути.

В друг магазин нямаше нищо, освен два вида консервни кутии, струпани на спретнати пирамиди върху всеки рафт. Това беше единственият зареден магазин, който видях през целия ден. Нямам представа какво имаше в кутиите - етикетите не ми подсказваха нищо - но мога да предположа, че е било пълен боклук, защото иначе щяха да са ги изкупили отдавна. За мен това беше най-потискащата сутрин от много време насам.

Отидох в ЦУМ. Очаквах най-лошото и го намерих. В цели секции от магазина нямаше нищо, включително и на любимия ми щанд за телевизори. Най-големият магазин в страната не можеше да предложи на клиентите си нито един телевизор, радиоапарат или друг електрически уред. На места, зад празни щандове стояха по трима продавачи, които нямаше какво да продават, освен, може би, някоя и друга пачка салфетки, докато на други места самотни, отчаяни момичета се бореха с огромни тълпи, защото току-що е пристигнала някаква стока.

На един щанд на третия етаж, тъкмо беше пристигнал голям кашон с чорапи - стотици чифтове чорапи, до един в горчичено кафяв цвят, от тънка материя, с еднакъв размер, опаковани в пачки по десет - и хората ги купуваха с наръчи.

Струва ми се, че тук купуваш каквото можеш, а после мислиш какво да правиш с него - да подариш малко на тъста си за Коледа, да размениш малко за парче месо, да се отблагодариш на съседа, че е чакал на опашка вместо теб.

Най-тъжният щанд беше този за детски играчки - един рафт пълен с еднакви неописуемо пухкави мечета от синтетична вълна, двайсетина пластмасови камиончета с разкривени колела и разлепени, подвити етикети и четиринайсет метални детски велосипедчета с три колела, боядисани в един и същ оттенък на синьото, издраскани или изкривени тук или там.

На горните два етажа имаше цели щандове с кутии, пълни с неподлежащи на идентификация чаркове. Ако някога сте разглобявали някакъв електрически уред - звънеца на входната врата или мотора на пералнята - и ако сте пръсвали десетките му части във всички посоки, това е, което продават на последните два етажа в ЦУМ: пружинки, зъбни колелца, малки части от метал, чийто вид подсказва, че могат да се сглобяват по някакъв начин. Десетки хора ровеха из кутиите с мрачни лица.
Най-оживен беше първият етаж, който бих определил като магазин за дрънкулки.

Напомняше сцена с тълпа от филм за Годзила, след като се е разчуло, че чудовището е тръгнало към града. Струваше ми се, че продават само копчета, каишки за часовници и панделки, но установих, че всички се редят за получени току-що будилници. Бяха обикновени, пластмасови и евтини на вид, но беше ясно, че клиентите са готови да убиват, за да се сдобият с тях. Продавачките бяха две от най-неприветливите жени, които се надявам да срещна някога. Гледах онемял от изумление.

Един срамежлив млад човек, който ми заприлича на виетнамец, най-накрая стигна до касата, но го пренебрегнаха. Подаде пачка пари с умоляваща физиономия, но продавачките просто обслужваха хората зад него. Не знам защо. Най-накрая една от дамите зад щанда бутна ръката му с парите настрана и му каза да се разкара. Човекът беше готов да заплаче. Аз също. Нямам представа защо се държаха толкова гадно с него. Прибра парите си и се изгуби в тълпата.

Представете си да живеете по този начин. Представете си, че се прибирате от работа у дома и партньорът ви посреща:

- Здрасти, знаеш ли какво? Днес напазарувах чудесно. Намерих самун хляб, двайсет сантиметра панделка, метален чарк, който може би върши някаква работа и поничка.

Странното е, че хората изглеждаха изумително добре облечени. Не знам как успяват, след като могат да купят толкова малко неща. Някога облеклото на всички имаше вид на проектирано от директор на съветски тракторен завод. При мен и Кац непрекъснато идваха хора и предлагаха да купят джинсите ни. Един млад тип дотолкова безумно и отчаяно искаше чифт джинси, че започна да разкопчава панталона си на улицата и да ни увещава и ние да го последваме, за да направим размяна.

С Кац опитахме да му обясним, че не искаме неговите панталони - бяха направени от нещо като коноп - така че го оставихме отчаян на улицата, с разбито сърце и разкопчан дюкян. Сега обаче хората бяха елегантно облечени, както навсякъде в Европа - дори повече, тъй като всички очевидно полагаха сериозни грижи и се гордееха с гардероба си. А жените бяха чисто и просто красиви - с черни коси, шоколадови очи и прекрасни бели зъби. София, без никакво съмнение, се срещат най-красивите жени в Европа.

Прекарах по-голямата част от седмицата в разхождане из града. София е пълна с монументи с размазващо социалистически имена - Стадион на Народната армия, Паметник на борците против фашизма, Народен дворец на културата - но повечето от тях са сред чудесни паркове, с дълги алеи и много кестени, пейки, детски люлки, дори езеро с лодки и прекрасни изгледи към зелената, потънала в мараня планина на фона на града.

Отидох да видя гробницата на Георги Димитров, националния герой - или поне беше такъв до падането на Желязната завеса. По мавзолея сега имаше графити - немислимо дори само преди два месеца, мога да се обзаложа - и вече не е възможно да влезеш вътре и да видиш трупа му, запазен под стъклен похлупак, както обичат комунистите.

Спомням си, че през 73-а с Кац влязохме да го видим и Кац се наведе към ковчега, подсмъркна многозначително и каза твърде силно: “Нещо не ти ли мирише?”, заради което едва не ни арестуваха. На Димитров гледаха като на бог. Сега, когато комунизмът се срутваше, хората даже не искаха да го виждат.

Посетих Националния исторически музей и катедралата “Александър Невски”, Националния археологически музей и още една-две забележителности, но през повечето време просто се разхождах и чаках да дойде вечерта.

Вечерите се отразяваха добре на София. Когато магазините бяха затворени, нямаше опашки и хората се разхождаха, значително по-щастливи. Понякога пред гробницата на Димитров се оформяха малки политически сбирки и си личеше, че хората се радват на лукса да могат да говорят свободно. Една вечер, пред бившия царски дворец, някой беше подредил фотографии на прогонения цар Симеон и неговото семейство. Хората се блъскаха, за да ги разгледат.

В началото реших, че това е странно, но я си помислете какво би станало в Англия, ако кралското семейство беше изгонено преди четирийсет години (ето ви храна за мисълта) и хората не бяха получавали никаква официална информация за него. Сега българите можеха да видят какво е станало с техния еквивалент на принцеса Маргарет, Единбургския херцог и останалите.

Всяка вечер излизах и търсех клуб “Бабалу” - нощен бар, в който с Кац киснехме всяка вечер от престоя си. Това не беше истинското име на заведението. Наричахме го така, защото ужасно приличаше на клуб “Бабалу”, на Деси Арнас, от “Аз обичам Люси”. Беше нещо, дошло направо от петдесетте години и беше единственото модно заведение в София. Хората честваха там юбилеите си.

С Кац седяхме на един балкон над дансинга, пиехме полска бира и гледахме рок групата (използвам термина в българския му смисъл), чийто ентусиазъм почти компенсираше пълната липса на талант. Свиреха неща, които останалият свят не беше чувал от двайсет години, а хората танцуваха, сякаш бяха последна мода, което, предполагам, може и да е било така в България.

Най-хубавото беше, че с Кац ни третираха като знаменитости - по онова време американските туристи бяха огромна рядкост в София. (И досега е така, ако се замислиш.) Хората идваха на масата ни, черпеха ни питиета, момичетата ни канеха да танцуваме с тях. Всяка вечер се натрясквахме дотолкова, че пропуснахме десетки възможности за сексуално удовлетворение, но и без това всичко беше чудесно.

В петък вечерта, когато минавах покрай ресторанта на един гранд хотел за двайсети път тази седмица, така се сепнах от тенекиен звук на китари през дрезгави усилватели, че направо залепих нос за витрината, за да видя. Беше клуб “Бабалу”! Бях минавал покрай него толкова пъти, но без ужасната музика дори не го бях забелязал! Сега познах всичко вътре. Балконът. Нашата маса. Дори келнерките ми се струваха някак познати, макар и леко позастарели. В главата ми нахлуха щастливи спомени.

Веднага се запътих към входа, за да си поръчам полска бира, но един тип на вратата, с възголям черен костюм, не ме пусна да вляза. Не се държеше гадно, просто не ме пускаше. Не разбирах защо. След време в България започваш да свикваш с това, че не разбираш защо, така че продължих разходката си.

След около двайсетина минути, след като обиколих тъмния корпус на “Александър Невски”, отново минах покрай гранд хотела и разбрах защо не са ме пуснали да вляза. Затваряха. Беше девет и половина, петък вечер и това беше най-оживеното място в града. България, разсъждавах, докато се прибирах към хотела си, не е страна. Тя е преживяване, близко до смъртта.

Имах късмет, че когато си поисках можех да се оттегля в луксозното убежище на “Шератон”, където можех да си поръчам бира и прилична храна и да гледам Си Ен Ен по телевизията, в стаята си. Малодушно се хранех само там. Положих всички усилия да открия някой ресторант, който да изглежда поне до някъде прилично, но не успях. Софийските ресторанти и барове са едни от най-окаяните - обикновени, лошо осветени, почти всичките повърхности в тях са покрити с гетинакс.

Веднъж се отбих в едно заведение край Южния парк, но менюто беше на кирилица и не разбрах нищо. Озърнах се, за да видя какво ядат другите хора, като си мислех, че ще мога просто да посоча нещо на някоя чужда маса, но всички ядяха нещо, което дори не приличаше на храна - мазнина и воднисти зеленчуци - така че побягнах назад, към хотела, където менюто беше на английски и храната беше апетитна.

За комфорта си обаче плащах с угризения на съвестта по два пъти всеки ден. Всеки път, щом се хранех в Шератон, мрачно осъзнавах, че се храня по-добре от девет милиона българи. Смятах този икономически апартейд за отвратителен, макар и неустоим. Как може една държава да забранява на собствените си граждани да ходят на определени места?

Ако някой българин, по силата на някакво чудо на предприемчивостта и трудолюбието, стане достатъчно заможен, може да влезе само в два от ресторантите на хотела, Виенското кафене и грил „Мелник”, чиито входове са на странична улица. През хотела не можеш да влезеш в тях. Трябваше да се излезе през главния вход и да се заобиколи ъгъла. Обикновените хора нямаха право да влизат хотела като мен.

Удивлявах се, че не ме бият всеки път, щом излезех от хотела - аз самият смятах, че съм за бой, а знам колко свестен тип съм - а всички се отнасяха с мен любезно и приятелски. Хората непрекъснато ме питаха дали искам да обменя валута, но не исках, не можех. Беше незаконно, а освен това не исках повече български пари, отколкото имах - нямаше какво да се купи с тях. Защо да чакам на опашка за пакет цигари два часа, след като можех да си купя по-добри цигари, за по-малко пари, за десет секунди в хотела? “Съжалявам” - повтарях непрекъснато и хората сякаш разбираха.

Стигнах до вманиаченост в опитите си да похарча малко пари, но просто нямаше за какво - нямаше. Един от парковете, открих в неделя сутринта, беше пълен с художници, които продаваха работите си и си помислих, че бих могъл да си купя картина, но бяха ужасни. Повечето бяха изпипани като техника, но темите бяха просто кошмарни - залези с оранжеви и розови облаци и сюрреалистични изображения, ала Салвадор Дали, на разтопени неща. Сякаш тези хора бяха дотолкова загубили връзка със света, че не знаеха какво да нарисуват.

Колкото по-далече се разхождаш из София, толкова по-добре става. Често се разхождах по цял ден до хълмистите югоизточни райони, където има гори, паркове, квартали със солидни жилищни сгради, виещи се спокойни улички, чудесни домове. Докато се връщах в града, по пешеходен мост над река Сливница и по анонимна уличка, ми мина през ум, че този град всъщност е много красив. И нещо повече - той беше най-европейският от всички градове, в които съм бил.

Нямаше модерни търговски центрове, големи бензиностанции, нямаше “Макдоналдс” и “Пица Хът”, въртящи се реклами на Кока-Кола. Никой друг град не е устоявал така упорито на увещанията на американската култура. Беше напълно, изцяло европейски град. Това беше, помислих си с дълбоко неудобство, Европа, за която бях мечтал като дете.

Трудно е да се предвиди какво ще стане с България. Две седмици след посещението ми, хората на тази страна, в пристъп на лудост, гласуваха свободно за комунистическия режим - единствената страна в Източна Европа, доброволно запазила старата форма на управление.

Беше през 1990 година, когато комунизмът умираше в Европа и ми се струваше странно, че из всичко написано за падането на Желязната завеса, никой, никъде не оплаква комунизма като благороден експеримент. Знам, че тази система никога не е функционирала и аз самият не бих искал да живея при нея, но въпреки това ми се струва, че така или иначе е тъжно, че единствената икономическа система, която изглежда жизнеспособна, е тази, която се основава на личния интерес и алчността.

Комунизмът в България няма да просъществува. Няма как. Никой народ няма да търпи правителство, което не може да осигури прехрана и играчки за децата. Сигурен съм, че ако се върна в София след пет години, ще бъде пълно с “Пица Хът” и “Лора Ашли”, улиците ще са задръстени от Бе Ем Ве-та и хората ще са много по-доволни. Не мога да ги обвинявам за това, но съм щастлив, че видях това, преди да се промени.


ОЩЕ ОТ "БОДИЛИ"

box_title_arrow.gifНапиши коментар

това не трябва да се забравя! това не трябва да се забравя!
cez Мери попинс - Враца